Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hooligans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

69. БЛАГОДАРЯ ТИ, МА БЕЛ[1]

Склад Номер три представляваше едно триетажно тухлено здание издигнато някъде към края на осемнадесети век, като от реката го е деляла само една тясна калдъръмена алея излизаща от парка. Малка табелка под скръбния венец ми каза, че компанията е затворена поради смъртта на Хари Рейнс. Вратата беше отключена.

Спомних си как идвахме тук двамата с Теди и се дивяхме колко чисто и излъскано беше всичко. Нищо не се беше променило оттогава. Бронзовите парапети и дръжки на врати блестяха, а дървото изглеждаше като полирано с масло и елегантно. Цялата сграда лъхаше на онзи мирис, излъчван от годините и грижите.

Офисът на Дънлийви заемаше по-голямата част от един ъгъл на третия етаж, с изглед към парка и реката. Беше облякъл тъмносиния си траурен костюм, но беше свали сакото и останал по риза. Климатичната инсталация беше изключена и прозорците на офиса бяха отворени; въпреки че дъждът беше спрял, и слънцето бе надзърнало преди се скрие зад хоризонта, в стаята още беше топло и задушно. Усмивката му беше тъжна, а ръкостискането толкова здраво, че ме заболя ръката.

— Много бяхте бърз — поздрави ме той. — Съжалявам, че е толкова горещо. Климатичната инсталация беше изключена цял ден.

Казах му, че ще го преживея и на свой ред и аз смъкнах сакото си.

— Само да включа автоматичния секретар, за да не ни безпокоят — каза той.

— Имате ли нещо против, да оставите линията отворена? — помолих го аз. Не съм си взел повикващото устройство и се наложи да оставя номера, да ме потърсят в случай на нужда.

— Няма проблеми — изрече сърдечно той.

Гледах парка долу. Групичка от няколко души се беше скупчила около мястото, където е бил застрелян Рейнс, а две хубавички момичета седяха на една пейка, кикотеха се и се поклащаха. Реката хвърляше сребристи отблясъци към залязващото слънце.

От другата страна на парка се намираше затъмнената сграда на Сийкоуст Нашънъл Банк. То ми напомни за ДиДи Лукатис, мъката й, за която бях забравил след смъртта на Хари Рейнс, и горчивата ирония на смъртта, свързваща Доу и ДиДи. Така или иначе, една тъжна гледка в този особен ден.

— Последните двайсет и четири часа бяха истинска лудница — изрече с въздишка Дънлийви.

— Даа — провлачих, като гледах как Джордж Бейкър се появява от другата страна на кея, смъква си маската и заговаря за нещо Стик. — Не можем да си поемем дъх.

Той проследи погледа ми.

— Чувам, че се гмуркат вече цял ден — каза той.

— Търсим пистолета, с който е бил убит Хари Рейнс.

— Какво ви кара да мислите, че е в реката? — запита той.

— Логиката — отвърнах.

— Логиката?

— Понякога е единственото, на което можем да се облегнем. Една млада двойка е била наблизо и е чула изстрела. Момичето е изпищяло. Предполагам, че убиецът е побягнал в противоположната посока, към реката. Без да знае кой още може да се окаже наблизо в мъглата, убиецът е захвърлил пистолета си в реката.

— Някакъв успех до този момент? — запита той, показвайки само учтив интерес.

— Засега нищо.

— Вие казахте „той“. Сигурен ли сте, че убиецът е мъж?

— Просто начин на изразяване — отвърнах аз. — Може да е била жена.

— Хм — изсумтя той и временно заряза темата за убийството. — Размишлявах — каза той. — Може би тези гангстери са имали фалшиви акредитации. Може и затова са успели да се промъкнат покрай нас. Не е нещо рядко срещано, знаете.

Той се пресегна към един малък хладилник, измъкна две кутии кола, издърпа им капачките и ми подаде едната кутия.

— Възможно е — казах аз, макар и на двама ни да беше ясно, че не го вярвах.

— Е, аз сигурно вече почвам да ви дразня с моите предположения — каза той. — Всъщност това е ваша територия.

— Намерихте ли най-после онзи бележник с датите? — запитах го.

Той извъртя очи от смущение.

— Господи — възкликна той, — пак го забравих. След всички тия неприятности и трагедии. Вече ще си отбележа непременно да го изровя.

— Всичко е наред — успокоих го. — Може и изобщо да не се наложи.

Бейкър се плъзна по ръба на пристана и се скри от погледа ми. Добър човечец, той правеше последен опит.

— Мислите ли, че убийството на Хари е свързано с онези другите убийства? — запита Дънлийви.

— Изглежда вероятно, не мислите ли?

— Няма как да го знам. Не съм запознат чак толкова с полицейската работа.

— Предполагах, че след като сте адвокат… — започнах аз, без да довърша.

— Завърших юридически факултет, но никога не съм практикувал — каза той. — Хари ме помоли да стана член на съвета на директорите веднага след като завърших. Всъщност не съм работил на друго място.

— Е, нека да кажем, че не съм голям любител на съвпаденията. Случват се понякога, разбира се, но не е логично, това е просто едно предположение. Логиката просто използва всичките ви известни факти, за да извлече от тях дадено заключение.

— На мен ми се струва, че е доста опасно — посочи той. — Хората от вашата професия проявяват склонност да търсят само доказателства, които подкрепят твърдението им.

— Предполагам, че е така — отвърнах уклончиво. — Така или иначе, по силата на логиката, смъртта на Хари Рейнс би могла да бъде свързана с убийствата на членовете от фамилията Талиани.

— Това е един доста страшен начин на изразяване — изрече той, потръпвайки.

— Вярно — отвърнах аз. — Убийството винаги е страшно нещо.

— Но защо ще му е притрябвало на някого да убива Хари?

— Просто такава е логиката. Всяко нещо води след себе си друго. Едно убийство води до следващото.

— Значи вие мислите, че тия гангстери са авторите на всичко — Той го произнесе повече като твърдение, отколкото като въпрос.

Изгледах го. В парка започваше да се смрачава.

— Не — отвърнах аз.

— Но вие казахте…

— Казах, че мисля, че са свързани. Не мисля, че един и същи човек е убил хората от фамилията Талиани и Хари Рейнс.

— О. Значи пак логиката? — възкликна той с уста изкривена в усмивка.

Отвори една дървена кутия върху бюрото си и ми предложи една тънка пуричка, от ония, които любителите на хазарта по корабите предпочитаха, прие отказа ми с повдигане на рамене и смъкна обвивката на своята.

— И какво ви казва логиката за всичко това? — запита ме той докато я запалваше.

Приседнах на перваза на прозореца.

— Първо, аз бих казал, че Рейнс очевидно е идвал насам, когато са го застреляли — казах аз.

— Това определено изглежда логично — каза Дънлийви. — По всяка вероятност е бил паркирал на паркинга на компанията.

— Беше паркирал зад банката.

— Е, до последния момент си поддържаше офиса тук. Може би е идвал да си вземе нещо.

— Второ, — продължих аз, — всички убийства на членовете на фамилията Талиани са били внимателно планирани. Дръзки, вярно, но определено добре планирани и осъществени. Това не е логика, това е факт. Логиката ми подсказва, че смъртта на Рейнс не спада към тях. Тя носи със себе си всички белези на някакво трескаво, дори отчаяно усилие.

— По какво съдите?

— Защото убиецът не би могъл да разчита, че ще има мъгла, така че е решил да използва мъглата, а това означава, че той е бил длъжен да знае къде отива Рейнс и точният момент, в който е щял да бъде там. Както каза свидетелката ни: „Човек не можеше да види и собствената си ръка.“

— Може би е проследил Хари — предположи Дънлийви.

— Да, само че нашите свидетели са чули само едно лице, което ме навежда на мисълта, че убиецът е чакал Рейнс.

— Интересно — произнесе Дънлийви, разглеждайки съсредоточено връхчето на пурата си. След малко добави: — Слушайте, Джейк, мисля, че мога да ви споделя. Хари е бил на път към къщата ми. Той беше много ядосан. Двамата с Чарли Сийборн са имали страшен скандал. Обадих се на Чарли веднага след като разговарях с вас. Хари беше там. Казах му, че според мен най-голямата вина, в която могат да ни обвинят, е че сме направили погрешна преценка и той се съгласи да дойде и да се изясним, веднъж и завинаги.

— Рейнс често ли изтърваше нервите си? — запитах аз.

— Само когато се чувстваше застрашен. Не търпеше някой да му налага каквото и да било.

— А какво ще кажете за Сийборн? Беше ли ядосан и той?

Дънлийви се изкикоти.

— Чарли се ядосва много лесно. Но определено не беше ядосан чак дотам, че да убие някого.

— Може би тук имаме проблем, който надхвърля погрешната преценка — предположих аз.

— Какво искате да кажете?

— Чували ли сте някога за компанията Рио?

Изражението му не се промени.

— Каква компания?

— Рио — повторих аз.

Той поклати глава.

— Не, а трябва ли?

Обясних му за панамското огледално правило и сметките на Върджинските острови и цялата тая каша. Дънлийви беше адвокат, така че бях сигурен, че ще разбере за какво става въпрос. Предполагам, че сигурно исках да се уверя, че той знае, че на мен са ми известни тия неща.

— Компанията Рио е това, което ние наричаме Холивудски декор — казах аз. — То е същото като някоя улица от кинопавилион, само една фасада без да има нещо отзад. Обикновено се използва за разплащане.

— Разплащане ли? За какво?

— Услуги, пари за мълчание, политици, незаконни лобита, корумпирани ченгета. В техния бизнес се налага да мажат доста лапи.

— Парите в брой вече не вършат ли работа? — запита той усмихнат.

— Това не е онова време — посочих аз. — Тук не става въпрос да бутнат тук или там няколко банкноти с лика на Бен Франклин, говорим за стотици хиляди долари седмично. Номерът тук е как да се скрият. Холивудският декор е един добър начин. Те плащат рушветите си с мръсни пари и използват банките да ги изпират по този начин.

— А тази компания Рио се използва за такава цел, така ли? — запита той.

Кимнах.

— Да не би да намеквате, че Чарли Сийборн е забъркан във всичко това? — запита той с лице забулено от тревога.

— Не намеквам нищо. Но неговата банка се използва като инструмент. Той е помогнал да се създаде една обширна измама, за да подпомогне работата й. А една много голяма част от парите, преминали през тези сметки, се наричат незаконно придобити средства. Те могат да бъдат конфискувани съгласно закона за РИКО. Не съм сигурен колко дълбоко е замесен Сийборн. Възможно е глупостта му да е единствената му вина. Но е възможно да е активен.

— Активен?

— Частта от плащането. Той може да получава дял от компанията Рио — тоест ако знае какво прави и Талиани е почувствал необходимост да го въведе в нещата. Още не знам отговора.

— Какво предполагате?

— Не мисля, че е бил замесен.

— Защо?

— Има прекалено много да губи. Мисля, че неблагоразумието на Сийборн се е изразявало в следното: той се е интересувал единствено само от това, дали нещо е било от полза за банката и за града, без да помисли за последствията. Сийборн е банкер от малък град. Вероятно никога не му идвало наум, че това, в което се е оказала замесен, е незаконно, докато накрая го е осъзнал, но вече е бел безнадеждно късно за измъкване. Обикновено така се получава.

— Кой още е получавал пари от тях? — запита Дънлийви, привеждайки се над бюрото. — Какви ченгета? Какви политици?

— Работя тъкмо върху това.

— Имате ли някакви идеи?

— Няколко.

— Имате ли нещо против да ги споделите с мен? — запита той. — Уверявам ви, че съм заинтересуван от решаването на случая не по-малко от вас.

— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз.

Той се приведе още повече над бюрото си и ме загледа напрегнато.

— Още логика ли? — запита той.

— Мислих много върху смъртта на Хари Рейнс — казах аз. — Опитвах се да свия кръга от възможности.

— И измислихте ли нещо?

— Даа — отвърнах аз. — Логиката ми подсказва, че че има само една личност, която може да е убила Хари Рейнс.

— Така ли? И коя е тя? — запита ме възбудено той.

— Ще ви прозвучи налудничаво — казах аз.

— Нищо, пробвайте ме.

— На мен ми се струва, че единствената личност, която би могла да убие Хари Рейнс, сте вие.

— Аз! — той ме зяпна и след миг се разсмя. — Е, с изключение може би на факта, че си бях в къщата на остров Сий Оут на двайсет мили и не бих могъл да го извърша, как стигнахте до тази забележителна идея?

— Да, знам — казах аз. — Имате двама души, които могат да подкрепят алибито ви — аз и Дъч. И въпреки това логиката на ситуацията ми подсказва нещо съвсем друго. Според Сийборн вие сте били последният човек, разговарял с Хари Рейнс преди да бъде убит. Той е напуснал офиса на Сийборн без дори да му каже довиждане и само две минути по-късно е бил застрелян. Това ви прави единственият, който би могъл да знае къде точно отива Рейнс и кога.

— Чакайте сега, откъде накъде бих могъл да знам това? — разгорещи се той.

— Когато сте разговаряли с Рейнс, вие трябва да сте му казали да дойде тук, не в кооперацията ви. Вие сте знаели, че той ще мине точно през парка. Оставало ви е единствено да слезете долу и да го изчакате.

Очите му започнаха да набъбват подобно на коркови поплавъци в морето. Предницата на бялата му, риза посивя цялата от пот. Целият подскочи.

— Господи, а аз си мислех, че сте сериозен — изрече ядосано той.

— Смъртоносно сериозен — уверих го аз.

— Не сте наред, Килмър — изръмжа той. — Господи, а ние си бъбрехме тук за опитите да се докаже предварително замислено деяние! Като оставим настрани факта, че аз не бих могъл да го извърша, каква причина бих могъл да имам да убия най-добрия си приятел? Несъгласие върху грешка в преценката? Хайде, не ставайте смешен.

Можех да му изтърся множество стереотипни причини — алчност, жажда за власт, страх от Рейнс — но всички те биха били прости отговори. Те не можеха да обхванат абстракциите.

Той приседна на стола, положи крака върху бюрото и ме изгледа злобно над края на пурата си.

— Е? — подкани ме той.

— Нека за момент оставим настрана очевидното и се занимаем малко с абстракциите — казах аз.

— Какво, по дяволите, искате да кажете с тия абстракции?

— Вижте, Дънлийви, аз ви разбирам. Имаше време, когато можехме да бъдем в една лодка, да се занимаваме с нещата, които ми беше отредено да правя, или ми нареждаха да ги правя, ръководейки шоуто по добрия стар начин, като от време на време ме потупваха по главичката. Знам също така, че накрая трябваше да си изградя име, да докажа, че заслужавам оказаното ми доверие, че не съм само нечий любовник или най-добър приятел. Работата обаче е там, че ти се оказа по-умен от мен. Ти проумя всичко още от началото. Знаеше добре, че властта се дава, но и се взема. Аз научих този урок по най-страшния начин. По дяволите, та аз дори така и не научих правилата. Ти получи властта, ежедневния бизнес с управлението на Финдли Ентърпрайсиз. Получи го от Рейнс, който пък го получи от Шефа, и ти го ръководеше така, както е бил ръководен от край време, така както фамилията Финдли го е ръководила още от дните, когато Огълторп е бил губернатор. Но ти, Дънлийви, рано или късно все трябваше да докажеш колко струваш, не само на всички други, но и на себе си, ти трябваше да докажеш, че не си само един подлизурко, поредния сол-ташак на един богат приятел. А и не на кой да е богат приятел. Хари Рейнс живееше според правилата. Той управляваше брилянтно бизнеса на Финдли, успя да се добере до поста щатски сенатор, премести цяла планина като промени общественото мнение в полза на закона за лотарията, и губернаторското кресло не му мърдаше. Един наистина много труден за подражание пример. Ти трябваше да покажеш на Дюнтаун, че Сам Дънлийви и той може да премести едни планини със собствени сили.

— Голям праз — изсумтя той. — Откога амбицията се счита за престъпление?

— Нищо лошо й няма на амбицията — казах аз. — Цялата работа е там, как я разбира човек.

— И какво искате да научите за начина, по който аз управлявам нещата?

— Знам, че Рейнс беше ръка на стария пазач. Мисля, че когато е изскочил добрият случай, ти си се видял като предвестник на новото. Дюнтаун се е разраствал, и изведнъж ти получаваш шанс да съживиш града — преди още да е готова пистата за конни състезания. В края на краищата търговският бизнес имаше бум; градът се разрастваше по-бързо от отколкото мухи в купчина лайна. Това, от което си имал нужда, е било да напомпаш нови пари в системата, развъртала добрия стар долар в продължение на столетия. И в този момент пред теб се е изправил златен шанс. Шансът да разработиш брега с нови хотели, кооперации в градския район на морския бряг, подразделения в заблатените области. И Дюнтаун се превръща в Буумтаун, благодарение усилията на Сам Дънлийви. Само че мечтата се превърнала в кошмар. Дюнтаун станал Дуумстаун, защото златният шанс носел името Т-а-л-и-а-н-и…

— Почвате да се повтаряте… — изсумтя той, прекъсвайки ме насред изречението.

Игнорирах го и продължих да се повтарям.

— И когато си открил, че си в прегръдките на Коза Ностра, трябвало е да вземеш едно дяволско решение. Да кажеш на Рейнс? Да рискуваш да си навлечеш гнева му? Или да се измъкнеш от трудното положение? Какво имаш да губиш? Талиани не би казал на никого, хората му управляват съвсем законни предприятия, всички ти идва дюшеш, защо тогава да клатиш лодката, нали, Сам?

Той не беше помръднал. Продължаваше да върти из устата си пуричката, втренчен в очите ми.

— Дотук нищо от това, което казахте, не е инкриминиращо, неморално или незаконно — каза той.

— Вярно. Но ти забрави едно нещо — Златното правило на фамилията Финли. Те не дават пукната пара дали това е неморално, незаконно, инкриминиращо, нередовно, или каквото и да е още друго. Неписаното правило на Финдли гласи, че Хари ще бъде следващият губернатор, а твоето задължение да му прикриваш задника, а не да си пълниш гушката. Ти се осра, Сам. Когато сключи сделката с Талиани, ти изложи на опасност политическата кариера на Хари Рейнс, като натъпка здраво собствения си джоб, а това беше грешка, която Рейнс никога не би простил. Беше закон истинската самоличност на Талиани да бъде запазена в най-дълбока тайна, не заради него, а заради теб. Ти беше длъжен да пазиш тази власт докато установиш своя собствена опора. И тогава избухна войната, обявена на фамилията Талиани, и ти изведнъж осъзна, че не ти е останала дори и секунда. Както вече ти казах, властта се дава и после се отнема.

— Никой нищо не ми е отнемал! — изрече той, надигайки се сякаш бе наддал цял инч само за минути.

Време беше да го стисна за артерията.

— Това е лъжа — казах аз. — Ти извърши много голям грях. Ти предаде доверието на Рейнс. Той знаеше, че Сийборн е прекалено наивен, за да затъне толкова, колкото би затънал и самият той, пък и без това нямаше никакво власт над Сийборн. Но ти? Теб те беше хванал за гушата. Хари беше единственият човек на света, способен да те унищожи, и той щеше да го направи. Тогава в мъглата не убиецът е е казал на Хари Рейнс „С теб е свършено.“, а Хари Рейнс е казал на теб тия думи. И ти го застреля.

Изражението на лицето му не се промени. Изпусна тънка струйка дим в стаята и я проследи как се завихря от течението, и след това се изсмя в лицето ми.

— Никой няма да повярва на това бълнуване — изсумтя той. — Ти не би могъл да отнесеш случая в съда, даже и да ангажираш на своя страна Кларънс Дарроу, Джон Маршал и Оливър Уендел.

Пропуснах думите му покрай ушите си.

— Иронията на всичко това е, че Рейнс можеше още да е жив, ако не беше онзи кон със счупения крак и неговия треньор мошеник. Смъртта на коня, шокът от научаването на факта, че гонката е била нагласена и Талиани е знаел за нея, това е, което разярява Хари Рейнс.

Телефонът ми даде възможност да си поема малко дъх. Бръмченето му стресна Дънлийви. Издърпа рязко слушалката, каза „Ало“, замълча, и после ми я подаде.

— Килмър — казах аз.

Беше Стик.

— Имаше право — каза той. — Набрах другия номер.

— Някакви други вести?

— Засега не. Бейкър прави всичко, което е по силите му. Искаш ли да идвам вече?

— Това звучи добре, благодаря ти — казах аз. Подадох обратно слушалката на Дънлийви.

— След като приключихме курса с бълнуванията ви — изрече Дънлийви, затръшвайки телефона, — може би ще ми обясните как е възможно да съм се добрал дотук от Сий Оут. Да не би Питър Пан да ме е пренесъл на крилата си?

— Ти никога не си се прибирал у дома си — казах аз. — Защото от партито на Бабс си дошъл направо тук.

Извадих визитната картичка, която ми беше дал предната нощ, онази с написания на ръка домашен номер, и вдигнах слушалката. Една от дузината или повече жълти светлинки в основата на телефона светна докато избирах номера. Когато от другата страна се чу сигналът, съседната лампичка започна да мига.

Той я загледа с провиснала челюст.

— Вдигни го — казах аз.

Поколеба се за момент преди да вдигне слушалката.

— Казва се преадресиране на телефонните обаждания — изрекох аз; двамата седяхме втренчени един в друг през бюрото. — Благодарение на любезността на Ма Бел. Ако искаш да ти препредават повикванията на друг номер, набираш си код върху домашното си телефонно устройство, последвано от новия телефонен номер. Повикванията се преадресират автоматично. Явно си го ползвал през цялото време; точно сега в момента съм избрал твоя номер. Домашният ти номер.

Мълчеше. Мускулите под ухото му работеха в синхрон с всеки удар на сърцето му. Изтръска пепелта на пурата си без да сваля погледа от мен.

— Когато си тръгна от партито миналата нощ, ти си дошъл направо тук, вместо да си ходиш у дома — продължих аз. — Знаел си, че Рейнс се намира в офиса на Сийборн; разговаря с него същата вечер. Също така си бил наясно, че Рейнс ще стъпи на врата на Сийборн и ще измъкне цялата история за нула време. Вероятно си държал пистолета в бюрото или в колата. И след като ти се обадих, ти отново си избрал офиса на Сийборн, казал си на Хари, че ще се срещнете тук. После си слязъл долу и си тръгнал по алеята през парка към банката. Когато сте се срещнали и той ти е казал: „С теб е свършено“, ти си разбрал, че това е краят на кариерата ти, и си го застрелял. В този момент момичето изпищява, ти побягваш обратно към реката, захвърляш оръжието и се връщаш тук в офиса тъкмо преди да ти позвъни Дъч.

Той въздъхна и поклати глава.

— Добре — каза той, — признавам, че имате наистина добро въображение. Но сега вече ми е ясно защо не практикувате право. Не бихте стигнали доникъде с тая бълнуваща смесица от обстоятелствени бълнувания.

Вратата на офиса се отвори и Стик прекрачи прага, с шапка килната на тила си както обикновено.

— Кой се вие, по дяволите? — рязко запита Дънлийви.

— Той работи с мен — казах аз и после се обърнах към Стик. — Намери ли го?

Той се ухили и измъкна от джоба си един пакет. Беше найлонова торба съдържаща един много мокър Смит и Уесън 38 калибър, с черни гумени ръкохватки. Огледах го. Върху торбичката имаше надраскан сериен номер.

— Номерът на вашия 38 калибър 7906549 ли е? — обърнах се аз към Дънлийви.

— Какъв 38 калибър? — сопна се той.

— Същият този, който си купил миналата година на трети февруари в спортния магазин на мистър Одъм на Трета улица — каза Стик. — Мистър Одъм си го спомня много добре. Единственото нещо, за което му се наложи само да погледне в документите, беше точния ден на покупката и серийния номер.

— Това е едно много сериозно доказателство — казах аз. — Номерът на оръжието вече няма нищо общо с обстоятелствените бълнувания, да си послужа с вашия израз.

— Този пистолет ми го откраднаха преди няколко месеца — извряка той.

— Това можеш да го кажеш на съдията — казах аз.

— Дайте ми да го видя — гърчеше се той.

— Когато се приберем в управлението — казах аз. — Искаш ли да арестуваш този човек тук, Стик?

— С най-голямо удоволствие — захили се той. — Какво е обвинението?

— Първото обвинение е в убийство — казах аз. — А сега вече можеш да започваш.

Стик свали шапката си и се вгледа в дъното й. Беше залепил къс хартия със списъка на правата вътре в нея и започна да ги чете на Дънлийви.

— Длъжен съм да ви предупредя, че от този момент нататък всяка ваша дума…

Дънлийви помете шапката от ръцете му.

— Върви на майната си с това — изръмжа той, посягайки към телефона.

Натиснах вилката с пръст.

— Можеш да се обадиш от кауша както и всички останали — казах аз.

Стик измъкна чифт белезници и грубо завъртя Дънлийви.

— Обикновено не ги използвам — изрече той в ухото на Дънлийви докато изщракваше закопчалките. — Но ти направи една много голяма грешка, като се отнесе така с шапката ми. Възпитанието ти е кръгла нула.

— По дяволите — казах аз, — всички допускаме грешки. Виж само бедния Хари, той собственоръчно си написа надгробния надпис: „Тук почива Хари Рейнс. Той се довери на този, на когото не трябваше.“

Дънлийви беше достатъчно умен да си държи езика зад зъбите. Ескортирахме го надолу по стълбите и го предадохме на двама униформени полицаи, като им казах да го закарат направо в управлението.

— А сега какво ще правим? — запита Стик.

— Ще се молим.

Не се наложи да го правим. Докато вървяхме към колите си видяхме Джордж бейкър да тича с всичка сила към нас. Беше още в леководолазния си костюм, макар че беше заменил плавниците си с ботуши.

— Нося ви подарък — изрече задъхано той и ми подаде един Смит и Уесън 38 калибър, с черни ръкохватки, двуинчово дуло. Беше обвит с парцал, за да запази евентуалните отпечатъци от пръсти. Проверих регистрационния номер. Беше пистолетът на Дънлийви.

— Уверявам ви, че това е оръжието — заяви гордо Бейкър. — Още не е престояло достатъчно дълго под водата, за да хване ръжда.

— Благодаря ви, мистър Бейкър — произнесох с усмивка. — Току що ми спасихте задника.

— Е, сър, това е комплимент, който аз със сигурност не ще забравя скоро.

Върнах на Стик найлоновата торба, която ми беше дал в офиса на Дънлийви, тази с другия сребърен Смит и Уесън 38.

— Откъде го изрови? — запитах Стик.

— Услуга от един мой приятел на Фронт Стрийт — каза той.

— Чудесно.

— Там горе представлението беше страхотно — каза той. — Напомни ни никога да не играя покер с теб.

— Не играя покер — казах аз.

— Обожавам стила ти, човече — каза Стик.

Бележки

[1] Прозвище на телефонната компания „Бел“ — Б. пр.