Уилям Дийл
Хулигани (43)

39. КОРАБЪТ НА МЪРТЪВЦИТЕ

Пътят до остров Скидъуей ми отне двайсет минути. Три квартала след моста открих Бейвю, една запустяла уличка посипана с чакъл, по която две коли с мъка биха се разминали, гънеща се през живата арка на дъбовете обрасли с испански мъх. Тук-там се мяркаха пътеки водещи към вилички скрити сред дървета, палми и храсталаци. Подминах една крайпътна кръчма, която би изглеждала затворена ако не беше един стар сив понтиак паркиран до сградата, който подозрително напомняше на колата, с която Хари Несбит ме беше следил предната нощ. След нея вече нямаше нищо друго, освен растителност, чак до леговището на О’Брайън.

Не изглеждаше на нещо повече, макар че беше построено на доста прилично място. Постройката стърчеше на колони потънали в морето на двадесетина ярда от брега, свързана със сушата от едно дървено мостче, широко не повече от три фута. Приливът беше достигнал най-високата си точка и къщичката, която не изглеждаше да има повече от две стаи, беше опасана от палуба със засенчена веранда в единия си край; вълните почти облизваха долната й част. Малка лодка, привързана към платформата, леко се полюшваше във водата.

Несбит имаше право — на двайсет ярда около къщичката нямаше тревичка дори и за цяр.

Мястото беше спокойно като църква на разсъмване.

Един сив континентал беше паркиран под дърветата близо до самия бряг. Явно беше тук от доста време, защото капакът на двигателя му беше студен като останалата част от колата. Излязох на откритото пространство и свих длани до устата си.

— О’Брайън? Аз съм, Килмър.

Някакъв присмехулник ми изкряска в отговор и се стрелна в клоните на палмите. Някъде близо до къщичката риба изскочи над повърхността на водата и след миг се гмурна обратно. Това бяха единствените звуци.

Изчаках няколко секунди.

— Аз съм, Джейк Килмър — изревах аз. — Идвам.

Пак нищо.

Бавно разперих пешовете на сакото си да му покажа, че не нося оръжие, и тръгнах към платформата, като се държах с двете ръце за перилата, за да вижда през цялото време ръцете ми.

— О’Брайън!

Някаква риба изскочи изпод краката ми и ме стресна. Сега вече разбирах защо беше построил колибата си на това място. Можеше да хвърля въдицата от прозореца на спалнята си и да лови риба без да става от леглото.

— О’Брайън, аз съм, Килмър! Къде си?

Тишина.

Стигнах до къщичката. Предната врата беше заключена, така че заобиколих верандата, доближих лице до стъклото, затулих очи от светлината и се втренчих вътре. Беше празно.

— О’Брайън?

Тишината беше пълна; чуваше се само шума от въжето на лодката, триещо се в дървеното кейче.

Неспокойни червейчета взеха да надигат глава в стомаха ми.

— Хей, О’Брайън, тук ли си? — изкрещях аз.

Подплаших един стар пеликан сгушен в единия ъгъл на палубата и той тежко отлетя, като нададе недоволен крясък. Никой не се обади.

Опитах вратата със стъклото и тя се отвори. Помещенията бяха пусти; под кревата нямаше никого, нито пък в банята. Но радиото работеше, включено на минимална мощност, а от едно менгеме захванато върху една маса висяха краищата на въдичарски примамки.

Червейчетата приключиха с мърдането на главичките и се забиха във вътрешностите ми.

Върнах се отзад и заобиколих палубата. Лодката беше празна.

Можех да пропусна двете ситни дупчици от куршуми, но не и кръвта. Задната стена на кабината беше опръскана с две малки алени петна с неправилна форма; беше вече потъмняла под ярките лъчи на слънцето, но все още лепнеше под пръстите ми.

Червейчетата в стомаха ми се превърнаха в гърмящи змии.

— О, по дяволите! — чух се да произнасям аз.

Приклекнах на палубата и предпазливо надзърнах под къщичката. Първото нещо, което видях, беше крак в червени хавлиени чорапи, заклещен в мястото, където се съединяваха две опорни греди. Кракът принадлежеше на Джигс О’Брайън. Останалата част от него се люшкаше във водата с лице надолу и ръце разперени така, сякаш се мъчи да прегърне целия залив.

Риби се щураха из тънките алени ивици кръв стичащи се от главата му, наподобяващи пипалата на медуза.

Нямах нужда от лекарска консултация да заключа, че беше мъртъв.