Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hooligans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

ХУЛИГАНИ. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Тодор СТОЯНОВ [Hooligans / William DIEHL]. Формат: 20 см. Страници: 511. Цена: 145.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

52. ДИДИ

По предложение на ДиДи се върнахме в жилището й. Беше само на десет минути път, в реставрираната част от града, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха намерили смъртта си Дела Норман и Тони Логето.

— Не трябва ли да докладваме на някого за случилото се? — запита ме тя докато пътувахме към къщата й.

— Аз съм един от тези някои, на които трябва да докладваш — казах. — А и освен това колата вероятно е регистрирана на някое несъществуващо лице. Вече са я потопили в реката или са я захвърлили на някое гробище за автомобили. Повече няма да я видим.

— Изглежда знаеш страшно много за тия неща.

— Това ми е работата.

— А аз си мислех, че ти само разследваш.

— Разследванията ми понякога изнервят хората.

— Изнервят хората! — изплака тя. — Така ли му казваш на онова, дето стана преди малко?

Къщата се гушеше сред могъщи дъбове, сграда на двеста години от времето на Революцията, възстановено изключително скрупульозно, както и останалите на улицата. Това беше все едно да се пробудиш и да пристъпиш на улицата в осемнадесети век. Вътрешността й беше не по-малко автентична от фасадата й. Беше като ъгъл от музей, изпълнен с антикварни предмети, стари гравюри и карти, и древни мебели, колкото автентични, толкова и неудобни за седене. Във всекидневната нямаше и следа от мека мебел.

— Това е наследството ми — каза тя. — Татко нямаше кой знае колко пари, но я купи на безценица; тогава представляваше една развалина. Двамата с Тони свършиха сами повечето реставраторска работа. Отне им години.

— Тони тук при теб ли живее?

— Понякога — отвърна неясно тя. Петнайсетина минути говорихме за незначителни неща, опитвайки се да преодолеем неловкостта на ситуацията. Накрая я помолих за телефонния номер на Ларк, и тя отиде да направи кафе.

От другата страна вдигнаха слушалката едва след осмото или деветото прозвъняване. Гласът й още не беше съблякъл кадифето, но не беше толкова приятен, както по-рано вечерта.

— Ало? — обади се нерешително тя.

— Съжалявам, че ми се налага да ви обезпокоя — казах аз. — ДиДи ми даде телефонния ти номер. Трябва да говоря със Стик. Много е важно.

— Кой?

— Мики.

— Можеше да изчакаш още две минутки, знаеш ли — изрече горчиво тя. — Само някакви си две минутки.

— Ще ви отнема само тридесет секунди.

— Дрън-дрън. Магията вече се развали.

Секунда по-късно грапавият тенор на Стик зазвуча в слушалката.

— Съжалявам, че те безпокоя, но има нещо, което тогава не ти го казах там.

— Да? — Интересът му беше неподправен.

— Успях добре да огледам стрелеца в колата. Беше Нанс Турчина.

— Това трябва ли да ме изненада? — запита той.

— Просто си помислих, че не е зле да го знаеш.

— На закуска — реши веднага той. — Ще се видим в хотела в девет сутринта. Вземаме малко запаси с нас и тръгваме на лов.

— Нещо ми се струваш задъхан. Да не си правил крос?

— Да ти го зачукам, Килмър.

И телефонът хлопна.

ДиДи се върна с кафето. Седнахме на столове високи като в църква и се загледахме един в друг над маса за сервиране от кленово дърво.

— И така, докъде бяхме стигнали? — запитах.

Тя разбърка сметаната в кафето си и го опита преди да отговори на въпроса ми.

— От събота до този момент нямам никаква вест от Тони. А за него е твърде необичайно да отсъства повече от ден-два от къщи без да ми се обади.

— Може би е извън града — предположих аз.

— Каза ми, че ще се върне в събота вечерта или понеделник сутринта.

— Това са само два дни.

— Имам едно ужасно предчувствие, че се е случило нещо много страшно — изрече тя, и след като размисли малко, добави: — Може би трябва да започна отначало.

— Да, това ще помогне.

— Тони и преди е изпадал в неприятности.

— О?

— Преди три години. Двамата с онзи неговия приятел, ловеца на стриди, ги пипнаха да прекарват марихуана.

— Колко?

— Доста. Двеста или триста паунда.

— Наистина доста.

— Получи присъда от две до пет години. Можеше да е и по-лошо, но това беше първото му провинение пред закона.

— Колко изкара?

— Почти година.

— Оттогава досега чист ли беше?

— Чист?

— Искам да кажа, не е ли загазвал?

Тя кимна.

— Защо го направи? Имам предвид, нямаше ли и нещо зад цялата работа освен парите?

Тя си поигра с кафето, като мислеше над въпроса ми.

— И всичките пари на света не могат да го купят.

— Доу Финдли?

— Рейнс.

— Добре, Рейнс.

— Значи знаеш за това?

— Това е всичко, което ми е известно.

— С Тони и Доу беше същото, както и с теб и мен, с това изключение, че ти ме погледна за пръв и последен път. Винаги съм била грозното дете на носача на инструментите за голф.

— Няма как да го знаеш — казах аз. — Просто съм мъж, който може да бъде само с една жена по едно и също време.

— Все още? — Това беше едно внимателно проучване на почвата и аз го подминах по същия внимателен начин.

— Все още.

— Това беше егото ми. Така или иначе, мисля, че Тони беше безумно влюбен в Доу още от мига, когато я зърна за пръв път. Не го обвинявам за това, което се случи. Хари Рейнс беше много зает с обиколките из щата да агитира за закони за хазарта. Тя беше самотна, а Тони непрекъснато се въртеше около нея. Просто се случи.

— И той реши да направи един голям удар, след което да я отведе в замъка си?

— Не, всичко свърши още преди той да загази. Но доколкото го познавам, той си мисли, че ако има прилична кола и хубава сметка в банката… о, не знам. Може би той просто се бунтуваше срещу цялата система, като си отмъщаваше за нещата, които животът му бе отказал. Той всъщност никога не говореше за това. Когато отиваше в затвора, каза само, че е щастлив, че татко не е жив, за да го види.

— Значи ти мислиш, че той пак се е забъркал с наркотиците?

— От това се страхувам. Тръгна събота сутринта. В петък вечер излизахме да вечеряме и той ми каза, че имал да свърши някаква работа, която била абсолютно безопасна. „Няма за какво да се тревожиш, каза ми той, в неделя за обяд съм си вкъщи.“ И оттогава не ми се е обаждал.

— Не ти ли каза, в какво се състои работата?

Тя поклати глава.

— През последната година нещата му не вървяха. Предложих му помощ, но той я отхвърли. Мисля, че беше доведен до отчаяние.

— Не спомена ли нещо за наркотици?

— Каза само: „След това вече няма да бъдем по-лоши от тях.“ И нито дума повече.

— С кола ли тръгна тогава?

Тя кимна.

— Един бял мустанг. Мисля, че беше модел 1979 година. Но изглежда съвсем като нова.

— А номерът й?

— Сега ще ти го кажа.

Тя стана и се зарови в едно голямо махагоново бюро, прелиствайки купища хартии докато накрая откри един дубликат от регистрацията на колата. Подаде ми го заедно с една фотография от портмонето й. Беше цветна снимка с полароид на висок и мургав мъж, красив, но малко напрегнат, някъде на тридесет и три-четири години, с телосложение на спасител. Седеше на ръба на плувен басейн с крака потопени във водата.

— Сега вече си го спомням — казах аз.

— Помислих си, че можеш да провериш тук-там. Може някой да знае или да е чул нещо — каза тя. — Не искам да правя нищо по официален път. Нали разбираш? — Това беше повече умоляване, отколкото молба за съдействие.

Кимнах.

— Разбира се, ще го направя. Това ли е всичко?

— Бих искала само да знам, че не е…

Тя не довърши изречението. Цялата се разтрепера. Приближих я и положих ръка върху рамото й. Колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова по-лошо ставаше.

— Още утре първата ми работа ще бъде да проверя — казах аз в опит да я успокоя. — Не се тревожи, сигурен съм, че всичко е наред. Това са пет дни. Ако му се е случило нещо, щеше да си разбрала вече.

Не бях сигурен, че това беше вярно, но звучеше добре и тя повярва. Това беше забавеният ефект от преживелицата в малката уличка и тревогата от изчезването на брат й. Нежно масажирах с два пръста врата й, като гладех напрегнатите мускули. След малко тя омекна. Раздвижи се, обърна се към мен и се сви.

Продължих да масажирам врата й докато пръстите ми се схванаха, и тя заговори за времето, което ни свързваше в миналото, но по различен начин.

— Знаеш ли, може да ти се стори смешно, но пред очите ми е Доу от училището — каза тя и се изкикоти. — Знаеш ли — продължи тя с тон на заговорник, споделящ страшна тайна, — че слугите гладели бельото на Доу? Знам, че звучи много тъпо, да си спомням такива глупости. Но тогава, когато стигна до ушите ми, си помислих: „Значи така се прави. Така постъпват с бельото на принцесите.“ Защото това е тя, принцеса. Баща й е крал и тя живее в замък край брега на морето и нищо лошо не може да й се случи. Знам, че това не е вярно, разбира се. Тя загуби Теди. — ДиДи замълча за секунда и после продължи. — Тя загуби теб.

— Това не е съвсем вярно — казах аз. — Тя не ме загуби.

— О, да — кимна унесено, — тя те загуби.

Не го оспорих. Нямаше какво да оспорвам. Двамата просто имахме различни гледни точки.

— На времето си мечтаех, че съм заела мястото на Доу — продължи тя. — Когато ходехме на пикник, Доу винаги носеше знамето, а останалите почиствахме боклуците. Просто така стояха нещата. Тя никога не е настоявала за някакво особено отношение; просто й се случваха само хубави неща. Предполагам, че с богатите винаги е така.

Произнесе го почти изпълнена с копнеж и без никаква злоба, сякаш това беше неоспорим факт от живота, както и предполагам беше, до момента, в който животът настигаше дори и богатите. За миг от секундата разсъдих дали да не й разкажа случилото се с Теди, но не исках да я лишавам и от последните й илюзии. Тя изглежда имаше контрол върху спомените си. Може би затова си припомняше миналото с такава невинност и без всякакъв гняв. Беше постигнала разликата между спомени и мечти.

Тя продължи така и след малко задряма. Толкова хубаво се чувствах с ДиДи сгушена в скута ми. Помислих си, че няма да е лошо да си отдъхна така няколко минути преди да се върна в хотела, за да се уверя, че е заспала добре. Отпуснах се назад и се замислих за Тони и ДиДи Лукатис, винаги на една ръка разстояние от хубавия живот, и обречени да останат така. Мислех си за Тони Лукатис, който се опита да осъществи мечтата си, а вместо това се озова в затвора, и за ДиДи, лелеяща напразни мечти за висше образование през всичките тия години. Заспивах с мисълта за тях, когато вече в просъница проумях, че всъщност ДиДи, Тони и аз не сме чак толкова различни.

Тази нощ ме споходи същия онзи стар кошмар, само че този път по билото бягаше Тони Лукатис.