Владимир Мегре
Звънтящият кедър (31)

Твоите светини, Русия!

Попитах веднъж Анастасия:

— Често ли се срещат Звънтящи кедри?

— Много, много рядко — отговори ми тя, — може би два-три за хиляда години. Сега освен този, спасеният, има още един и той може да се отсече и да се използва по предназначение.

— Какво значи „по предназначение“, какво е то?

— Великият Интелект на Вселената — Бог, който е сътворил човека и всичко около него, изглежда, е предвидил да даде на хората възможност да си възвърнат изгубените способности, да се ползват от мъдростта, събрана в нематериалния свят. Тя е съществувала изначално, но поради греховността си човекът е загубил връзката си с нея.

— Моите дядо и прадядо са ти разказали за Звънтящия кедър, за неговите лечебни свойства. Но те не са ти обяснили, че неговият ритъм и пулсациите му са в синхрон с тези на Великия Интелект. Ако човек с подобен ритъм допре ръцете си до топлия ствол на Звънтящия кедър и прокара по него дланите си като милувка, вибрациите му се усилват и той получава възможността да общува с безкрайната мъдрост. Той ще може да осъзнае много неща във връзка с мислите си в момента на съприкосновението си с Кедъра и за бъдещето. С всеки това ще става в различна степен. Имам предвид връзката с Висшата сила.

— А защо Кедърът действа различно? Той избира, така ли?

— Той действа еднакво. Неговият ритъм и неговите вибрации са неизменни. Но едни хора могат да се настройват по-лесно и да почувстват цялата сила на контакта, а други само леко ще го усетят. Много хора не чувстват нищо в началото. Но и те постепенно ще започнат да усещат. Поне възможността им за това ще се увеличи.

— Не ми е ясно — какво избира той?

— Нали ти казвам — работата не е в него, а в човека… Ето, намерих пример — музиката! Разбираш ли, когато звучи музика… Музиката — това също е вибрация, ритъм. Но едни хора я слушат внимателно, в тях възникват някакви чувства, понякога плачат от радост, от умиление. Същата тази музика други слушат с безразличие или въобще не искат да я слушат.

Така е и с Кедъра — само този, който е способен да чувства и да разбира, ще усети много неща; те постепенно ще му се откриват в миговете, когато човек се замисли по-дълбоко.

Жените могат да получат силата и Мъдростта на първоизворите, да изпълнят своето предназначение, да направят щастлив своя избраник, себе си и роденото с Любов дете. И това чудо не е в Кедъра, а в човешките стремежи — Кедърът само им помага в това. Той не е главният извършител на добрините.

— Невероятно! Това прилича на някаква красива, привлекателна легенда.

— Не ми ли вярваш? Ти смяташ, че казаното от мен е легенда? Защо тогава се стремиш към тези места и искаше да ти покажа Звънтящия кедър?

— Е, не смятам, че всичко е легенда. На разказите на твоите дядо и прадядо за Кедъра отначало също не повярвах. После, когато се върнах вкъщи от експедицията, четох научно-популярна литература, запознах се с изказванията на учените относно лечебните му свойства и бях поразен от това, че и те, и Библията са на едно и също мнение. Но никъде, абсолютно никъде не се споменава за възможността да почувстваш чрез Кедъра връзката с Интелекта или с Бога, както ти твърдиш.

— Ти не си чел внимателно нито изказванията на учените, нито Библията или не си придавал значение на главното, иначе не би се усъмнил в думите ми.

— И какво толкова съм можел да пропусна? В Библията за кедъра се говори само на две места — когато Бог учи хората как да се лекуват с неговата помощ и как да обеззаразяват жилищата си.

— Но в Библията се разказва още и за цар Соломон като за един от най-мъдрите управници, почитан от народа си. Цар Соломон е историческа личност. Той не е легенда.

— И какво от това?

— Ами в Библията се казва, че този цар е построил храм на Бога от кедър и близо до него — дом за себе си, също от кедър. И за да достави кедъра, той е наел трийсет хиляди работници, които са го докарвали от друга страна. И за да отсече кедрови дървета, Соломон се обърнал към друг цар — Хирон — с молба да му даде хора, „които знаят да секат дървета изкусно“. За този кедър Соломон е дал двайсет града от своето царство! Помисли, защо на този мъдър управник му е потрябвало да понесе такива загуби и да строи храм и къща от материал, който не е толкова траен като този, който е имал подръка?

— За какво?

— Би могъл да намериш отговора в Библията: „А щом излязоха свещениците из светилището, облака изпълни Господния дом; така щото поради облака свещениците не можаха да застанат, за да служат, защото Господнята слава изпълни Господния дом.“ Косвени доказателства можеш да намериш и в изказванията на светилата на вашата наука.

— Това е добре. Изглежда достоверно. Значи, той може да открие много тайни на хората. Покажи ми Звънтящия кедър, който може да бъде отрязан. Аз ще го закарам в някой град, където ще бъде удобно да идват всички желаещи да се докоснат до него, от цял свят.

— Къде ще намериш днес такъв град на Земята, в който жителите му да не осквернят тази светиня, да осигурят охрана и достъп за всички желаещи?

— Ще се опитам да намеря. Ти защо смяташ, че това ще бъде трудно да се направи?

— Защото съзнанието на днешните хора е много сковано. Поради начина си на живот те приличат на биороботи.

— Какви са тези биороботи?

— Светът на тъй наречения „технически прогрес“ е така устроен, че човек изобретява всякакви механизми и измисля обществени постулати уж за облекчаване на живота. В действителност „облекчението“ е илюзорно.

Човекът сам става робот на технократичния свят. Той постоянно няма време да поразсъждава над същността на битието, да изслуша другия и да се замисли за собствената си съдба. Той е като програмиран робот. Ето ти сега гледаш с очите си, слушаш с ушите си, но ти е трудно да ми повярваш.

— Анастасия, моята ситуация е друга. Аз не мога да нарека себе си силно вярващ. Е, имам някаква вяра, но сигурно не така както у другите. Сега има много истински вярващи хора, мнозина четат Библията — те веднага ще схванат всичко, щом прочетат какво е казано за кедъра в Библията, ще повярват и внимателно ще се отнесат към своето кедрово парченце.

— Вярата, Владимире, бива различна. Често човек държи в ръцете си Корана, Библията или други книги с Мъдростта на Първоизвора, твърди, че вярва, дори се опитва да учи другите, но в действителност той просто като че ли търгува с Бога: „Виждаш ли, аз вярвам в теб. Да ми го зачетеш в сметката, ако потрябва.“

— Какво е вярата тогава? В какво трябва да се изразява?

— В начина на живот, в светогледа, в разбирането на собствената същност и предназначение, в съответното поведение и отношение към всичко, което ни заобикаля; в мислите.

— Значи, не е достатъчно просто да вярваш?

— Просто да вярваш не е достатъчно. Представи си една армия. Всички войници до един вярват на своя пълководец, а не отиват да се бият, те вярват — смятат, че той сам ще победи. И така, седят си войниците, гледат как техният пълководец върви сам срещу грамадата на противника и в изстъпление му крещят: „Давай! Давай! Ние силно вярваме в теб!“

— Бива си те, намери сравнение. Това е пълен абсурд!

— Този абсурд е във всекидневието ви.

— Тогава ми дай пример от конкретния, реалния живот, а не измислен.

— Добре. Има един град в Русия. Нарича се Геленджик. Предназначението му е да спомага хората да си отдъхнат от всекидневните грижи, да се замислят и да се докоснат до светините.

В околностите на този град и в самия него има много и различни светини. Тяхното значение е по-голямо от тези в Ерусалим, по-голямо дори от пирамидите на Египет.

Този град би могъл да бъде един от най-богатите градове в света — по-богат и от Ерусалим, и от Рим. Но той умира, въпреки че е курортен. Неговите къщи и хотели са празни и се рушат. Материалистичното съзнание на местните управници им пречи да видят ценностите, които могат да го възродят. Разказвайки за града си, те говорят за морето, за изкуствените методи на лечение, за това, че в стаите на хотелите има нощни шкафчета и хладилници. За светините дори и не споменават. Те самите знаят малко за тях и не искат да знаят. Отдават приоритети на други неща. В този град има много хора, които твърдят, че са вярващи. Има всякакви религиозни общности. Някои от тях активно проповядват своята вяра. Но каква вяра? Със своето отношение към околния свят те са нарушили и нарушават дори тези заповеди, които са в почитаните от тях книги; в Библията например се казва: „Възлюби ближния си“.

Но за да обикнеш ближния си, трябва да го познаваш. Не можеш да обичаш някого, когото не познаваш. Те се мислят за вярващи, но не познават близките си, предците си, които са живели на тази свята земя и са им оставили неизчерпаемо съкровище — велики светини, пренесли са през хилядолетията поривите на мъдростта и светлината на собствената си Душа. Мнозина наричат себе си „вярващи“, а не забелязват светините около себе си — светини, завещани им от техните прародители, за да им помогнат.

— Какви светини има в този град?

— Знаеш ли, Владимире, близо до град Геленджик расте същият Ливански кедър, за който толкова много се споменава в Библията! И това живо, пряко творение на Бога, за което толкова много се говори още преди появата на Иисус Христос на Земята, се намира до този град. Кедърът е само стогодишен. Той е още момче, но вече е красив и много силен. Израснал е там, защото е бил посаден от един достоен човек. Има такъв писател — Короленко. Благодарение на него (защото известно време е бил почитан) са поставили ограда около Кедъра. Но сега и къщата, където е живял този човек, се руши и никой не обръща внимание на дървото.

— И вярващите?

— Мнозина от този град, които се мислят за вярващи, не обръщат внимание нито на Кедъра, нито на останалите велики светини от предците им и ги рушат… И градът умира.

— Значи Бог ги наказва, отмъщава им.

— Бог е добър. Той на никого не отмъщава. Но какво може да направи Той, когато не забелязват Неговите творения?

— Невероятно! Нима наистина съществува такова дърво? Това трябва да се провери.

— Съществува. И много други светини има в околностите на този град, но и към тях отношението е от гледната точка на технокрацията; също както към пирамидите на Мъдрите Фараони.

— Какво? Откъде знаеш за египетските пирамиди?

— Благодарение на поколения мои предци в мен се е съхранила способността да общувам с измерението, където живеят мислите и мъдростта. Общувайки с тях, можеш да узнаеш всичко, за каквото помислиш — всичко, което те интересува.

— Почакай, почакай. Сега ще проверя. Отговори ми. Известни са ти тайните на египетските пирамиди?

— Да, известни са ми. Но знам и това, че изследователите на тези пирамиди през цялото време са изхождали от материална гледна точка. Основно ги е интересувало как са построени, какви са размерите, съотношението на страните, какво е укрито вътре, какви вещи има там. Те смятат за суеверни хората, шито са живели във времето, когато са строени пирамидите. Учените разглеждат пирамидите само като място за съхранение на скъпоценности, на вещите и тялото на фараона и поддържане на славата му. Затова им е убегнало основното, същественото.

— Не те разбирам, Анастасия. Какво съществено нещо не са разбрали?

Известно време Анастасия помълча, сякаш се вглеждаше в безкрайността, и започна своя удивителен разказ:

— Знаеш ли, Владимире, хората, които са живели на Земята в дълбоката древност, са притежавали способности, които са им позволявали да бъдат неизмеримо по-умни от днешния човек. Хората, свързани с Първоизточника, са имали възможност да използват цялата информация, изпълваща Вселената. Тази информация е заложена във Вселената от Великия интелект — от Бога. Попълвана от Него и от мислите на хората, тя е станала толкова грандиозна, че е способна да отговори на всеки въпрос. Тя е ненатрапчива. Ако човек иска отговор на даден въпрос, той мигновено изниква в подсъзнанието му.

— И какво са придобили от това?

— На тези хора не им е трябвал космически кораб за полет до друга планета — ако пожелаели, те са могли и така да видят какво се случва там. Не са им били нужни телевизор, телефон с линии, опасващи Земята, нито писменост. Информацията, която вие получавате от книгите, те са могли да получат мигновено, по вътрешен път. На тези хора не им е била нужна индустрия, която да произвежда лекарства — при нужда те са можели да получат най-добрите лекарства само протягайки ръка, защото ги има в природата. Не са им били необходими днешните транспортни средства; нито машините, нито промишлените комплекси за производство на храна, тъй като всичко, от което са имали необходимост, им е било предоставено.

Те са съзнавали, че изменението на климата в някой от районите на Земята е сигнал за преселване в друг, за да може предишната земя да си почине; разбирали са Космоса и своята планета; били са мислители и са знаели своето предназначение; усъвършенствали са планетата Земя. Във Вселената не е имало равни на тях. По интелект над тях е бил само Той — Великият Интелект на Вселената — Бог.

В човешката цивилизация, населяваща днешните Европа, Азия, Северна Африка и Кавказ, примерно отпреди десет хиляди години започват да се появяват индивиди, чиято връзка с Интелекта на Вселената частично или напълно е изчезнала. Ето, от този момент тръгва движението на човечеството към планетарна катастрофа — все едно каква катастрофа: екологична, ядрена, бактериологична, както прогнозират учените и както иносказателно я описват древните религии.

— Почакай, Анастасия, не ми е ясно по какъв начин може да се обвърже появата на тези „инвалиди“ с планетарната катастрофа.

— Много правилно намери за тях съвременна дума — „инвалиди“. Да, те са били инвалиди, непълноценни хора. Какво трябва на човека, който не вижда?

— Водач.

— На който не чува?

— Слухов апарат.

— На човек без ръце и крака?

— Протези.

— На онези хора е липсвало същественото — връзката с Интелекта на Вселената. И затова са загубили знанията, чрез които са могли да усъвършенстват Земята, да я управляват. Представи си екипаж на най-съвременен космически кораб изведнъж да загуби разсъдъка си деветдесет процента. Без да мислят, членовете му ще пробият обшивката на кораба, ще палят огън в кабината, ще изтръгват прибори от пулта за управление и ще правят от тях украшения и играчки. Тези хора могат да се оприличат на такъв, загубил разсъдъка си екипаж. Именно те — тези, както ти казваш, „инвалиди“, отначало са изобретили каменната брадва, копието, после… Мисълта им, развивайки се, е стигнала и до ядрените бойни глави. И до ден-днешен мисълта им продължава с неимоверно упорство да руши съвършените творения и да ги заменя със своите примитивизми.

Техните поколения са започнали да изобретяват все повече и повече, изтезавайки съвършения природен механизъм на Земята с всевъзможните изкуствени социални механизми. След това хората са започнали да се бият помежду си.

Машините не могат да съществуват самостоятелно по подобие на природата. Те не само не могат да се самовъзпроизвеждат, но и не се самовъзстановяват, ако се повредят, както например дървото. И тогава на технократите им се е наложило да направят множество хора слуги на тези механизми и фактически са ги превърнали в биологични роботи. Тези биороботи са лишени от индивидуални способности за познаване на Истината и затова са лесни за манипулиране. Например с помощта на изкуствени информационни средства може да се заложи в тях програмата: „Трябва да се строи комунизъм!“; може да се създадат за тях символи, значки, знамена с определен цвят… С помощта на същите средства, но с други символи и цветове, в другата част от хората може да се заложи обратна програма: „Комунизмът е лошо нещо!“ И тогава тези две групи с различни програми ще се ненавиждат и ще стигнат до пълното си физическо унищожение. Всичко това е започнало преди около десет хиляди години, когато хората, лишени от връзка с Интелекта, са ставали все повече. Фактически те могат да бъдат наречени ненормални, защото нито едно живо същество не малтретира така Земята.

В тези далечни времена са останали малцина, които все още са могли свободно да използват Вселенската Мъдрост. Те се надявали, че когато поради замърсения въздух започне трудно да се диша, а замърсената вода стане опасна за пиене и създадените изкуствени системи за осигуряване на живота (технически и социални), се окажат тромави и все по-често аварират, човечеството ще се замисли…

Когато застанат на ръба на пропастта, хората ще се замислят за същността на битието, за смисъла и предназначението на своя живот. Тогава много от тях ще поискат да научат Изначалната истина, а това е възможно при едно задължително условие — възвръщане на първоначалните способности. Преди десет хиляди години все по-малко хора са притежавали още тези способности. Това са били преди всичко племенните вождове. По техни указания е започнало строителство на специални съоръжения от тежки каменни плочи — камери с размери метър и половина на два и височина около два метра (понякога по-големи или по-малки). Плочите се поставяли вътре под малък ъгъл. Понякога такива камери били изсичани от монолитен камък, друг път ги скривали под земята и ги засипвали с пръст. В една от стените на камерата в плочата се правел конусообразен отвор около трийсет сантиметра в диаметър. Той се затварял с идеално пасващ каменен капак.

В тези камери-гробници влизали и оставали хора, които не са изгубили способността си да ползват Мъдростта на Вселената. Живите дори след хиляди години могат да отидат при тези светилища и да получат отговор на въпросите, които ги интересуват — трябва да седнеш до камерата и да се вдълбочиш в себе си. Понякога отговорът идва веднага, друг път — по-късно, но непременно идва, защото тези съоръжения и останалите в тях навеки служат за информационен източник. Чрез тях връзката с Интелекта на Вселената става по-лесно.

Тези каменни съоръжения са праобраз на египетските пирамиди. Пирамидите са по-слаб приемник, макар че размерът им е по-голям, но същността и предназначението им е едно и също.

Фараоните, които са погребани в пирамидите на Египет, също са били мислители и в тях в известна степен са били съхранени способностите за връзка с Първоизточника на живота.

Но за да получат отговор с помощта на пирамидите на един или друг въпрос, хората е трябвало да отиват не по един, а на големи групи, да застават покрай всяка от четирите страни, като отправят погледите си от основата към върха с концентрирана мисъл.

Там, на върха, погледите и мислите им се фокусирали в една точка и се образувал канал за контакт с Разума на Вселената.

И днес може да се направи същото и да се получи резултат. Там, където се фокусират мислено погледите, възниква енергия, подобна на радиацията. Ако във фокуса се постави уред, той ще регистрира тази енергия. Хората, които стоят долу, получават необикновени усещания.

О, ако не е греховната прекомерна гордост на съвременните хора, битуващото всеобщо мнение, лъжливата представа за това, че отминалите цивилизации са били по-глупави… Съвременните хора щяха отдавна да разгадаят истинското предназначение на пирамидите. Съвременните изследователи отделят голямо внимание на начина на построяването им, но така и не можаха да го разгадаят. А всичко е просто — при построяването заедно с използването на физическа сила и различни приспособления винаги е била включвана и мисловна енергия, която намалява гравитацията. Големи групи от хора, които са притежавали такива способности, са помагали на строителите на пирамидите. И днес има хора, които могат да движат с мисълта си малки предмети. Неизмеримо по-мощни от пирамидите по отношение на ефективността на контакта с Разума на Вселената са по-малките каменни светилища, предшестващи пирамидите.

— Защо, Анастасия? Заради конструкцията и формата им ли?

— Защото в тях са отивали към вечността живо погребани хора. И тяхната смърт е била необикновена. Те са оставали във вечна медитация.

— Как така живи хора? Защо?

— За да създадат за потомците си възможността да се върнат към силата на Първоизточниците. Като правило най-мъдрите вождове или родоначалници, които са били на възраст и са предчувствали своята кончина, са молели роднините, близките си да ги зазидат в тези каменни камери. Ако ги намирали за достойни, ги погребвали така.

Отмествали тежката масивна плоча-капак. Човекът влизал в каменната камера и тя била затваряна — той се оказвал напълно изолиран от външния материален свят. Нищо не виждал и нищо не чувал. При такава пълна изолация е невъзможно да се допусне дори мисълта да се върнеш. Още преди преминаването в другия свят, изключването на обикновените органи на чувствата, на зрението и слуха е давало възможност за пряко общуване с Космическия Разум, за осмислянето на много явления и постъпки на земните хора — и най-важното, да се предаде осмисленото на живите и на следващите поколения. Сега подобно състояние вие наричате медитация. Но тя е само детска закачка в сравнение с това сливане с вечността.

После хората идвали при каменната камера, отмествали капака и размишлявали, съветвали се с витаещите в нея мисли. Духът на Мъдростта винаги бил там.

— Анастасия, по какъв начин можеш да докажеш на днешните хора съществуването на такива съоръжения и че в тях хората са оставали във вечна медитация?

— Мога! Затова и ти разказвам за тези неща.

— И как ще го докажеш?

— Много просто. Тези каменни-камери съществуват и днес. Вие ги наричате долмени. Можем да ги видим, да се докоснем до тях. И всичко, което казвам, може да бъде проверено.

— Какво??? Къде? Можеш ли да покажеш мястото им?

— Да. Например в Русия, в Кавказ, близо до градовете Геленджик, Туапсе, Новоросийск и Сочи.

— Аз ще проверя. Ще замина специално там. Ама, не може да бъде. Ще проверя.

— Разбира се, провери. За тях знаят и местните жители, само че не им придават значение. Много долмени вече са разграбени. Хората не разбират истинското им предназначение. Не знаят за възможността да установяват чрез тях контакт с Мъдростта на Вселената. Преминалите във вечна медитация повече никога няма да могат да се въплътят в нещо материално. Те са пожертвали вечността заради своите потомци, но познанията им досега не са потърсени. Затова те изпитват скръб и печал.

А за доказателство, че в миналото там са отивали да умират живи хора, служи разположението на скелетите, намерени в долмените; Някои са умирали легнали, други — седнали в ъгъла или полулегнали, подпрени на каменната плоча.

Днешните хора са констатирали този факт. Той е описан от нашите учени, но отново не му е придадено никакво значение. Никой не изследва сериозно долмените. Местните хора ги разбиват и използват каменните плочи за строеж.

Анастасия тъжно отпусна глава и замълча. Тогава аз й обещах:

— Аз ще им обясня. Всичко ще им обясня! Те няма вече да ги грабят, да ги разбиват. Няма да ги оскверняват. Досега не се знаели…

— Мислиш, че ще успееш?

— Ще се опитам. Ще обиколя тези места и ще обясня на хората. Още не знам как. Ще намеря тези долмени, ще им се поклоня и ще обясня всичко на хората.

— Дано. Тогава, ако отидеш по тези места, моля те да се поклониш и на долмена, в който е умряла моята пра-пра-майчица.

— Невероятно! Ти откъде можеш да знаеш, че твоята прародителка е живяла по тези места и че така си е отишла?

Анастасия отговори:

— Как може, Владимире, да не знаеш, как са живели, какво са правили твоите предци; какво са искали, към какво са се стремили? А моята далечна майчица е достойна за поклон. Всички мои далечни майчици са познали нейната мъдрост. Днес тя и на мен ми помага.

Прамайчицата ми е била именно от онези жени, които до съвършенство са владеели познанието, как при кърменето на детето да се предаде способността за контакт с Вселенекия Разум: Хората от онази цивилизация постепенно са престанали да придават на това значение, както и днешните. При кърменето на детето майката не бива да се отвлича с нищо странично, трябва да мисли само за детенцето си. Тя е знаела за какво точно трябва да се мисли и затова е искала да предаде знанията си на всички хора.

Прамайчицата ми не е била твърде стара, когато започнала да моли вожда да я сложат в долмен. Вождът бил много стар и тя знаела, че новият никога не би изпълнил молбата й. Много рядко пускали жените в долмените. И тъй като старият вожд много я уважавал и ценял знанията й, затова й разрешил. Той не успял да убеди мъжете да дръпнат тежкия капак на долмена и да го затворят над нея и тогава жените сами се справили с тази работа.

За съжаление при долмена на моята прамайчица отдавна никой не е ходил — никой не се интересува от знанията й. А тя толкова много искала да ги предаде на всички — искала децата да бъдат щастливи и да радват родителите си.

— Анастасия, ако искаш, аз ще отида при този долмен и ще я попитам как трябва да се кърмят бебетата и за какво трябва да се мисли тогава. Само ми кажи къде се намира?

— Добре, ще ти кажа. Само че ти няма да я разбереш. Ти не си кърмеща майка. На теб не са ти известни усещанията на майката, която кърми бебето си. Това могат да го разберат само жените, които кърмят. Ти само отиди при този долмен, докосни се до него. Помисли си нещо хубаво за моята прамайчица — ще й бъде много приятно.

Известно време ние мълчахме. Поразен от точното описание на разположението на тези долмени, което впоследствие можах да проверя, аз престанах да изказвам съмнение относно съществуването им. Помолих я обаче да ми представи доказателства за възможността за контакт с невидимата и неразбираема за мен Мъдрост на Вселената.

— Владимире, ако ти постоянно подлагаш на съмнение казаното от мен, и моите доказателства ще ти бъдат неясни и неубедителни. Ще ни трябва много време.

— Не се обиждай, Анастасия, но твоят необичаен отшелнически живот…

— Какъв отшелнически живот, щом аз имам възможност да общувам не само с всичко живо на Земята, но и с много повече? На Земята има толкова много хора, които в обкръжението на себеподобните си са съвършено самотни, пълни отшелници. Не е страшно, когато човек е сам; по-страшно е, когато е самотен сред хората.

— Абе все пак, ако за това измерение, където живеели мислите на човешката цивилизация, както ти казваш, се изкаже някое от светилата на съвременната наука, хората биха повярвали повече на него, отколкото на теб. Така е устроен съвременният човек, за него авторитет е официалната наука.

— Съществуват такива хора, аз видях мислите им. Не мога да назова техните фамилии, но сигурно това са големи учени според вашите критерии. Те имат широка мисъл. Ти сам потърси доказателствата, когато се върнеш, и ги съпостави с всичко казано от мен.

* * *

Когато отидох в Кавказ, намерих в планината близо до град Геленджик споменатите долмени. Фотографирах ги на цветна лента. За долмените знаеха и в местния музей — само че никой не им отдаваше никакво значение.

Намерих и долмена, в който е била погребана пра-майката на Анастасия, поклоних се, сложих цветя на каменната плоча, обрасла с мъх.

Гледах долмените — видимото и осезаемо потвърждение на казаното от Анастасия. До този момент бях прочел в Библията в „Трета книга на царете“ за цар Соломон и за отношението му към кедъра. Но като човек далеч от науката не се опитвах да преглеждам множество научни трудове, за да търся доказателства за казаното от Анастасия. Но по невероятен начин тази млада отшелница от глухата сибирска тайга като че потвърждаваше от разстояние, но вече на езика на съвременната наука, своята правота. Хората сами изпращаха и донасяха научни трудове, в които се говореше за Разума на Вселената.

В началото на книгата вече ви приведох изказванията на члена на Руската медицинска академия, директор на Института по клинична и експериментална медицина, академик В. Казначеев и на директора на Международния институт по теоретична и приложна физика на Руската академия за естествени науки, академик А. Акимов, поместени в списание „Чудеса и приключения“ през май 1996 г.

* * *

Главата за светините на Геленджик написах, докато бях в този град. Марина Давидовна Слабкина, служителка в санаториум „Дружба“, набра текста на компютър още преди де публикувам книгата, колегите й я прочетоха. И знаете ли какво стана?

На 26 ноември 1996 г. в 10 часа и 30 минути московско време се случи събитие, което външно не претендира за някаква сензационност или необичайност. И все пак… Аз съм убеден, че това е събитие с планетарно значение.

Към долмен, който се намира в планината, близо до село Пшада в Геленджикски район, тръгна група жени. Това бяха служителките на санаториума „Дружба“ В. Т. Ларионова, Н. М. Грибанова, Л. С. Звегинцева, Т.

Н. Зайцева, Т. Н. Куровска, А. Г. Тарасова, Л. Н. Рома-нова и М. Д. Слабкина.

За разлика от туристите, които понякога посещават тези места, за да се полюбуват на природната красота и се взират с празни очи в стоящия в планината самотен долмен, тези хора може би за пръв път от хилядолетия насам отиваха към долмена, за да почетат паметта на своя далечен предшественик; да почетат паметта на човека, живял преди повече от десет хиляди години — мъдрият вожд на един род, зазидан по собствена воля жив в каменна гробница; жив — за да може и след хилядолетия да предаде на своите потомци Мъдростта на Вселената.

Трудно е да се каже колко хилядолетия усилията му не са били оценени. По древните плочи се виждат следи от оскверняване от наше време — надписи, драсканици, разбити отвори в долмените. Хората, които са идвали на това място (поне през последното столетие), не са и помисляли за погребания тук човек, за мъдростта му, за желанието и стремежа му да се пожертва за поколенията. За това за съжаление красноречиво свидетелстват дореволюционните и съвременните монографии, с които се запознах.

Учените, изследователите и археолозите предимно се интересуват от размерите на самия долмен, удивляват се и се опитват да разберат как са обработени и повдигнати тези плочи.

И ето… Гледах стоящите пред долмена жени, цветята, донесени от тях и сложени на плочата, и си мислех: „След колко столетия или може би хилядолетия за пръв път получи цветя нашият мъдър прародител? Какво ли чувства сега Душата му? Какво се случва в този момент в астралния свят? Оценихте ли вие, нашите далечни прародители, тези цветя като един пръв знак за това, че усилията ви не са били напразни и че между съвременните хора, вашите потомци, има стремеж към по-съзнателно съществуване? Това са само първите цветя. Ще има още, още и още. Но тези, първите, са най желаните и вие, нашите далечни прародители, сигурно ще помогнете на днешните хора да прозрат Мъдростта на Вселената и да осъзнаят Битието.“

В групата беше и лекарят от геленджикската ХЕИ Е. И. Покровски. Покани го екскурзоводката краеведка В. Т. Ларионова, за да измери радиационния фон на долмена.

Тя ми разказа, че при друго посещение на долмена един от туристите имал гайгеров брояч. Приборът отчел висока степен на радиация. Този турист дръпнал настрана В. Т. Ларионова, за да не плаши останалите, и показал уреда, който отчитал наличието на радиация до долмена.

Служителят от местната ХЕИ носеше в специално куфарче достатъчно точен прибор. Той започна да мери радиационния фон на земята далеч от долмена и докато го наближавахме. Накрая направи измерване до самия долмен и вътре в него. Притесних се, че той ще обяви на всеослушание отчетените показания и заради това официално съобщение за повишена радиация хората ще престанат да идват при долмена. Анастасия ми беше разказала, че тази енергия, подобна на радиация, може ту да се появява, ту да изчезва. Тя е управляема и влияе благотворно на човека. Но какво значат за нас, съвременните хора, изказванията, макар и на една необикновена жена, в сравнение със съвременен научен факт — отчетена от съвременен прибор радиация, която толкова плаши съвременния човек.

„О, Боже — помислих аз, — горката Анастасия! Тя толкова много искаше хората да се отнасят по друг начин, по-грижливо към тези древни, удивителни погребения на нашите предци. А сега ще има официално заключение и до тях в най-добрия случай никой няма да се доближава, а в най лошия — ще бъдат унищожени въобще. Дори за строителство, както е било по-рано, няма да ги използват. Но ако наистина има Вселенски Разум, ако действително Анастасия толкова лесно се свързва с Него, то нека Те да измислят нещо!“

Е. И. Покровски отиде при жените и показа отчетеното от прибора. Показанията бяха невероятни! Първо се изумих, а после се зарадвах. Според прибора радиационният фон отслабваше с приближаването към долмена…

Това беше невероятно още и поради това, че хората по пътя към долмена бяха минали през участъци с по-висок радиационен фон. Самите те трябваше да са дошли до него с радиацията на дрехите и обувките си. Но уредът отчиташе намаляване на радиационния фон. Като че ли някой невидим ни казваше: „Не се страхувайте, хора. Ние сме далечните ви родители. Ние ви искаме доброто. Вземете нашите знания, деца!“

Изведнъж аз осъзнах — това беше Анастасия! Благодарение на нея ставаше това чудо; тя, намирайки се на хиляди километри от този долмен, прокара невидима нишка през хилядолетията, съедини днешните хора с древните цивилизации и направи пробив в съзнанието им за стремеж към доброто. Макар сега хората да са малко, но това е само началото. И това беше абсолютно реално, тъй както беше реален долменът пред мен; както бяха реални жените и донесените от тях цветя.

В научната литература се казва, че долмени се срещат близо градовете Туапсе, Сочи и Новоросийск; в Англия, Турция, Северна Африка и Индия. Това потвърждава съществуването на древни цивилизации с единна култура, с възможност за общуване помежду им — независимо от далечните разстояния. Несъмнено с разпространението на дадената от Анастасия информация отношението на хората и към другите долмени ще се промени — ако те все още са се съхранили.

Доказателство за това е реакцията на хората от Геленджик — първата екскурзия в света заради новата удивителна информация за долмените беше направена в Геленджик.

„Аз съм най-щастливата екскурзоводка и голяма късметлийка“ — казва за себе си Валентина Терентиевна Ларионова, краевед с трийсетгодишен стаж и депутатка от местния съвет.

Но и това още не е всичко. Краеведческата група на Геленджик, начело с Ларионова, съпостави вече известни факти и разкази на кореняци за живота на местни светии. Те потвърдиха съществуването на светини в околностите на Геленджик, за които казваше Анастасия — уникалните светини на Русия, повечето от които не се споменават в нито един информационен справочник. Това са Ливанският кедър, хълмът на Света Нина, скитът, лечебният извор „Светата ръчица“. Там хората, които са се изцелили, са връзвали парцалчета по дърветата. В района на Геленджик сега се реставрират църкви. Строи се метох към Троицко-Сергиевата лавра. Гледах всичко това и мислех: „Само в едно кътче на Русия има толкова много светини и лечебни извори, а руснаците пътуват на хиляди километри, за да се кланят на чужди богове. Колко ли още забравени светини имаш ти в други места, Русия? И кой ли ще ги открие?“

Направих, каквото можах. Това, разбира се, е малко, но в мен се появи някаква надежда, че Анастасия ще ми покаже сина ни. Накупих ританки, играчки и детски храни и заминах за сибирската тайга, за да видя пак Анастасия и моя син.