Уилям Дийл
Хулигани (45)

41. РЕЛИКВИ

Потеглих обратно към Дюнтаун, но когато стигнах до булеварда поех на изток, вместо към града. Нямах никаква работа след като се сбогувах със Скийлър, и имах нужда да се отдалеча от Дюнтаун. Исках да остана малко сам, далеч от Стик, Дъч и хулиганите. Далеч от Доу. Далеч от всички тях. Повдигаше ми се от непрестанните усилия да свържа в нещо смислено тия десетки разпръснати късчета главоблъсканица, такива като Хари Рейнс, Шефа, и Каменния Титан. Такива като Дънлийви и и неговия потящ се банков приятел, Сийборн. Като Чевос и Нанс, злощастния кон на име Дисъуей, и един чернокож гангстер, когото дори не знаех защо всичко наричаха Носа, защото прозвището му нямаше нищо общо с лицето му. Внезапно изпитах чувството, че професионалното ми задължение да използвам хората ми беше станало неотменна част от живота и усещането за това никак не ми се понрави; трябваше ми време и малко отдих, за да се справя с тая мисъл. Трябваше пак да се върна в леговищата си, поне за малко.

Паркирах колата в един празен обществен паркинг. Плевелите бяха избуяли сред чакълената настилка, а по ъглите вятърът бе навял миниатюрни дюни от пясък. Седнах и се загледах в Атлантическия океан. Морето тук беше спокойно, водната повърхност беше само леко накъдрена под блестящото слънце, а плажът беше широк и чист. Отдавна погребани спомени навириха глава, прекрасното време на младостта, когато възрастта често се спохожда от меланхолията.

Умът ми беше далеч от Дюнтаун. В момента се намирах на едно място наречено Бийч Хейвън, селище по крайбрежието на Джърси, където бях прекарал няколко лета в една голяма лодка, използвана като вила, със семейството на най-добрия ми приятел от прогимназията. Не си спомнях името му, но си спомнях добре, че баща му беше норвежец, който говореше с превъзходен акцент, и носеше очила с много голям диоптър, и че семейството изобщо не спазваше никакво благоприличие, и че имаше сестра, за която не представляваше нищо да се изкъпе пред мен. Както си седях в загрялото като фурна купе и потта ми се стичаше по брадата, спомних си, че през цялото време на онова лято упорито се мъчех да прикрия непрестанната си ерекция.

След малко излязох от колата и свалих обувките си, чорапите, сакото и вратовръзката, и ги напъхах в багажника. Затръшнах го, и пак го отворих, пуснах пейджъра при другите вещи, и отидох на брега.

Навих си крачолите до коленете и закрачих бос по мокрия пясък, който шляпаше под ходилата ми. Трябва да бях изминал поне миля когато се появи едно малко селище от летни вили, защитено от гранитна стена, имаща за задача да спира океана. Доблестта й обаче бе останала напразна. Къщите бяха запустели. Няколко вече се бяха порутили съвсем и развалините им лежаха в безпорядък, размесени с всевъзможни боклуци донесени от приливите.

Една от тях, с две спални, от кипарис и дъб, още стърчеше предизвикателно над скалата, с веранда поддържана от греди забити в гранита. Избеляла табела люшкаща се на един гвоздей от парапета на верандата, ми каза, че къщата се продава, а под този надпис нечия ръка бе добавила думите „или се дава под наем“. Имаше и телефонен номер.

Изкачих едрите сиви скални образувания, преодолях перилата на верандата и огледах къщата, запусната и самотна сграда. Подът скърцаше под стъпалата ми и се огъваше опасно при всяка моя стъпка, а въздишките на вятъра през отворените прозорци звучаха като призрака на смях от детско лято.

Захвърлих останалите по мен дрехи, като останах само по слипове, отидох на пустия бряг и скочих във водата, като заплувах с всичка сила срещу прилива докато накрая вече едва чувствах ръцете и краката си, след което обърнах към брега. Последните няколко ярда ги изплувах с върховни усилия и когато стъпах на пясъка дъхът ми излизаше на резки прекъслеци, а дробовете си ги чувствах все едно огън гореше в тях, но пък за това се чувствах пречистен и кожата ми боцкаше от солената вода. Върнах се при къщата и се проснах на слънце върху площадката пред нея.

Бях задрямал когато жената се появи иззад ъгъла на къщата. Стреснахме се и двамата и аз задрасках панически да се вмъкна в панталоните си, но тя се засмя и каза:

— Не се притеснявайте. Почти всички жиголо навъртащи се около хотелските басейни носят далеч по-малко от вас.

Тя беше островитянка, личеше й отдалеч; прекрасна жена, с деликатна структура, и черти изваяни от вятъра и слънцето, със ситни бели бръчици около очите, и огненочервена коса фризирана от вятъра. Не можех да преценя възрастта й; но това нямаше значение. Носеше риболовна мрежа; два петфутови пръта, между които беше окачена мрежата с коркови поплавъци.

— Тъкмо чаках приятеля си. Понякога ме изчаква тук — каза тя, взирайки се навътре, без да го покаже. — Да не си подремвате тук? — добави тя.

— Не, но си струва човек да си помисли за това.

Тя се огледа.

— На времето беше много скъпа къща — каза тя. Произнесе го съвсем открито и без да скрива тъгата в гласа си.

— Познавате ли собствениците? — запитах я аз.

— На времето принадлежеше на семейство Джакович, но сега е притежание на банката.

Тъжният й коментар ми беше повече от достатъчен.

— Как не ги е срам. Тук още има живот.

— Да, но няма сърце.

— Всички банки са така. Имат гърла на акула, но нямат и грам душа. Те са роботите на нашето общество.

— Е, виждам, че приятелят ми е долу на брега. Радвам се, че къщата ви хареса.

Мършав млад мъж в рязани дънки с дълга руса коса, развяваща се по раменете му, вървеше по крайбрежната ивица с кошница в ръка. Тя заслиза по скалите към брега.

— Хей! — повиках я аз.

Тя се извърна и повдигна вежди.

— Случайно да не се казвате Джакович?

— Беше много отдавна — отвърна тя и продължи към приятеля си.

Облякох се и се върнах на паркинга. Като по някакво чудо открих един изправен телефон и набрах номера който бях видял на табелата. Оказа се, че е на кредитно-спестовната банка Айланд. Проявих досадна упоритост и успях да се добера до един неприятен дребен галфон на име Ратчер, който според думите му бил от „крайбрежното недвижимо имущество“.

— Интересува ме една къща на източния бряг — казах аз. — Доколкото знам, принадлежала е на едно семейство на име Джакович.

Дочух шум от прелистване на папки.

— О, да — изрече той след като вероятно прехвърли обявените за просрочени ипотеки. — Знам тази къща. — Бях повече от сигурен, че той знаеше точно толкова за къщата, колкото аз за нефтените концесии на Саудитска Арабия.

— Да не сте в бизнеса с недвижимо имущество? — запита ме той.

— Не, но си помислих, че няма да е зле да я взема под наем до края на лятото.

— Къщата е конфискувана — изрече той с противен глас. — А градската управа тук санкционира нарушителите.

И той хлопна телефона. Останах минути или две със слушалката в ръка, после похарчих още четвърт долар и набрах още веднъж номера на Ратчер.

— Ратчер?

— Да!

— Ти си един мръсен гаден плъх! — казах му аз и окачих.

Подкарах обратно колата към брега и по метода на пробите и грешките успях да открия някакъв запуснат път който ме изведе до къщата, и останах там, като наблюдавах жената, чието име на времето е било Джакович, и младия мъж с дългата коса, бавно да влачат мрежата в крайбрежните води и да вадят стриди и миди, след което да ги прехвърлят във ведрото. Някъде след час заваля и те спряха. Помахах им с ръка докато се отдалечаваха по брега. Не съм сигурен дали ме видяха, но ми беше приятно да си мисля, че са ме зърнали, и че знаят, че къщата все още означава нещо за някого. Накрая и аз потеглих в дъжда към града, уморен, но зареден с нова енергия.

През следващите дни много често си мислех за къщата, но никога повече не се върнах. Не можех. Както карах обратно към Дюнтаун изведнъж проумях, че завинаги бях оставил зад себе си всички свои убежища.