Уилям Дийл
Хулигани (22)

18. ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ, БОГАТИ ХОРА

Бабс Томас беше височка блондинка, с коафюра и маникюр, облечена в тъкана коприна, с единична огърлица от черни бисери около шия, която сякаш беше създадена да ги носи. Елегантна дама, шикарна като розов пудел с диамантен нашийник.

Надрасках една бележка върху листа с менюто: „Един гангстер от Торонто би бил неизказано щастлив да ви поръча закуска.“ и я изпратих по сервитьора на масата й. Тя я прочете, попита го нещо, а той посочи към мен; тя смъкна очилата си един инч и се втренчи над тях. Дарих я с широката си усмивка на торонтски гангстер. Сервитьорът се върна при мен.

— Мисис Томас предаде да ви съобщя, че ще бъде особено щастлива, ако седнете при нея — каза той.

Връчих му една петарка, разрових се из портфейла си и намерих една визитна картичка, според която бях репортьор на един фиктивен вестник от Западното крайбрежие, и отидох при нея.

Тя ме изгледа отдолу догоре. Бях с неизгладени джинси, синя памучна риза, широко разкопчана, и едно старо разръфано яке. Определено нямах култивирания вид на последното гангстерско поколение.

— Ако вие сте гангстер от Торонто, тогава аз съм Лейди Даяна — заяви тя със остър глас, — а аз съм по-дърта от нея поне с десет години.

Поне с петнадесет, уточних аз наум, но с много грим.

— Давам ви най-много двадесет и шест — изкривих си душата аз.

— О, аз мисля, че ще се сработим добре — отвърна тя, посочвайки ми да седна. — Заповядайте.

Седнах и плъзнах по масата към нея визитната картичка. Там пишеше, че се казвам Уилбър Расмусен от Лас Андреас Газет в Сан Франсиско. Тя й хвърли един поглед, изсумтя, обърна я да види дали нещо няма отзад, и ми я плъзна обратно.

— Проклятие, гостуващ колега — каза тя. — Пък аз си мислех, че ще бъда похитена от някакъв страхотен мафиозо.

— Изглеждам ли ви на страхотен мафиозо?

— Изглеждате ми на преподавател по английски език със страхотен махмурлук.

— Познахте на петдесет процента.

— Опитайте един „изтрезвител“. Портокаловият сок поне ще свърши добрата работа на организма ви.

— Не мога да понасям водката.

— Сокът ще накара сърцето ви да забие отново. С какво мога да ви бъда полезна. Обзалагам се, че сте тук заради онази касапница снощи. — Тя се приведе над масата към мен. — Всички в града говорят само за това. — Махна с ръка на сервитьора и ми поръча от лекарството.

— Не се ли шегувате? — запитах аз, като се мъчех да изглеждам изненадан.

— Беше нещо ужасно. Звъняха ми по телефона още преди прислужницата да раздига завивките ми тази сутрин. Съвсем бегло се познавах с този Търнър, но ми изглеждаше очарователен възрастен джентълмен.

— Очарователен? — запитах аз. Чичо Франко в момента сигурно се хилеше в гроба си.

— Е, на какъв друг искате да прилича? Той оказа безвъзмездна помощ на балета и симфоничния оркестър. Беше член на съвета на детската болница. И беше съвсем скромен.

— Никакви снимки, никаква публичност, нали така?

— Ами, да… Защо питате?

— Просто се питах. Винаги съм подозирал, че нещо се крие зад скромността. Не е естествена.

— Вие сте циник.

— Напълно възможно.

— Винаги съм подозирала циниците — заяви тя.

— И защо така?

— Цинизмът осигурява защита — заяви тя. — Обикновено така човек прикрива самотата си.

— Да не сте градският философ? — запитах аз, макар че трябваше да се съглася с тезата й.

— Ами — отвърна тя доста тъжно. — Всъщност аз съм градският циник, така че веднага познавам събрата си по съдба, още щом го зърна.

— И какво ви подшушнаха по поверителната линия за тая каша? — запитах аз, сменяйки темата на разговора.

Тя отново смъкна очилата си и се втренчи в мен.

— Че авторът й е гангстер от Торонто — изрече тя и ми намигна.

— Не може да бъде, никога не съм чувал за него.

— И всъщност с какво се занимавате?

— Пиша репортажи за разни събития.

— Хайде де.

— Наистина.

— И послъгвате доста?

— И това също.

— В това число и авторки на клюкарски рубрики?

— В това отношение съм демократ.

— Благодаря.

— Дали пък да не си опитам късмета и да поработя в Леджър? — запитах аз, сменяйки темата.

— Но защо, за Бога?

— Не мога да кажа, че съм някакъв познавач на женско облекло, но винаги мога да позная копринена рокля от моделиер. Тази на вас трябва да ви е струвала цяло състояние.

Тя отметна назад глава и гръмко се разсмя.

— И това ако не е майтап! Да знаете някъде вестник, където плащат добре?

Сервитьорът ми донесе сока. Отпих няколко глътки и кръвта отново се втурна по вените ми.

— В действителност съпругът ми почина млад, бедният, ми остави значително наследство.

— Не ми звучите да скърбите особено за него.

— Беше чудесен човек, но прекаляваше до смърт с алкохола.

— И защо правеше така? — запитах я аз и отпих още от сока.

— Беше собственик на хотела — изрече небрежно тя, но с един особен блясък в очите си.

— Какъв хотел?

— Този хотел.

— Значи вие сте собственикът на Понс?

— Дори и на проядените от дървояди дъски. Всъщност наех един много кадърен човек от Калифорния да го ръководи малко преди Логан да почине. Щастлива съм, че го притежавам, но направо припадам при мисълта да го управлявам.

— Тук ли живеете?

Тя кимна и посочи към тавана.

— Шест етажа над нас. В надстройката. Не всичко е само цветя и рози. Имам и една крайбрежна ивица на Острова на Въздишките, но много-много не ходя натам. Малко е отдалечено.

— Аз пък живея на третия етаж и при мен всичко е цветя и рози — заявих.

— Всичко наред ли е с апартамента ви? Ако има някакви проблеми, само ми кажете. Имам здрави връзки в ръководството на хотела.

— Благодаря ви, стаята е чудесна.

Поръчах кафе да прогоня вкуса на водката от устата си.

— Кой номер е стаята ви? Ще им наредя да ви занесат една кошница плодове.

— Триста и шестнайсет. Обичам пресни ананаси.

— Няма да забравя. Прекъснахме, тъкмо когато ми казвахте какво правите тук.

— Така ли?

— Аха.

— Всъщност мен ме вълнува социалният порядък в Дюнтаун и възнамерявам да напиша статия на тая тема. Силните на деня, това интересува читателите.

— За Лос Агаст Газет или как беше там?

Бих си заложил и долните дрехи, че тя помни не само името на вестника, но и всяка дума казана от мен от началото на разговора ни.

— Да, нещо като обзорна статия.

Тя отново изхъмка. Запали една розова Шерман, облегна се на стола си и издуха пушека към тавана.

— И така, градът е основан през 1733 година от…

— Не толкова отдалеч.

— А какво точно ви интересува, Уилбър-еди-кой-си, което пък изобщо не е вярно.

— Че кой ще седне да си измисля такова име, Уилбър Расмусен?

Тя втренчи в мен тъмните си очила, но не каза нищо.

— Доколкото знам, това е стар град, управляван от стари пари.

— В момента част от тях седят пред теб, скъпи.

— Наистина ли?

— Съвсем.

— Искаш да кажеш, че има хора, които правят пари извън хиподрума?

— Всички правят пари извън хиподрума, сладур. В този град и концесия за велосипеди да имаш, пак ще забогатееш. — Тя въздъхна. — Сигурно ще ни се наложи да си говорим и на тая тема, а?

— Рано или късно.

Сервитьорката донесе кафето ми и докато разбърквах сметаната и захарта тя направи един почти незабележим знак с пръст към управителката на салона, едно приятно и стройно чернокожо момиче, което нямаше повече от деветнадесет години. Само след няколко секунди управителката застана до масата ни.

— Извинявам се, но ви търсят по телефона, мисис Бабс.

— Читателската ми аудитория не ме оставя и за секунда на мира — изрече тя с присмехулно раздразнение. — Нали ще ме извиниш за миг, скъпи?

Проследих я във веригата от огледала до входа на ресторанта. Тя вдигна слушалката на бюрото на управителката и набра номер. Сигурно се обаждаше на рецепцията да разбере кой съм. Каза няколко думи, зачака, после затвори телефона и се върна на масата, все още усмихната, но вече с примес на студенина.

Върнах й усмивката.

— Джейк Килмър — произнесе тя.

— Хубав трик беше тоя с управителката. Видях те в огледалата да се обаждаш до рецепцията.

— Толкова явно ли беше? Хм. Чудя се колко ли още хора са го виждали.

— Много. Само че са били прекалено възпитани, за да го споменат.

— Защо ли се интересувам от името ти?

— Наистина, защо? Толкова е обикновено.

— Хм. И си ченге при това.

— Нещо такова.

— Как можеш да бъдеш нещо такова като ченге?

— Е, нали знаеш, има различни проблеми: статистически проучвания, демографски изследвания, такива нещо.

— Прекалено умен си, за да се занимаваш с такива скучни неща.

— Благодаря ти. И ти си много интересна.

— О, ти си страхотен ухажьор.

— Така ли? Никой досега не се е оплаквал.

— Че кой се оплаква? — възкликна тя, отново наклони глава и ме изгледа с очи по-сиви и от дъждовен ден. Издържах огледа.

— Така че ми разкажи кой дърпа конците в Дюнтаун.

— Ама си и упорит — изрече тя и после повдигна рамене. — Добре, но ще ти струва една почерпка в края на деня.

— Дадено.

Тя знаеше всичко. Всяко родословие, всеки непрокопсаник, всяка челна овца от всяко семейство в града. Разказваше за прапрадедите и прапрапрадедите които дошли тук в началото на деветнадесети век и за късо време натрупали състояния с каперство, памук, земя и морски превози; за тези от тях, които станали царете на подземния свят и нещо по-лошо от това, Бабс използва думата „маскари“, която в устата й звучеше доста безобидно, но с която в моя речник се наричаха коравите престъпници, унищожаващи се един друг в борбата за власт. Тя говореше за един престъпник от онова време, ирландец на име Ларкин, който се спасил от въжето, като като станал чирак при един едър собственик на тютюневи плантации във Вирджиния, и който после избягал и намерил убежище в Дюнтаун, където петнадесет години по-късно станал неговият пръв банкер; за Тим Кларк, пристанищен хамалин от Дъблин, който се сврял в Дюнтаун и завършил живота си като собственик на корабостроителница; и за един ирландски въглекопач на име Финдли, който веднъж убил един мъж на дуел заради едно избягало прасе, и после се захванал здраво с памука, от който за късо време натрупал милиони, които по-късно вложил в земя тъкмо преди памукът катастрофално да се обезцени, и този мъж именно успял да разубеди Шерман да не изпепелява града, защото притежавал по-голямата част от него и не искал да изгори пред очите му като Атланта. Прапрадядото на Доу.

Банда хулигани, ето какво представляваха всички тези Финдли, Ларкин, Кларк, и втората генерация с имена като Колонел и Шефа, единствените, които са вземали решение при всеки въпрос касаещ града за последните двеста години. И накрая третата генерация, хора с имена като Буба, Чипс и Джуниър, същества, мачкани и потискани до такава степен от бащите си, че паднали до нивото на сводници, се интересували повече от голф, отколкото от империите.

Устата й беше като магнитофон без стоп-бутон. Двадесет минути без спиране. Накрая вече знаех всичко за всяко монголоидно дете получено чрез кръвосмешение, за всяка цветнокожа жена, сключила брак с някой представител на фамилиите, за всички копелета и аборти, прелюбодейци и прелюбодейки, прикрити самоубийства, алкохолици, педерасти, враждуващи фамилии, за дъщерята на онзи банкер, която станала проститутка в Лос Анджелиз, и за двете съпрузи, членуващи в Младежката лига, които духнали заедно за срам и ужас на съпрузите си и петте им деца.

Нещо обикновено за всеки малък град с пари.

Три имена изпъкваха най-силно: Финдли, Кларк и Ларкин.

Фамилиите Финдли и Ларкин били примерни партньори през годините.

Докато Кларк от край време са били техните съперници — в политиката, бизнеса, дори и в любовните афери.

— Джими Кларк беше готов да умре, само и само да може да се ожени за Доу Финдли — продължи Бабс, — но старият Шеф не искаше дори и да чуе за такова нещо. Избра й един човек отвън. Не от старите богаташи, но все пак от уважавано семейство. Баща му беше адвокат, който по-късно стана съдия.

— Хари Рейнс ли? — запитах аз. Чудно, не можех да си припомня Джими Кларк, макар че името ми звучеше познато.

— Май околността ти е позната.

— А Рейнс?

— Какво Рейнс?

— Доколкото разбирам, той се е оженил богат и е забогатял още повече след тази стъпка.

— Хей, хей — възкликна тя язвително, — не сме ли малко злобнички?

— Не, просто се изнервих само да слушам, това е всичко.

— Казаха ли ти, че някой от тези дни Хари ще седне в губернаторското кресло?

— Непрекъснато ми го натриват. Номинираха ли го вече?

— Добре казано.

— Е?

— Ами да, скъпи.

— Защо?

— Защото той е златното момче на Дюнтаун. Той е красив, богат, и млад. Адвокат, женен за красива жена, и бивша футболна звезда. Провежда умерена политика. Семейството му се приема добре. И освен това е щатският комисионер по конните надбягвания. Това не е ли достатъчно?

— Звучи така, сякаш е бил роден за тази работа.

— А и освен това Дюнтаун отдавна плаче за губернатор, особено след като последните години се разрасна толкова много, а Хари е идеалната кандидатура.

— Не е ли малко рискована тази работа?

— На губернатора ли?

— На щатския комисионер по конните надбягвания.

— Всичко друго, само не и това, момчето ми. Хари напълни хазната на щата. И донесе огромна сума пари за училищата от данъците.

— Никога не съм вярвал на политик, роден със сребърна лъжица в устата — заявих аз.

— Да, но той не е.

— Значи се е оженил за пари, така ли?

— Познаваш ли Хари? — запита ме тя. Тонът й изведнъж бе станал внимателен. Изпитах чувството, че малко съм прехвърлил мярката.

— Не. Просто се опитвам да усетя нещата. Очевидно това е мъж със силен хъс и голяма амбиция.

— Има ли нещо лошо в това?

— Не е задължително. Зависи от това, колко е голяма амбицията и колко силен е хъсът. И от това, от какво си готов да се откажеш заради успеха.

— На него не му е необходимо да се отказва от нищо, скъпи. Той има всички награди. Най-богатата и най-красивата жена на града, политическото влияние на баща й. Но той не си седи на задника с отворена уста да чака да му падне от небето нещо. Той се издига със собствени сили.

— Какво представлява като човек?

Тя се облегна на стола си и ме загледа подозрително. Твърде много започвах да приличам на човек, който има зъб на Хари, а Бабс Томас съвсем не беше толкова глупава, че да не го забележи.

— Каква игра играеш, по дяволите, мистър Килмър?

— Нали ти казах, опитвам се да вкарам на фокус облика на града.

— Не, ти се опитваш да вкараш на фокус Хари Рейнс.

— Разбира се, та той е част от голямата игра — отвърнах аз, като се стараех да гласът ми звучи съвсем небрежно.

Тя се приведе напред.

— Не е необходимо да харесваш някой мъж, за да гласуваш за него — изрече насмешливо тя. — Лично аз го намирам за малко студен, но той винаги свършва онова, с което се захване. Останалата част от щата е в депресия, но пък Дюнтаун е в истински бум. Човек не бива да е максималист и да иска и невъзможното от Хари. Ако беше още по-добър, сигурно щеше да е в киното.

Изсмях се на обяснението й. Сигурен бях, че повечето от гласоподавателите на гледаха на Хари Рейнс по същия начин. Бабс Томас имаше в себе си доста от типичното женско начало, макар че сигурно би убила всеки, осмелил се да я обвини в това.

— Така или иначе, шерифът е плътно зад гърба му. Това е достатъчно, за да бъде избран — допълни тя.

— Да нямаш предвид онзи момък Титан?

— Не, скъпи, нямам предвид „онзи момък Титан“. Мистър Стоуни. На него и Господ му е длъжник.

— Значи двамата с Рейнс са аверчета, така ли?

Примамката подейства.

— Когато убиха Теди във Виетнам, сина на Шефа, новината за смъртта му малко остана да убие и него. Не измина и година, и Доу се омъжи за Хари. Веднага след това Шефа прекрати активна дейност.

— Веднага щом се е уверил, че факелът е предаден в добри ръце — казах аз. Това не беше въпрос. — И сега Сам Дънлийви управлява магазина заради Рейнс, нали така?

— Да. Двамата са неразделни дружки.

Докато слушах думите й, изпитах чувството, че това вече съм го преживял някога.

— Дънлийви да не е някой от новодошлите аристократи?

— Не, произхожда от съвсем обикновено семейство. От Ню Джойси е — произнесе игриво тя. — Новозабогатял. Ще ти хареса от пръв поглед.

Отправих й една гримаса.

— Голямо благодаря.

— Само се шегувах. В действителност Сам е истински чаровник. Жена му напусна преди година. Забягна с треньора си по карате. В началото той го понесе много тежко, но после се посъвзе. И сега е най-перспективният ерген в града, и използва всяка свободна минутка за проби.

— Чист ли е Рейнс?

— Чист ли? Искаш да кажеш дали се къпе? — Тя не се шегуваше; беше повече от ясно, че не ме разбра.

— Не, имах предвид дали не мами жена си, неща от този род, разбираш ли?

— Хари, да изневерява? Та той не би и посмял дори и да си помисли за такова нещо. — Тя се втренчи през рамото ми при последните си думи и очите й изведнъж се разшириха. — Тъкмо за вълка говорихме, и ето го в кошарата. Доу Финдли идва.