Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hooligans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

63. БДЕНИЕ

Изглеждаше също като онези френски мимове с широкоотворени очи на сцената. Дребна, крехка, уязвима, ужасена, без нито едно от тях да бъдат игра, ако можех да бъда съдия. Това беше жена, която губеше контрол над себе си. И най-малкото камъче на пътя можеше да я хвърли в пропастта.

Областният прокурор се извини и се дръпна от огневата линия. Дъч и Стик се бяха оттеглили в дъното на коридора, далеч от разговора ни.

— Как е той добре ли е? — забъбра тя, събирайки два въпроса в един. Титан ме изгледа така, сякаш разнасях бубонна чума. Ноздрите му бяха настръхнали като на разгневено муле.

— Ще престанеш ли най-после да ми се мяркаш повече пред очите? — изръмжа той.

— Джейк, как е Хари? — запита Доу, пренебрегвайки Титан.

Отведох я в една малка чакалня до интензивното отделение. Титан ситнеше зад нас, а бастунът му почукваше покрития с линолеум под като на слепец. Затръшнах вратата след него. Тя ме изгледа с огромните си очи, цялата в очакване.

— Той е мъртъв, нали? — започна тя.

— Не е, но има много малка надежда — казах аз.

— О, Господи — изплака тя. — О, Господи, аз съм виновна.

— За какво говориш?

— Това е страшно глупаво — добави Титан.

Тя изведнъж започна да се свлича. Улових я за плещите и я положих в едно кресло. Остана така с ръце между коленете си и започна да трепери.

— По-добре повикайте доктор — казах аз на Титан и той веднага тръгна.

— Какво искаш да кажеш с това, Доу? — запитах аз, коленичейки пред нея.

— Аз обичам Хари, обичам го. Той е чудесен човек и винаги е бил добър съпруг — изскимтя тя.

— Знам.

— Може би ако бях малко по-почтена…

— Ти нямаш нищо общо с това, Доу. Не се измъчвай излишно с глупави самообвинения.

— Защо се случи това? — запита ме тя и сълзи бликнаха от очите й.

— Не знам.

— Има ли нещо общо с конете?

— Съмнявам се. Каза ли ти къде отива тази вечер след като отложи празненството?

Тя поклати глава.

— Обади ми се от хиподрума, разказа ми за нещастния случай и ми каза, че остава в града.

— Не ти ли каза защо?

— Не. Това беше нещо съвсем в реда на нещата, искам да кажа не нещастния случай, а оставането му в града.

— Слушай, ще открием този, който го е направил, обещавам ти.

Тя кимна, но беше много близо до шока. Вече не възприемаше нищо.

— Къде е прострелян? — запита тя.

— Близо до реката, на Четириъгълника.

— О — изхълца тя, — най-любимото му място на света. — Тя се огледа наоколо, сякаш очакваше някакъв психически обект да се появи в стаята и да облекчи болката й. — Това беше негова идея. Ние дарихме земния участък.

Взех й ръцете между моите и се опитах да втрия малко топлина в тях.

— Джейк, чувствам се толкова… отвратителна.

— Титан е прав, това най-глупавото нещо на света. До нищо добро няма да те доведе този начин на мислене.

Тя обаче дори не ме слушаше. Започна да се полюшва напред-назад и да скимти като ранено животно.

— Как звучеше Хари, когато ти се обади? — заупорствах аз. — Беше ли ядосан? Тъжен? Объркан?

— Беше си просто обичайният Хари. Имаше много особения навик да крие нещата от мен, ако счетеше, че могат да ме разтревожат. Господи, само ме чуй как говоря за него, все едно, че вече е мъртъв. О, Джейк, толкова съжалявам.

Тя приведе глава в скута си и застена. След секунда доктор Хансън и Титан влязоха в чакалнята. С тях беше и Сам Дънлийви. Тя подскочи от стола и се втурна към него.

— Съжалявам. Току-що научих — изрече Дънлийви. — Половината вечер разговарях по телефона. Карах с възможно най-голямата скорост от Сий Оут дотук.

Доу бързо се обърна към лекаря.

— как е той? — изрече тя с треперещ глас.

Той ми хвърли един откровено неприятен поглед и каза:

— Мога ли да говоря конфиденциално с мисис Рейнс?

— Той е приятел — каза тя.

Това изобщо не му се понрави, но моментът не беше най-подходящия за спорове.

— Доу, ще направим всичко, което е по силите ни, но се страхувам, че не е много. Хари е бил прострелян в челото. Направиха му сканиране и се установи, че куршумът е заседнал в задната част на предния дял. Не може да се оперира.

Тя залитна върху него с провиснали ръце.

— Сега ще ви дам нещо за успокоение — разбърза се изведнъж той, но тя неистово заклати глава.

— Не, нямам намерение да се просна и да си спестя всичко, което ми се полага. Достатъчно съм била закриляна през целия си живот. Не съм дете, Джордж.

— Това няма нищо общо със съня, просто ще смекчи възприятията ти.

— Не искам да ми смекчаваш нищо. Искам да изпитам всичко. Не разбираш ли? Това не е твой проблем или на мистър Стоуни, това е мой проблем. Той е мой съпруг и аз ще взема онези решения, които тук считам за необходими. Не мога да го направя докато съм безчувствена.

— Нека реши сама — изрече спокойно Дънлийви.

Хансън се размърда неспокойно.

— Както искаш — каза той, като я потупа по рамото.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се — отвърна Хансън.

— И аз ще дойда — обади се Дънлийви и ги последва.

Мигът, в който и тримата излязоха от стаята, Титан се извърна към мен и зъбите му блеснаха.

— Стой настрана от всичко това — изсъска той, забивайки показалец в лицето ми. — Единственото нещо, от което в момента няма абсолютно никаква нужда, си ти!

— Това си е нейна работа — изсъсках му в отговор.

— Казвам ти, подвивай си опашката. Махни се от живота й. За всичко обвинявам само теб и онази банда идиоти на Моорхед. Това никога не трябваше да се случва…

— Зарежи ги тия! — излаях му аз в отговор. — Не можеш да обвиняваш Моорхед. Ти с твоя могъщ Комитет проебахте всичко. Вие станахте причината Талиани да се намъкне тук.

— Проклет да си — изрече той със заплашителен шепот. — Ние не сме префърцунени колежанчета като вас, новоизлюпените федерални агенти. И какво от това, че са се намъкнали! Работата на Моорхед беше да ги държи в юмрука си, ако се намъкнат.

— Шибай се, Титан — изрекох яростно аз. — И ти си като всички останали насрани задници тук и само гледаш някой да ти изрине лайната.

— Пет пари не давам какво си правят едни на други тези говняни копелета — изви във фалцет Титан. — Ако искат да си прережат един другиму гърлата, тяхна си работа, не се оплаквам.

Целият трепереше от гняв, с яростта на мъж, чиято власт е започнала да се пропуква.

— Това всъщност няма връзка с онова, което исках да ти кажа — продължи той, след като си пое дъх. — Опитвам се да призова твоето чувства за доблест и чест, ако въобще имаш такова. Не давай повод на града да си чешат езиците, войниче. Тя определено не заслужава това именно в този момент.

— Доу и аз сме стари приятели. Не ти ли е минавало през ум, че аз мога да й бъда от помощ?

— Стой настрана от нея! — изкрещя той.

— Гледай си шибаната работа — изрекох меко аз и излязох.

— Какъв беше целият този шум? — запита ме Дъч когато ги приближих.

— Титан малко си изтърва нервите — казах аз.

— Титан никога не си изтърва нервите.

— Грешиш — отвърнах. — Току-що го направи.

Петнайсет-двайсет минути се повъртяхме отвън. Ставаше очевидно, че времето на Рейнс изтичаше, но докторът правеше прогнозите си по възможно най-оптимистичния начин. Доу остана в интензивното отделение с Рейнс, докато Титан и Дънлийви пристъпваха от крак на крак в чакалнята, вероятно обсъждайки темата кой би могъл да замести Рейнс в политическата структура. Наоколо се навъртаха няколко униформени полицаи; нямахме повече работа тук и след като надрасках една бележка на Доу с няколко телефонни номера и я оставих на една от сестрите, потеглихме.

Отвън обстановката вече беше разчистена. Топъл летен вятър бе отвял надалеч бурята, откривайки една великолепна звездна нощ. Дъч, Стик и аз карахме до парка в мълчание, като всеки един от нас по собствен начин се мъчеше да разреши загадката на този безсмислен холокост връхлетял Дуумстаун.

Над Четириъгълника още имаше надвиснала лека мъгла, подобно на къс от облак, но през нея можеше да се види Склад три от другата страна. Павираните пешеходни пътеки кръстосваха парка подобно на многолъчна звезда, пресичайки се в центъра му. Една от тях разсичаше парка и излизаше право до брега на реката; друга се провираше между банката и Склад три.

Цивилни детективи и униформени полицаи още изследваха сцената на престъплението и бяха обградили с жълтите си ленти целия парк.

Рейнс се бе сблъскал с нападателя си някъде по средата между гърба на парка, където ушечуйците на Дъч са търсили загубената огърлица, и реката. Застанах до очертания с тебешир контур върху пътеката и се огледах наоколо. Чип и годеницата му са били на по-малко от тридесетина ярда от мястото, където беше прострелян Рейнс.

— Чуя се в каква ли посока е вървял Рейнс и къде е отивал — запитах се аз на глас.

— Мерцедесът му е паркиран зад банката — каза Стик.

Извървях петдесетината ярда, които ни деляха от реката. Това, което на времето бе представлявало док, е било преобразувано в един малък риболовен кей. Тъмната река се завихряше около опорните колони, и клокочеше в малки водовъртежи. Крайречната пътека се отделяше от Ривър Роуд, откъдето правеше завой и поемаше по дигата, покрай брега на реката, и зад Склад три, преустроен в сграда със служебни кантори.

— Финдли Ентърпрайзис е в Склад три, в съседство с парка, а Костело и Коен държат офиси в Склад едно. Това е през три сгради — обади се Дъч.

Огледах реката, после се обърнах към музея и мястото, където беше прострелян Рейнс.

— Да имате някакви идеи? — запита Дъч.

Имах много идеи, всички чисти предположения, засега абсолютно недоказуеми, които изобщо не ми се споделяха в момента.

— Не съвсем — отвърнах аз. — А вие двамата?

— Да кажем, че Рейнс е паркирал колата си до банката и е тръгнал през парка към офисите на Финдли — каза Стик. — Онази млада двойка е била някъде на двайсет-трийсет ярда от него, и са приказвали на висок глас. Убиецът трябва да ги е чул. Мисля, че който и да го е направил, трябва да е познавал много добре парка.

— И да е знаел откъде идва Рейнс, така че той или тя са знаели къде точно да го чакат — предположи Дъч.

— И е бил здравата под пара — заключих аз.

— Защо мислиш така? — запита Дъч.

— Ами за да посмее да го застреля със свидетели само на няколко ярда от него — обясних аз. — За мен това си е стопроцентов риск.

Запътихме се обратно към банката, като оглеждахме отвсякъде пешеходните пътеки, но не открихме нищо интересно. Местните полицаи очевидно бляха прочесали добре мястото. Застанах до мястото на прострелването, не знам вече за кой път.

— Може да е бил Нанс — предположи Стик. — Може да е слязъл от офиса на Костело, да е изчакал докато Рейнс паркира колата си, тръгнал е през парка, застрелял е Рейнс и е побягнал обратно към офиса на Костело.

— Може би — казах аз. — Много „може би“, както винаги.

— Защо не обсъдим вариантите на кекс и кафе — предложи Дъч. — Тая работа ме секна точно по средата на вечерята.

— Нека предположим, че не е бил Нанс — казах аз. — Да предположим, че е бил някой толкова хванат натясно, че е поел риска и е застрелял Рейнс на място. Какво би направил тогава?

— Би побягнал в противоположната посока от свидетелите — каза Дъч. — Надолу към реката.

— Да — отвърнах. — И ако наистина е бил толкова под пара, може да се е отървал от оръжието.

— В реката — каза Стик.

— Точно така — съгласих се.

— Джордж Бейкър — изрекоха в един глас Стик и Дъч.

— Кой е тоя Джордж Бейкър? — запитах.

— Най-добрият леководолаз в тежки условия по тези краища — каза Дъч. — Ако в реката наистина има пистолет, той ще го измъкне.

— Мислиш ли, че си струва да опитаме? — обърнах се към Стик.

— Да не ме бъзикаш? — възкликна Стик. — Джордж би зарязал и креват с филмова звезда ако има повод да се гмурне. Това е най-голямото удоволствие в живота му.

— Тогава да го потърсим — предложих аз.

— Какво ще кажете за кекса и кафето? — притесни се Дъч.

— Нека първо да видим дали можем да открием Бейкър — казах.