Владимир Мегре
Звънтящият кедър (5)

Къде си, мой ангел-хранител?

Хрониката на събитията от живота ми ме отведе към детството. Спомените ми дойдоха до момента, когато аз си играех със селските момчета на пясъка — и там спряха. В душата ми имаше неясна тревога. Нито едно събитие от целия ми живот не предизвика положителни емоции и чувства, подобни на онези, които изпитах сутринта след преживяната нощ с Анастасия; нито пък като онези, когато тя настрои ритъма на сърцето ми към ритъма на околната природа (описах тази ситуация в главата „Докосване до Рая“). Но мислех, че тези прекрасни усещания бяха създадени у мен от Анастасия и не ми принадлежат. Смятах ги за изкуствени и подарени от нея. Съзнателно ги съпоставях с това, което вече съществуваше в моя живот, но не намирах аналог. Още и още прекарвах спомените от живота си като на кинолента, напред и назад — всички събития бяха свързани със стремежа ми да постигна нещо или нещо да получа. Сбъдваше се поредното ми желание, а удовлетворението не идваше. Вместо това — ново желание… И последните години от живота ми, когато околните смятаха, че всичко при мен върви чудесно, предизвикаха още по-голям смут в душата ми. Автомобилите, жените, банкетите, подаръците и поздравленията — всичко това сега ми се струваше толкова празно и ненужно.

Аз рязко се изправих и дали на себе си, или на Анастасия, казах с раздразнение:

— В живота на човека няма такива изцеляващи усещания! Във всеки случай в моя живот ги няма. А и у повечето хора липсват.

Анастасия също стана и спокойно отбеляза:

— Тогава трябва колкото може по-бързо да си ги създадеш.

— Че какво е това, което трябва да създам? Какво?

— Първо трябва да разбереш в какво е голямото значение и в какво — смисълът на нещата. Ти прегледа току-що живота си, но дори и при възможността да го анализираш и да погледнеш на него отстрани, не забеляза значимото. Все се хващаше за ценностите според твоето разбиране. Кажи, имало ли е случай поне малко да се доближиш до щастието?

— Изживях две такива ситуации, но все нещо ми пречеше да се почувствам напълно щастлив.

— Кои са те?

— Още в началото на перестройката имах възможност да взема на дългосрочна аренда един речен кораб. Това беше най-добрият пътнически кораб в Западно-сибирското речно параходство. Казва се „Михаил Калинин“.

Документите бяха оформени, аз вървя към пристанището, той стои там — красавец, за първи път стъпвам на палубата на своя кораб…

— Радостните ти усещания много ли се засилиха, когато стъпи на палубата на кораба за първи път?

— Разбираш ли, Анастасия, в нашия живот съществуват много проблеми. Когато се качих на кораба, ме по срещна капитанът.

Отидохме в неговата каюта. Изпихме по чаша шампанско и си поговорихме. Той ми каза, че спешно трябва да промия водопроводните тръби, иначе ХЕИ няма да даде разрешение за отплаването. И още капитанът каза…

— И затъна ти, Владимире, в грижи и проблеми, свързани с работа по кораба.

— Да, затънах. Много бяха.

— Изкуствено създадената материя, различните механизми са характерни с това, че повече създават проблеми, отколкото радости. Измамна е и помощта им за човека.

— Не съм съгласен с теб. Може да създават проблеми — искат ремонт и поддържане, но с тяхна помощ може да постигнеш много неща.

— Например какво?

— Дори и любов.

— Над Истинската Любов, Владимире, изкуствено създадените предмети нямат власт. Дори ако всичко в света ти принадлежи, само с тяхна помощ ти не би могъл да получиш истинска Любов от нито една жена.

— Ти просто не познаваш нашите жени, разсъждаваш наизуст. Получавал съм…

— Какво си получавал?

— Получавах Любов с лекота, обичах много силно една жена. Много години я обичах, но тя не искаше много да излиза с мен и да се усамотяваме. Когато се сдобих с кораба, аз я поканих на него — тогава тя се съгласи; Можеш ли да си представиш колко хубаво беше?! Седим си с нея сами на бара в парахода… Шампанското е великолепно, запалени свещи, музика — и няма никой друг. Сами сме в празния бар на моя кораб. Само тя и аз. Тръгнахме с кораба, не качих никого, за да бъда сам с нея. Корабът плава по реката. В бара свири музика. Аз я поканих на танц. Фигурата и бюстът й — великолепни. Притиснах я до себе си и сърцето ми радостно затуптя, целунах я по устните! Тя не се отдръпна и също ме прегърна. Нали ме разбираш? Тя беше близо до мен, аз я докосвах, целувах я. И всичко това — благодарение на кораба, а ти казваш, че е имало само проблеми.

— А после какво стана с теб?

— Няма значение.

— Спомни си, моля те.

— Казвам ти, това не е важно. Няма значение.

— Може ли аз да разкажа какво стана на парахода между тази млада жена и теб?

— Опитай.

— Изпи много алкохол. Ти нарочно пи без мярка. След това сложи пред нея ключовете от своята каюта, от великолепните си апартаменти, а ти самият слезе в трюма. Спа почти едно денонощие в малката каюта на моряците. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото дойде моментът, когато видя на лицето на любимата си млада жена странно изражение и отнесена усмивка. Интуитивно, подсъзнателно ти разбра — тя, твоята любима, мечтаеше: „Колко ли щях да бъда щастлива, ако на масата в бара на този кораб срещу мен седеше не Мегре, а моят любим?“ Жената, която ти обичаше, си е мечтаела за онзи другия, когото тя харесва. Тя мечтаеше не ти, а другият да има този параход. Вие бяхте във властта на мъртвата материя, свързвайки с нея своите живи чувства и стремежи, които и двамата убивахте.

— Не продължавай, Анастасия. Тези спомени са ми неприятни. И все пак корабът изигра своята роля — нали ние с теб се срещнахме на този кораб.

— Събитията от настоящето се създават от предишни чувства и пориви на Душата, само те влияят на бъдещето; само тяхната сила и техният размах се отразяват в небесните огледала; единствено техните възторзи и стремежи имат значение за събитията в земното битие.

— Как да го разбирам?

— Нашата среща може би е била обусловена от много желания на твоята и моята Душа — може би дори и не само на нашите Души, но и на Душите на нашите близки и далечни роднини. Може би това е направил само един порив на вишничката, която е в градината на твоята вила, но не е корабът.

— Какво общо има вишничката в моята градина?

— Много пъти, като си спомняше живота си, ти нито веднъж не придаде никакво значение на тази вишничка и на чувствата си, свързани с нея, а именно те са най-важното събитие в твоя живот през последните години. Вселената не реагира на твоя параход. Помисли — какво може да значи за Вселената примитивен, боботещ, неспособен да мисли и да се самовъзстановява механизъм?

А вишничката… Мъничката сибирска вишничка, за която ти дори не си оставил място в твоите спомени, развълнува вселенските простори, промени хода на събитията, свързани не само с теб, но и с мен, защото тя е жива и като всичко живо е неразривно свързана с цялото Мироздание.