Владимир Мегре
Звънтящият кедър (11)

Коренна промяна

След тридневното пребиваване при Анастасия, като се завърнах на кораба, няколко дни въобще не бях в състояние да се занимавам с работата на фирмата. Не можех да взема решение нито за маршрута на по-нататъшното плаване, нито да отговарям на радиограмите, идващи от Новосибирск. И наемните работници, и част от екипажа, като забелязаха моето пренебрежение към работата, започнаха да покрадват. Милицията на Сургут^[1], където беше на пристан корабът, и охраната задържаха крадци, съставяха протоколи, но на мен не ми се искаше да се разправям с това.

Трудно ми е сега да кажа защо общуването с Анастасия толкова силно ми повлия.

По-рано при мен във фирмата идваха много от представителите на различни духовни общества. Казваха, че уж се стараят да направят нещо добро за обществото, но винаги искаха пари. Понякога давах, за да се отърва, без да вниквам особено в техните работи. А защо трябваше да вниквам, след като винаги разговорите завършваха с молба за пари?

Анастасия, за разлика от всички „духовни хора“, не молеше за пари. И въобще невъзможно беше да си представя, че може нещо да й се даде. Външно погледнато, тя сякаш няма нищо, а се създава впечатление, че има всичко. Наредих корабът да пътува направо за Новосибирск. Затворих се в каютата си и размишлявах.

Десетте години в бизнеса и ръководенето на разни колективи ме научиха на много неща. Успехите и загубите ми изработиха умението да търся и да намирам изход от различни ситуации. Този път обаче ситуацията беше сложна до немай-къде. Едновременно върху мен се струпаха всички проблеми. Фалитът на фирмата изглеждаше неизбежен. Някой от „доброжелателите“ вече пусна във фирмата слух: „С него нещо се случи. Загубил е способността си да взима правилни бизнес решения.“ Казваха „спасявай се кой както може“. И се спасяваха. След завръщането си видях как се спасяваха. Дори роднините ми взеха участие в разграбването на фирмата: „Е, все едно, всичко ще отиде по дяволите!“ — смятаха те.

Само много малка група от старите служители напразно се опитваше да се противопостави на разграбването. Но и те след пристигането на кораба, като видяха каква литература започнах да чета, се изплашиха за моето психическо състояние.

Аз преценявах съвсем трезво създалата се ситуация. Прекрасно разбирах, че с този колектив няма да мога да оправя положението. Дори тези, които ме гледаха в устата, ще подлагат на съмнение всяко мое решение.

Много ми се искаше да разкажа на някого за Анастасия, но нямаше вероятност да бъда разбран. Можеше и в лудница да попадна. И без това в семейството ми започнаха да мислят за моето лечение.

Околните негласно искаха от мен икономически проекти, непременно ефективни. Моите нови увлечения се смятаха за лудост или психически срив. Аз действително започнах много да мисля за различни неща в нашия живот:

„Какво става в живота? — мислех си. — Направиш една изгодна търговска операция, спечелиш, а удовлетворение нямаш. Веднага искаш още. И така — повече от десет години! Къде е гаранцията, че това надбягване няма да продължи до края на живота, а удовлетворение така и няма да получиш? На някого не му стига за бутилка една рубла и той се разстройва. На милиардера не му стига милиард за някаква придобивка и също се разстройва. Може би работата не е в количеството пари?“

Една сутрин при мен във фирмата дойдоха двама от старите ми колеги — предприемачи, те също са били ръководители на големи търговски фирми. Започнах да говоря с тях за дружество на предприемачите с чисти помисли, за смисъла на нашата дейност. Искаше ми се да споделя все пак с някой. Те поддържаха разговора, съгласяваха се с някои неща. Ние дълго разговаряхме и аз се запитах: „Нима те веднага всичко разбраха, щом отделиха толкова много време за разговор?“ После моят шофьор ми каза:

— Те, Владимир Николаевич, дойдоха при вас, защото са ги помолили. Изпратили са ги тези, които се безпокоят за вашето здраве. Искаха да разберат за какво мислите през цялото време: Какво ви безпокои? Е, с една дума, нормален ли сте или не; дали да викат лекари, или да почакат, докато ви мине.

— А ти за какъв ме мислиш?

Той замълча за известно време, после тихо ми каза:

— Десет години вие работихте нормално. За вас в града казваха — късметлия. А сега във фирмата всички се страхуват, че ще останат без заплата въобще.

И тогава разбрах колко голяма е станала грижата за мен, затова казах на шофьора:

— Хайде, обръщай колата.

Върнах се в офиса. Свиках спешно съвещание. Назначих ръководители по различните направления. Предоставих им пълна свобода на действие в мое отсъствие. Казах на шофьора да дойде рано сутринта да ме закара на летището. На аерогарата той ми връчи топъл пакет. Аз го попитах:

— Какво е това?

— Пирожки.

— Значи, от съжаление към мен, ненормалния, пирожки ми донесе?

— Това е от жена ми, Владимир Николаевич, не легна да спи. Цяла нощ готви. По-рано не го правеше, млада е още, а сега го направи. Настояваше да ви ги дам. В кърпа ги зави, още са топли. Казва, че няма скоро да се върнете. Ако въобще се върнете… Прощавайте.

— Добре, благодаря ти.

След няколко дни той напусна фирмата…