Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (1)

ПРЕДГОВОР

Сега, когато пиша тези редове, не знам защо, но изпитвам неизразима тъга. Тъжно ми е. Спомням си, че на 22 август 1999 г., когато пристигнахме в столицата на Непал Катманду, още на летището ме обзе това чувство и то толкова силно, че нямаше как да не му обърна внимание.

„Защо ми е тъжно?“ — мислех си аз, докато смъквах раниците от багажната лента. След кратка разправия с рояка нахални таксиджии, най-после се натоварихме на две трошки и разбирайки, че цените за нас, белите хора, са двойно по-големи, все пак успяхме да се придвижим до центъра на града. Настанихме се в неугледен хотел със стряскащото име „Пирамида“.

Безпокойството обаче не ме напускаше. Избрах подходящ момент и незабелязано се отделих от останалите. Седнах на мръсните стъпала отпред и запалих цигара. Наоколо бързо сновяха ниски, жилави непалци, от време на време се мяркаха едри фигури на европейци и американци. Никой не ми обръщаше внимание, дори просяците не ме бяха забелязали.

И тогава внезапно осъзнах, че тази необяснима тъга ми е приятна — не ме сковаваше и сякаш беше оцветена в трептящо розово. Нещо ставаше в мен, душата ми жадуваше и като че ли копнееше за нещо недостъпно и тайнствено. Какво точно? Не знаех.

Може би усещането, че в тибетските проходи и клисури няма да успеем да открием легендарния Град на боговете пораждаше безпокойството ми. Но нали анализът на данните преди експедицията недвусмислено показваше, че сме на прав път. Успях да се отърся от налегналите ме чувства и още веднъж прехвърлих всички факти, а те сочеха, че той действително съществува в района на свещената планина Кайлас.

„Ще открием Града на боговете! Ще го открием! А там е Вара, където наново е бил клониран човекът. Може би ще намерим и вратата към подземията на Вара! И ще видим подстъпите към Шамбала, чийто център според изчисленията е Градът на боговете!“ — повтарях си наум и като че ли търсех подкрепа от… от кого?

Мигом осъзнах, че причините за тъгата ми са различни. И тези различия започнаха да се блъскат в главата ми, предизвиквайки пълен хаос, но постепенно една от тях ясно се отдели и аз прозрях, че ние вероятно ще попаднем в обятията на Шамбала, ще видим нейните творения, ще се срещнем със съвършено необичайни явления, но не ще имаме възможността да общуваме с хората от Шамбала. Многоликите й обитатели ще останат невидими за нас.

Те ще четат нашите мисли, може би ще ни съпровождат и насочват, без да установяват контакт с нас, защото те са най-добрите сред най-добрите, а ние сме само едни обикновени хора, обладани единствено от стремежа към знания и към Бог.

Те несъмнено ще уважат порива ни, нали цялото съвършенство на Шамбала е било постигнато благодарение на жаждата за прогрес.

Вероятно ще си спомнят своята трагична история, когато при апокалипсисите са били отбирани най-ценните индивиди от човешките раси, за да се създаде обществото, където господства понятието Чиста душа.

Добрите и приветливи хора от Шамбала очевидно ще бъдат опечалени от факта, че цената за тяхното съвършенство е платена с милиардите безпътни и неосъзнали Бога същества, изчезнали от лицето на майката земя по време на катастрофите.

Такава обаче е Божията воля, такава е цената на Чистата душа. Ето защо на нас ни е тъжно, чисто по човешки.

Нещо грамадно и дебело се изпречи пред мен. Вдигнах глава. Непознат мъж със стъклен поглед и непроницаемо лице надменно седна в една рикша, тя се огъна под тежината му, колелата изскърцаха. Кльощавият непалец раболепно се усмихваше.

— Гоу! — кресна дебелакът.

Интересно, дали някога този човек се е влюбвал?

И ако е бил влюбен, с цялата си душа ли е обичал?

Колко рядко ние вършим нещо с цялата си душа — уж работим, обичаме, страдаме, а май все по-често играем, заменяйки естествения живот с игра на живот. Сигурно и ние, членовете на нашата тибетска експедиция, просмукани от духа на ежедневието и волю-неволю привикнали с играта на живот, там — в обятията на Шамбала, ще се чувстваме неуютно. Няма да ни достига душевната чистота, определена от Бог като основен критерий за човешкия прогрес.

Ние, които бяхме изчели сериозно количество източна езотерична литература, с умовете си ще разбираме значението и благородството на понятия като Чиста душа или Любов, но едва ли ще ги усетим с цялата си душа. Ще ни липсва изначалната Божия искреност, защото сме свикнали да я крием дълбоко в себе си. Неволно и неосъзнато ще се укоряваме, че сме еволюционно непълноценни и от това ще ни стане още по-тъжно пред лицето на великата Шамбала.

Спомних си за Николай Рьорих.

Този велик пътешественик е копнеел да открие и опознае Шамбала.

Никой не знае дали е успял. Той самият мълчаливо отбягва този въпрос. Струва ми се, че Николай Константинович съзнателно не е описал в книгите си прозренията, до които е достигнал. Защо? Смутните времена през двайсетте години на XX век изглежда не са му позволили да го стори. Тъга прозира между редовете — благородната тъга на несподелените знания.

В този миг сякаш ме опари мисълта, че ако търсенията ни се увенчаят с успех, може би и ние нещо ще премълчим, може би все още е неразумно да се осветляват технологиите на Шамбала, базирани върху понятията Сила на духа и Чиста душа. Светът все още е твърде лош. В онзи момент, в Катманду, дори и не подозирах, че скоро ще държа в ръцете си картата на Града на боговете, която може да помогне за създаването на нови форми на живот, а думата матрица ще пулсира в главата ми.

— Сър, гладен съм — нечия ръка грубо ме ръгна в хълбока.

„Сигурно в предишния си живот си извършил безброй гадории или редовно си преяждал, та сега си наказан“ — помислих си, докато му давах една непалска рупия. Просякът дори не благодари, а ме бутна за още. Изправих се, но той ме дръпна за фланелката. Отдалечих се и го погледнах — в очите му искреше омраза. Обзе ме още по-голяма печал.

Сега, когато си припомням първия ден в Катманду и пиша тези редове, навън е златната руска есен в началото на септември 2001 г. Изминали са цели две години. През това време написах първия том на тази книга — „Трагичното послание на древните“. В него изложих логиката и научните изчисления, които подсказват, че на Земята би трябвало да съществува приказен Град на боговете, оформящ световната система от пирамиди и древни монументи. Точно там вероятно е легендарната Вара, в която след Всемирния потоп древните отново са клонирали представителите на петата човешка раса.

Приключих първия том за единайсет месеца. Началото на втория съвпадна с тържественото откриване на новата сграда на нашия Общоруски център за очна и пластична хирургия. До този момент работехме в такава теснотия, че съвсем естествено бе в коридора да лежи министър или депутат. А известната Тамара Горбачова, на която извърших първата трансплантация на око и която престоя близо година в единствената стая с две легла, получи прякора „интер-момиче“, тъй като от безизходица настанявахме при нея чуждестранните пациенти.

Сградата, построена по инициатива на президента на Башкирия Муртас Рахимов, стана красива. Един от нашите пациенти араби, досущ като Бен Ладен, каза, че прилича повече на ВИП-хотел, отколкото на болница. През последните месеци се бях преобразил в същински технически ръководител и ругаех наравно с работниците, но сега с възхита гледах сътвореното от уфимските майстори.

Церемонията по откриването събра вицепремиера на руското правителство Валентина Матвиенко, заместник-министъра на здравеопазването Татяна Стуколова и редица други високопоставени лица. Беше тържествено, а накрая, когато цялата делегация излезе навън, духовият оркестър засвири валс. Професор Сагит Муслимов — отличен танцьор, покани Валентина Матвиенко. Бяха красива двойка. След тях всички се завъртяха в ритъма на валса. Аз поканих Татяна Стуколова и колкото и да се стараех, няколко пъти я настъпих по краката.

По някое време незабелязано се измъкнах, качих се в новия си шикозен кабинет и запалих камината. Мислите ми сякаш се сляха с огъня и потрепваха редом с пламъците. Видимо бях щастлив, но онова свято и съкровено, кой знае как обединило се с пламъка, тъгуваше, и то силно. Вътрешното ми Аз негодуваше. Не се гневеше, но с тих шепот ми подсказваше, че разкошната сграда, луксозният кабинет и изобщо моят имидж на преуспял човек, реализирал плановете си, не са ми близки. Вътрешното ми Аз се чувстваше уютно не тук, сред скъпата мебел, а край огъня сред полето.

В кабинета влезе моят приятел Юрий Иванович Василиев и също седна до камината. Като отговарях механично на въпросите му, потънах в себе си и съвсем ясно усетих самотата. Какъв парадокс! Около мен имаше толкова искрени приятели! Усещането за самота идваше обаче отвътре, от подсъзнанието.

Примъкнах се до камината и едва не опърлих официалното си сако, сякаш се опитвах да намеря по-близък контакт с душевните си терзания. Постепенно разбрах, че досега, в една или друга степен, бях успявал да живея в хармония. През цялото време се вслушвах в интуицията, която — както е известно — е дар от Бога. Животът ме беше мачкал, без да ми дава възможност да допусна в душата си мързела или възгордяването. А сега бяха възникнали всички условия тези вездесъщи грехове незабелязано да проникнат в мен. Беше настъпило времето на лаврите.

Отдръпнах се от огъня. Стана ми страшно от отвратителния израз „времето на лаврите“. Отново се вгледах в пламъка и разбрах, че бях постъпил правилно, като поръчах тази малка камина. Огънят й ще изгаря греховните помисли на безпътното земно битие. Обещах си често, много често да наблюдавам пламъците. И в моя кабинет винаги да се разнася ароматът на разпаления сред полето огън.

Знаех, че отсега нататък доста хора ще се натискат да бъдат с мен в този разкошен кабинет, ще ме молят да им разказвам за далечните пътешествия и ще се обиждат, когато им намекна, че е време да поработя. Без да искат, те ще ме тласкат към ръба на пропастта, където цари мързелът. И понеже в желанието си да работя аз ще се съпротивлявам, те ще решат, че съм се възгордял. От това неразбиране ще ми става още по-тъжно, а усещането за самота ще се усилва. Възможно е да тъгувам през целия си живот.

И навярно с особено усърдие ще си създавам всевъзможни трудности, ще планирам сложни походи, по всяко време и при всякакъв климат ще нощувам на палатка, ще организирам все нови и нови експедиции, насърчавайки колегите си към поредните изследвания. Разбира се, така трябва, за да не допусна пагубното и главозамайващо очарование на заслужените лаври. Убеден съм, както казва моят приятел Венер Гафаров, че е абсолютно необходимо да си остана „дете на природата“, без умора да се любувам на изгревите и залезите, да изпитвам удоволствие от летния дъжд, да се отнасям с уважение към подскачащата жаба.

Според мен хората не знаят какво е любов. Те обичат най-много парите. Обзема ме дълбока печал, че не съм в състояние да променя нищо. А тъгата всъщност е несподелена любов. Може би във великата и тайнствена Шамбала няма тъга и любовта там винаги се осъществява. А може би в Шамбала скърбят за нас, наблюдавайки от другото измерение залоените ни лица.

Сега вече съм готов да разкажа за Шамбала, защото ние наистина се озовахме в обятията й. След малко, скъпи читатели, ще се потопите в 1999 г., когато в Непал и Тибет започнаха събитията, довели ни до Града на боговете — надземната част на легендарната Шамбала.

В първия том на книгата вече представих участниците в експедицията, разрешете ми само да ви ги припомня.

Сергей Анатолиевич Селиверстов — душата на експедицията, романтик, човек, който не се страхува да изкаже и най-фантастичната мисъл. Главна особеност — с него винаги всичко е лесно.

Рафаел Гаязович Юсупов — критикът на експедицията, ерудит, който винаги се връща към реалността на битието. Главна особеност — невероятно съчетание между романтичната нагласа към живота и закостенялостта на мастит учен.

Равил Шамилевич Мирхайдаров — моторът на експедицията, който е способен да работи и денем, и нощем. Главна особеност — умее да изслушва и многократно премисля нещата.

Когато започнах втория том, ми се струваше, че ще вместя всички експедиционни приключения. Но не бях преценил добре. Пишех, пишех… и изведнъж разбрах, че книгата няма да отговаря на основното изискване на жените — да се побира в дамска чанта. И се принудих да я разделя на две. Така „бившият“ трети том „Матрицата на живот на Земята“ стана четвърти и аз скоро ще седна над него. Дай Боже и той да не се раздели! Цялата бъркотия се породи заради ограничената по обем дамска чанта и необяснимата неприязън на жените към найлоновите торбички.

Втората книга нарекох „Златните плочи на Харати“. Защо? Ами защото от тях тръгва основната тайна на Шамбала. Прочетете я, скъпи читатели. Надявам се да ви е интересно. Тук няма измислици. Освен това моля да ме извините, че понякога в книгата ще се появяват тъжни нотки. Разбира се, те са неоснователни, тъй като експедицията завърши успешно. За сметка на това пък всичко е искрено.