Уилям Дийл
Хулигани (42)

38. СПОМЕН: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК, ПЪРВИТЕ ШЕСТ МЕСЕЦА

Дванайсети ден: Днес за пръв път убих човек. Трудно ми е да говоря за това. Стана така, движехме се към онова селище, което всъщност представляваше една дузина колиби в едно оризово поле на седем-осем километра надолу по реката. Намираше в подножието някакви хълмове. От двете страни се ширеха оризови насаждения, а между тях минаваше широк път с калифорнийски пиперови дървета насадени покрай него и някаква бамбукова горичка в края му.

Миг преди да се спуснем надолу нашият доктор Док Зиглър ми подава две хапчета. „За какво ми са?“ питам го аз. „Декседрин“ отвръща ми той. „Карат те да виждаш по-добре, да чуваш по-добре и да се движиш по-добре. Само ги вземи.“ И аз ги глътнах. Само след двайсет секунди вече бяха готов. Никога до този момент не бях пробвал наркотик. Чувствах се така, сякаш можех да превзема цялото село сам! Нека само посмее да ми се изпречи някой!

Тръгваме надолу, по взвод във всяка оризова нива от двете страни на пътя, защото те предлагат добро укритие, а трети взвод отзад служи за прикритие. Ние минаваме отляво, а първи взвод отдясно. Те поемат първия удар. Виетконгците откриват огън с минохвъргачки и картечници и започват да ги косят безмилостно. На едно момче му отнесоха цялото теме. Шумът беше оглушителен; направо се побъркахме.

Лейтенантът тича право към селото с глава приведена точно зад ръба на изкопа, а аз съм точно зад него. Радистът ни се вижда в чудо докато извика резервния взвод, защото сме се смъкнали в някаква много ниска долчинка и приемът е страшно гаден; лейтенантът изпраща обратно едно момче да притича до тях и после казва: „Тия шибани дръпниочковци ще опукат целя първи взвод, трябва да ги поочукаме“ и изскача иззад дигата и тича към оная бамбукова горичка, която е на може би двайсетина ярда от жълтурковците, а аз тичам по петите му.

Ония педали обаче загряват каква е работата и започват да ни обсипват с куршуми. Просто изсичат бамбука навсякъде около нас, като ни оголват от всички страни. И в този миг съзирам моя виетконговец в черните си дрешки, тъкмо си е извадил главата на показ да огледа как е хавата, прицелвам се и бум! педалът подскача във въздуха, размята ръце и се стоварва възнак на земята. После изскача още един, тича и стреля, само че се цели някъде на десетина метра вляво от мен и аз го повалям с един откос. После зървам и картечницата, наместили са я в калта тъкмо пред една колиба, а зад нея са залегнали двама и косят здраво първи взвод, така че аз притичвам през бамбука, заемам позиция и ги правя на парцали и двамата, ей-така, хърр, хърр, хърр!

В следващия миг лейтенантът и останалите от взвода тичат покрай мен, първи взвод се изтръгва от засадата и сетне всичко свършва. Само за пет минути. Мисля си, Господи, за последните пет минути свърших повече, отколкото през целия си скапан живот досега. Беше такова преживяване. И съм цял целеничък!

Не оставихме никого жив. Всичко мина под огъня. Жени, деца, старци, Виетконг. Изравнихме цялото село със земята. Никой дори и не обърна внимание на това, просто обичайната процедура. После донесоха огнехвъргачка и изпепелиха цялото селище. Не мислех за мирните граждани, просто погледнах на цялата работа от съвсем друг ъгъл. Искам да кажа, че просто не може по друг начин, но това не променя начина, по който го възприемам.

Иначе всички се чувствахме отлично, защото никой от нас не беше дори и ранен.

— Наред ли си? — пита ме лейтенанта след като прави проверка на личния състав, и аз му отвръщам — Да, всичко е окей — и съм искрен.

— Там изглеждаше съвсем наред — казва той.

Вече не съм девственик и съм още жив. Господи, толкова ми е хубаво.

Доста време мина докато свикна с мисълта, че съм убил онези хора, но всичко беше наред, защото така трябваше да постъпя. Известно време имах нощем имах кошмари; сънувах, че идват да ме арестуват посред нощ.

Тридесет и осмият ден: Док Зиглър изобщо не се измъчва от подобни мисли. Той е лекар и не носи никакви оръжия. Казва, че щял да духне в Канада, но старецът му имал болно сърце и Док разсъдил, че това щяло да го умори. Така че си казал: „Е, какво пък!“ когато получил повиквателната. „Една година и на хуй да ме въртят, пак ще изкарам“ твърди той. Наред с другите си задължения Док ни снабдява и с наркотици. Не ги взема, казва, че нямал нужда от тях, защото не носи оръжие. Но пък за сметка на това много пуши марихуана. Сутрин, обед, вечер, нонстоп. По дяволите, не си спомням даже и минута да не е бил дрогиран. Стане ли обаче напечено, не изостава даже и от най-опитните. Какво пък, по дяволите, щом това му помага. Стажът му на предната линия е с един месец по-дълъг от моя и действа така, сякаш е бил роден тук.

Кармоди пък е най-добрият офицер, когото някога съм виждал. В главата му е само войната тук. Никога не отваря дума за къщата, децата, жена си, абсолютно за нищо от цивилизацията. Само за работата и хората си. Преди десет месеца, когато дошъл в Виетнам, бил младши лейтенант. Има много странно чувство за хумор. Всеки път, когато го запитам за нещо, каквото и да е то, винаги си има някакъв готов отговор. Питах го веднъж откъде е.

— Старецът ми притежаваше най-бедната ферма в Оклахома — отвръща той. — Шопарът ни беше толкова мършав, че ако сложиш десет цента на зурлата му, задните му крака щръкваха във въздуха.

Други интересни личности са Джак Хатч, който в цивилизацията е карал камион по цяла Америка, от ония, големите; Дони Флаглър, който е като мен, направо от колежа озовал се в ’Нам. И двамата са чернокожи. Има и един на име Джим Джордън, който се е учил за адвокат; старецът му бил сенатор и въпреки това не могъл да го отложи. Джордън е пълно куку. Остават му още два месеца докато се прибере у дома, и е направо нетърпимо лайно. Хатч е нашият картечар; стреля като бог. Флаглър пък ни е радистът. Никой от нас не е професионалист, но само след месец тук вече започвам да се чувствам такъв.

Четиридесет и вторият ден: Получаваме заповед да завземем едно късче земя за площадка за кацане. Мястото гъмжи от ония с дръпнатите очи. Не искат да ни го отстъпват. Заели за височините наоколо; окопали са се там и от обяд насам ни обстрелват с мини. Кармоди взема микрофона и вика хеликоптерите. Иска да изравнят мястото със земята, за да можем да атакуваме, само че вали и е малко мъгливо, и те почват да серат разни лайна, че метеорологичната обстановка не била подходяща и така нататък и на него му пада пелената и започва да реве в микрофона:

— Искам веднага въздушна подкрепа! И не ми яжте тия лайна за мъглата, че ще ви го начукам отзад, педали с педалите му! Никой не ни е казал да си ходим у дома, защото била паднала мъгла! Искам веднага въздушна подкрепа или после ще ви еба майката в гъза!

И малко остава да строши слушалката в апарата.

— Слушай, момчето ми, ако не можеш да извикаш хеликоптер тогава, когато огънят наближава задника ти, спукана ти е работата. Направо отиваш на кино. Нямаш ли подкрепа от въздуха, отписвай се. Не можем да им надвием на тия педерасти само с техните оръжия, защото се бият вече от петнайсет години, мамицата им; трябва ли ти помощ от въздуха, не се колебай и за миг.

Така ми я изнася лекцията той; използва всеки повод да ни научи на нещо.

И десет минути по-късно се появяват два хеликоптера и наистина изравняват мястото със земята. Кармоди няма търпение и ние хукваме към хълма още преди нашите отгоре да са си свършили работата до края. Шест или осем 50-милиметрови оръдия бълват огън. Господи, навсякъде около нас хвърчат парчета от виетконговци. Един ботуш с парче крак в него му удря в рамото и ме облива в кръв. Започва да ми се повдига. И в този момент на жълтите не им издържат нервите и хукват назад и ние завземаме височината и започваме да ги гърмим както бягат надолу. Трябва да сме застреляли поне една дузина в гръб. След малко спирам да броя. Не ми се струва хубаво. Сигурно съм гледал прекалено много уестърни, защото ми се струва, че застрелването в гърба вече надхвърля всичко. Но в края на краищата тук съм едва от два месеца, и още се уча.

Петдесет и шестият ден: Снощи някакви жълтурковци са атакували наша авиобаза на осем или девет километра северно от нас и са разрушили два товарни самолета. Отмъкнали са няколко от нашите Танцуващи Бети. Това представлява шейсетмилиметрова мина с пружинен механизъм, който при настъпване освобождава пружината, мината подскача на височината на ташаците ти и те разкъсва на две.

Непрекъснато сме нащрек за мини, защото тия мръсници са разхвърляли нашите Бети навсякъде около нас. На няколко места са опънали фалшиви телове, така, че да ги забележиш и да се отместиш настрана, където вече те чака замаскирания истински тел.

Чувам я как избухва. Никой не надава рев или нещо такова, просто мината си избухва, и разтърсва околните дървета където лежа. Затичвам се обратно. Това е станало някъде на стотина метра от мен. Флаглър лежи проснат на земята. На две части. Направо не мога да повярвам на очите си. Започвам да треперя. Сядам и целият се разтърсвам. И в тоя миг изниква Док и ми подава един успокоител.

Кармоди направо е извън себе си от гняв. Псува бога, дявола и всички светци. По-късно пипваме двама от Виетконг. Не знаем дали те са поставили Танцуващите Бети, но ги връзваме и двамата за двете дървета, един до друг, и поставяме една от тия мини между дърветата, нагласяме я и после се изтегляме някъде на стотина фута и започваме да целим тела, а ония двамата реват до небесата. Накрая Джес успява да улучи проводника. Оставихме ги да висят на дърветата.

Това е война на нерви, поне така й казваме ние.