Владимир Мегре
Звънтящият кедър (13)

Пари от нищо

Още преди перестройката ръководех малка група фотографи. В нея влизаха лаборантите на фотоателието и пътуващите фотографи. Всички имаха заплата и премии, което ни осигуряваше по това време среден стандарт. Всички получаваха процент от печалбата, но ние искахме повече. Трябваше рязко да увеличим оборота, да повишим броя на клиентите. Удаде ми се да намеря решение. И сега, който желае, може да се възползва от него. Веднъж на магистралата ми се спука гумата на запорожеца. Докато тя се вулканизираше, гледах минаващите една след друга коли и мислех: „Каква фантастична печалба щях да имам, ако стопаните на тези коли биха искали да се фотографират!“ След няколко минути в главата ми се роди план, който впоследствие беше осъществен и увеличи печалбата на колектива четири пъти. Това ставаше така — на магистралата заставаше фотограф с фотоапарат: Той имаше двама помощници със зелени ленти на ръкавите с емблема „БС“ (битова служба). В ръцете си държаха стоп-палка на КАТ. Шофьорите спираха, като мислеха, че това са „зелени“ или някакви други патрули. Като разбираха, че им се предлага битова услуга и никой няма намерение да се заяжда, да наказва, да проверява, с удоволствие заставаха пред автомобилите си за снимка. Казваха къде да им изпратим снимките с наложен платеж. За да не стават грешки с адресите, трябваше да се виждат номерата на колите.

В продължение на половин година с тази услуга бяха окупирани всички магистрали, които водеха до Новосибирск. После започнахме често да улучваме коли, които вече са ползвали услугата. За тези шест месеца нашият колектив успя да спечели доста прилична сума.

След това измислих акция за фотографиране на частни къщи с надпис като на картичка: „Моят роден дом“, „Бащината къща“ и т.н.

Бригадата засне огромно количество къщи. Поръчките бяха много. Затова и фотографът, пристигайки в някакво населено място, без да пита дали има желаещи, просто минаваше по улицата и заснемаше всички къщи.

После пощаджиите разнасяха снимките и събираха парите. Хората изпращаха тези снимки на децата си. Много от тях казваха, че това е предизвиквало желание у техните деца да им погостуват.

В обединение „Новосибоблфото“^[1] по това време възникнаха проблеми с изплащане на заплатите на бригадата — те по мнение на тогавашната администрация превишаваха всички разумни граници, но нищо не можело да се направи, защото процентът от печалбата беше еднакъв за всички.

В първите дни на перестройката нашата бригада се отдели от обединението. Образувахме самостоятелна кооперация. Избраха ме за председател.

Сега можеше да се работи по-свободно, да се набере първоначален капитал и да се заемем с по-мащабна дейност. Аз се замислих какво още може да се предприеме за увеличаване на печалбата на фирмата.

Веднъж се заприказвах с един мой познат от Института по теоретична и приложна механика. Той ми се оплака:

— Бавят ни заплатите, искат да закрият лабораторията. Къде да идем, какво да правим? Сега не сме нужни на никого.

— А какво правеше твоята лаборатория по-рано? — попитах го аз.

— Термоиндикаторна лента, сега и тя на никого не трябва.

— За какво служи тази лента?

— За различни неща. Ето — и извади от джоба си парче черна лента.

Взех парчето, а то веднага позеленя в ръцете ми. Аз дори го хвърлих.

— Каква е тази гадост? Позеленява… Трябва да си измия ръцете.

— Не се притеснявай, просто от температурата на ръцете ти се е променил цветът. Така лентата реагира на промяната на температурата. Ако температурата беше по-висока, тя щеше да стане червена. При нормална температура на тялото филмът придобива зелен цвят.

Идеята узря мигновено. Фирмата започна да произвежда плоски термометри и стресиндикатори.

Върху красиво изрисувано картонче с квадратчета с различни цветове, срещу които стояха градусите, съответстващи на цвета, се залепваше парче термоиндикаторна лента и изделието беше готово.

Реализирахме продукцията си чрез мрежата на държавната търговско-посредническа кантора в много региони — тогава Съветският съюз още не се беше разпаднал.

Колективът на кооперацията се разрасна. Всички получаваха много прилични заплати. И започна да се натрупва първоначалният капитал в нашата кооперация и институтската лаборатория не беше на загуба — започна да носи печалба на института.

Купихме две коли за кооперацията и апаратура. И този път случаят ни помогна да направим неимоверен пробив.

Един ден отивам в кантората на кооперацията и гледам: на единия телефон секретарката ми нещо слуша и записва, а на другия — чистачката. В кантората имахме само два телефона. Щом сложи слушалката и веднага отново телефонът звъни. После секретарката ми каза:

— Трети час обажданията не спират! Едно след друго — без прекъсване. Всички искат нашите термометри и стрес-индикатори. А един дори се караше — каза, че сме били гадовете отпреди перестройката. Ако искаме да повишим цената, той е готов да купи цялата партида на по-високи цени. Всички искат големи партиди. Готови са да дадат дори предплата на кооперацията.

В началото на перестройката в нашата страна имаше разцвет на кича. Много се търсеха различни пластмасови обеци, плакати, календари с полуразголени момичета. Разграбваха ги като малоумни.

Нашата продукция на този фон изглеждаше като нещо супер ново. Ние я продавахме вече половин година и изведнъж рязко се увеличи търсенето — просто някаква паника. Нещо се беше случило, но какво?

Оказа се, че предишната вечер международният коментатор Цветов, разказвайки за Япония по Централната телевизия, казал: „Японците са изобретателни хора…“ — и за пример показал японски стрес-индикатор. Той приличал на нашия. Така за пръв път разбрах значението на рекламата и какво е това късмет!

Цехът на нашата кооперация заработи на три смени. Опаковката, обрязването, довършителните работи поеха надомни работници. Приходите постоянно нарастваха. Купихме малък кораб за разходки. Реших да произвеждам и сеялки за селското стопанство. Наехме голям пътнически кораб за бизнес обиколки и търговски експедиции в районите на Крайния Север.