Владимир Мегре
Звънтящият кедър (10)

Звънтящият меч на Барда

— Анастасия, когато говореше за празника, ти някак странно построи фразите. И произнасяше думите така, че всяка буква звучеше отделно.

— Стараех се да възпроизведа картината на празника в детайли и в подробни образи.

— Ами думите какво общо имат? Какво е тяхното значение?

— Чрез всяка дума възпроизведох множество картини и радостни събития. И всички те сега ще се осъществят. Нали Мисълта и Словото са главните „инструменти“ на Великия Творец. И тези инструменти са дадени само на човека.

— Тогава защо не се сбъдва всичко, което хората говорят?

— Когато Душата и думите разкъсват своята връзка, когато Душата и образът са повехнали, тогава думите са празни като хаотичен шум и не могат нищо да предричат.

— Фантасмагории. И ти вярваш на всичко като наивно детенце.

— Какви фантасмагории, Владимире? Сума ти примери могат да се приведат от вашия и конкретно от твоя живот за това, каква сила имат думите, ако се изгради съответен образ?!

— Тогава дай ми някакъв разбираем пример.

— Пример ли? Моля! На сцената стои човек и говори пред хората. Да речем, актьор. Той ще говори едни и същи думи, хората не един път са ги чували, но само едного ще слушат със затаен дъх. Другия няма да го слушат. Думите са едни и същи, но разликата е огромна. Как мислиш? Защо става това?

— Та това са артисти. Тях дълго ги обучават в института — едни са отличници, други не са. И освен това те заучават текстовете на репетиции така, че да могат да ги произнасят изразително.

— Учат ги как да се вживяват в образа, който стои зад думите. После на репетициите те се стараят да го възпроизведат. И ако актьорът успее да формира невидимите образи в десет процента от думите, тогава залата ще го слуша с внимание. А ако някой сполучи на половината от произнесените думи да вдъхне образ, тогава вие наричате този актьор гениален, понеже Душата му си говори директно с Душите на хората в залата. И те ще плачат или ще се смеят, ще почувстват с Душата си това, което е искал да им предаде актьорът. Ето това е „инструментът“ на Великия Творец!

— Ами ти, когато говориш нещо, в колко от думите си можеш да вложиш образи? В десетте процента или в петдесет?

— Във всички думи. Прадядо ми така ме научи.

— Във всички? Я виж ти! Във всички думи?!

— Прадядо ми казваше, че образ може да се вложи и във всички букви. И аз се научих във всяка буква да вдъхвам образ.

— Защо в буквата? Буквата няма смисъл.

— Има смисъл! Зад всяка буква в санскритския са скрити думи и фрази. В тях също има букви и зад буквите — думи; така зад всяка буква е скрита безкрайността.

— Я виж ти! А ние просто така си дрънкаме, без да се замисляме.

— Да, често просто така се изговарят някои думи, които са минали през хилядолетията; минали са през времето и пространството. И образите, скрити в тях, забравените образи, и до ден-днешен се стремят да достигнат до Душите ни. И пазят Душите ни, и се сражават за тях.

— И какви ли са тези думи? Дали знам поне една от тях?

— Знаеш. Мисля, че като звучене я знаеш. Но хората са забравили какво стои зад нея.

Анастасия наведе очи и известно време мълча.

После съвсем тихо, почти шепнешком, ме помоли:

— Произнеси, Владимире, думата „бард“.

— Бард — казах аз.

Тя трепна като от болка и каза:

— О, с какво безразличие и колко прозаично произнесе тази велика дума! С дъха на забравата и пустотата ти духна трептящото огънче на свещта — огънче, пренесено през вековете от далечните ни прародители и може би адресирано до теб или до съвременниците. Забравата на първоизворите опустошава днешния ден.

— Какво не ти хареса в моето произношение? И какво трябва да помня, което е свързано с тази дума?

Анастасия мълчеше. После гласът й тихо зазвуча — тя започна да произнася фрази, които сякаш идваха от вечността:

— Отдавна, много преди Рождество Христово, на Земята са живели хора, нашите праотци, които са се наричали келти. Своите мъдри учители те са наричали „друиди“. Пред знанията на друидите за материалния и духовния свят са се прекланяли много народи, населяващи тогава Земята. В присъствието на друидите, воините на келтите никога не са вадили оръжия. За да се получи звание от началната степен на друидите, необходими били двайсет години на индивидуално обучение при Великия Духовен Наставник — жреца на друидите. Получаващия посвещение — се наричал „Бард“. Той е имал морално право да пътува и да пее. Да вселява в хората Светлината и Истината на своята песен, формирайки с думи образи, изцеляващи Душата.

Келтите били нападнати от римските легиони. Последната битка се случила край реката. Римляните видели, че между воините келти се движат жени с разпуснати коси. Римските военачалници знаели, че когато се появяват тези жени, тогава за победа над келтите е необходимо да ги надминат по численост поне шест пъти! Нито опитните римските военачалници, нито днешните историци — изследователи не могат да разберат — защо? А цялата работа се състои в тези невъоръжени жени с разпуснати коси.

Римляните събрали войска превишаваща келтите по численост девет пъти. Притиснато до реката, загивало последното сражаващо се келтско семейство.

Те застанали в полукръг, а зад техните гърбове млада жена кърмела мъничко си момиченце и пеела. Младата майка пеела светла песен, без тъга, за да не се всели в Душата на момиченцето страхът и мъката, за да бъдат с нея светлите образи.

Когато момиченцето се откъсвало от майчината гръд, погледите им се срещали, жената прекъсвала песента и всеки път нежно наричала детенцето „Барда“.

Вече го нямало отбраняващият полукръг. Пред римските легионери, на пътеката, водеща към кърмещата жена, стоял с меч в ръка окървавен млад бард. Той се обърнал към жената и погледите им се срещали, те се усмихнали един на друг.

Раненият бард удържал римляните до мига, когато жената се спуснала до реката, сложила мъничкото си момиченце в лодка и я отблъснала от брега.

Обезкръвеният бард с последно усилие на волята хвърлил в краката на младата жена своя меч.

Тя вдигнала меча и цели четири часа непрестанно се сражавала на стръмната пътека с легионерите, без да ги допусне до реката. Легионерите се уморявали и се сменяли един след друг на пътеката.

Римските военачалници в мълчаливо недоумение наблюдавали и се чудели защо опитни и силни войници не успяват да нанесат дори една драскотина по тялото на жената.

Тя се сражавала четири часа и изгаряла. Белите й дробове изсъхнали от обезводняване, защото не получили дори глътка вода, от напуканите й красиви устни димяла кръв.

Отпускайки се бавно на колене, докато падала, тя успяла още един път да изпрати слаба усмивка след носената от течението лодка с малката бъдеща певица — „Барда“. И отпратила към хилядолетията до днес спасеното от нея слово и неговия образ.

Същността на човека не е в тялото. Нещо неизмеримо по-голямо и значимо са невидимите чувства, стремежите и усещанията, които само частично се отразяват в материалния свят като в огледало.

Момичето Барда станало девойка, после жена и майка. Тя живеела на Земята и пеела. Песните й дарявали на хората светли чувства, като всеизцеляващ лъч те помагали да се прогонва душевният мрак. Многото житейски несгоди и лишения се опитвали да изгасят източника на този лъч. Невидимите тъмни сили се опитвали да се домогнат до него, но не са могли да преодолеят единственото препятствие — стоящите на пътеката.

Човешката същност не е в тялото, Владимире. Обезкръвеното тяло на барда изпратило във вечността усмивката на светлината на неговата Душа, отразявайки невидимата светлина на човешката същност.

И изгаряли дробовете на младата майка, която държала меча, димяла кръвта от напуканите й устни, но те приели светлата усмивка на барда…

Повярвай ми! Опитай се да усетиш! Чуй звъна на невидимия меч на барда, отблъскващ натиска на злобното и тъмното по пътеката към Душите на неговите потомци. Моля те, изречи още веднъж думата „бард“, Владимире.

— Не мога… Все още няма да мога да я произнеса както трябва. По-късно сигурно ще успея.

— Благодаря ти за непроизнесеното.

— Кажи, Анастасия, ти нали знаеш кой от сегашните хора е пряк потомък на онази кърмеща жена и на девойката — певица Барда, и на сражаващия се на пътеката воин бард? Може ли да се забрави чий е този род?

— Помисли, Владимире, защо възникна у теб този въпрос?

— Искам да разбера кои са те, забравилите своя род, безчувствените.

— Може би искаш да се увериш, че не си ти този, който не си спомня?

— Какво общо… Разбрах, Анастасия, не ми отговаряй. Нека всеки да помисли.

— Добре — отговори тя и замълча, като ме гледаше.

И аз мълчах известно време под впечатлението на картината, нарисувана от Анастасия, после я попитах:

— Защо точно тази дума ми даде за пример?

— За да ти покажа как образите, скрити в нея, скоро ще се въплътят в реалния свят. Хиляди струни на китари трептят сега под пръстите на днешните бардове на Русия. Още докато мечтаех за всичко това там, в тайгата, те първи го почувстваха. Техните Души… Отначало само у едного се запали това огънче и трепна струната на китарата, после подхванаха, откликнаха и Душите на другите. Скоро много хора ще чуят песните им. Те — бардовете — ще ни помогнат да видим новата зора — зората на просветлението на човешките Души. Ти ще чуеш техните песни. Нови песни — песните на разсъмването.