Владимир Мегре
Звънтящият кедър (9)

Денят на вилните градинари и празникът на цялата Земя

— Но защо благодарение на градинарите от вилите именно от Русия? Защо? Каква връзка има тук?

— Разбираш ли, Владимире, Земята, макар и голяма, е много, много чувствителна.

Ето ти си голям в сравнение с комара, а кацне ли комар върху теб, го усещаш. И Земята всичко усеща. Когато Я затискат с бетон, с асфалт, когато изсичат и горят горите й, когато чоплят недрата й и насипват в Нея прах, наречен „тор“, Нея Я боли. Но Тя продължава да обича хората, както майката обича своите деца.

Земята се старае да поеме в недрата си човешката злоба и само когато не й стигат силите да я задържи, злобата изригва чрез вулканите и земетресенията.

На Земята трябва да й се помогне. Сили й придава нежното и внимателно отношение. Земята е голяма, но е много чувствителна. И Тя чувства, когато я докосват с любов, макар и с една човешка ръка. О, как чувства и чака Тя това докосване!

В Русия известно време земята се е смятала за обща и за ничия конкретно. Хората не са Я възприемали като своя. След това са настъпили промените и са започнали да раздават на хората малки парцели земя за вилни участъци.

Не е случайно, че тези парцели са били мънички, много мънички — на тях е невъзможно да се използва техника. Но руснаците, закопнели за земята, започнаха с радост да я вземат — и бедните, и богатите. Нищо не може да разкъса връзката на човека със земята!

И като получили своите малки парчета земя, хората почувствали интуитивно… милиони човешки ръце с любов докоснали Земята. Именно с ръцете си, не с техника, хората нежно са общували със Земята на своите мънички участъци. И Тя е почувствала — почувствала е докосването на всяка ръка поотделно. И Земята е намерила в себе си сили да издържи още.

— Тогава какво излиза? На всеки градинар трябва да се издигне паметник — като на спасител на планетата?

— Да, Владимире, те са спасителите.

— Но толкова паметници не могат да бъдат направени. По-добре да се обяви всеобщ празник през един или два почивни дни, „Денят на градинарите“ или „Денят на Земята“, така да се нарече в календара.

— Аха! Празник! — плесна с ръце Анастасия. — Колко хубаво го измисли. Празник! Непременно ни е нужен весел, радостен празник.

— Ето, ти вземи и посвети с Лъча си на нашето правителство и на депутатите от Държавната Дума, нека издадат такъв закон.

— Няма да мога да пробия там. Поглъща ги всекидневната суета. Налага им се да вземат много решения, нямат време за мислене. И няма никакъв смисъл да се повишава тяхното съзнание. Трудно ще им бъде да осъзнаят, да видят истинската реалност. Няма да им позволят да вземат по-верни от тези решения, които сега вземат.

— Кой може да забрани на правителството, на президента?

— Вие — масите, мнозинството. Ще наречете правилните решения „непопулярни мерки“.

— Да, правилно казваш. При нас е демокрация. Най-важните решения се приемат от мнозинството — то винаги е право.

— Най-висока осъзнатост в началото винаги се постига от единици, а мнозинството разбира след известно време.

— Ако това е така, за какво тогава са демокрацията, референдумите?

— Те са необходими като амортизатори, за да няма резки сътресения. Когато амортизаторите се износят, стават революциите. Времето на революциите винаги е тежко за мнозинството.

— Но празникът на градинарите не е революция, какво лошо има в това?

— Такъв празник би бил добре. Той е необходим, нужен е на хората. Трябва да се учреди по-бързо. Ще мисля как да стане по-бързо.

— Ще ти помогна. По-добре зная какви лостове работят ефективно в нашия живот. Аз във вестника… Или не, в твоята книга ще напиша за градинарите и ще помоля хората да изпращат телеграми до правителството и в Държавната Дума: „Молим да бъде учреден празник на вилните градинари и празник на Земята.“ Само че на коя дата?

— Двайсет и трети юли.

— Защо двайсет и трети юли?

— Денят е подходящ, защото това е твоят рожден ден. Нали тази прекрасна идея е твоя?

— Добре. Значи, нека хората пишат в телеграмите: „На двадесет и трети юли да се учреди празник на градинарите и празник на цялата Земя“.

— Щом като в правителството и в Държавната Дума започнат да четат, ще се замислят: „Защо хората изпращат тези телеграми?“ — а ти с твоя Лъч като думнеш!…

— Ще думна. С все сили ще думна! И ще стане светъл и прекрасен празник. Всички! Всички хора ще се радват и на цялата Земя ще й бъде радостно!

— А защо всички трябва да се радват? Това е само за градинарите.

— Трябва да се направи така, че всички да се радват. На всички да им е добре. Този празник ще започне в Русия. И ще стане най-прекрасният празник на цялата Земя. Празник на Душата.

— И как ще протече този първи празник в Русия? Никой не знае как да го празнува.

— Сърцето на всеки ще му подскаже какво да прави. А аз сега ще го моделирам.

По-нататък Анастасия заговори, изговаряйки ясно всяка буква. Тя говореше бързо и вдъхновено! Необикновени бяха ритъмът на речта й, построението на фразите, произношението:

— Нека в този ден Русия да се събуди на разсъмване. Всички хора със семействата си, с приятелите си и дори сами да отидат при земята си и да стъпят на нея с боси крака. Тези, които имат мънички парцели, където със своите ръце отглеждат плодове, нека да посрещнат първия слънчев лъч между своите растения; да се докоснат с ръцете си до всяко едно от тях.

Когато слънчицето изгрее, нека да откъснат по един плод от всяко растение и да го изядат. И нищо повече да не ядат до обед.

Нека до обед да почистят своите градинки; нека всеки да помисли за живота, в какво е неговата радост и какво е предназначението му.

Нека с любов всеки да помисли за близките си, за приятелите си; да помисли защо растат неговите растения; и нека на всяко да определи предназначението.

И всеки преди обед трябва поне за един час да се уедини — няма значение къде и как, но задължително да бъде сам. Поне за един час да се опита да погледне вътре в себе си.

Нека по обед се събере цялото семейство — тези, които живеят заедно, и гостите, които са пристигнали за този ден отдалеч. Нека да направят обяда от това, което Земята е родила до този обеден час. Нека всеки да сложи на масата това, което пожелаят сърцето и Душата му. Членовете на цялото семейство да се погледнат с нежност в очите един друг. И нека да благословят трапезата най-възрастният и най-малкият. И нека да се води спокоен разговор за доброто, за всеки, който е на масата.

Картините, които описваше Анастасия, изникваха необикновено ярко. И аз сам се видях на масата, заобиколен от хората. Увлечен от празника, повярвах в него — сякаш той вече беше започнал. Тогава казах:

— Трябва първият тост да се вдигне, преди да е започнал обядът. Да вдигнем чашите, да пием за Земята, за Любовта — усещах как вече държа чашата в ръка, но тя изведнъж ме прекъсна:

— Володя, нека да няма спиртна отрова.

Чашата изчезна от ръцете ми. И цялата картина на празника също изчезна.

— Анастасия, млъкни! Не разваляй празника!

— Добре, щом искаш, нека на масата да има плодово вино, което да се пие на малки глътки.

— Е добре, нека е вино — да не се сменят веднага традициите. А какво ще правим след обяда?

— Нека хората да се върнат в градовете си, вече събирали плодовете от градините на своята земя; да ги носят в кошници и да гощават тези, които нямат.

О, колко положителни емоции ще има в този ден! Те ще победят болестите на много хора. И на тези, на които са предричали края, и на тези, които с години не са се оправили — болестите ще напуснат човека. Нека неизлечимо болните или по-малко болните в този ден да отидат да посрещнат хората, които се връщат от своите градини. Лъчите на Любовта, Добротата и донесените плодове ще излекуват, ще победят всички болести.

Гледай! Гледай! Гарата — хорски поток с шарени кошници; гледай как очите на хората излъчват покой и доброта!

Анастасия като че ли светеше и все повече се въодушевяваше от идеята за празника. Очите й вече не само радостно блестяха, те сякаш святкаха с бледосиня светлина. Изражението на лицето й се сменяше с различни, но винаги радостни нюанси, сякаш в главата й като бурен поток прииждаха картините на великия празник.

Изведнъж тя млъкна, след това подгъна единия си крак и протегна дясната си ръка нагоре, с другия крак се отблъсна от земята и полетя като стрела; почти стигна до първите клони на Кедъра. Когато се спусна на земята, махна с ръка, започна да ръкопляска и над поляната се разля бледосиньото сияние. И по-нататък сякаш започнаха да повтарят произнасяното от нея всяка мъничка тревичка, всяка буболечка и всеки величествен кедър. Като че ли невидима сила усилваше фразите на Анастасия. Те не бяха гръмки, но се създаваше впечатление, че ги чува всяка клетка на необятната Вселена.

И аз също вмъквах моите фрази, когато тя започна — беше ми невъзможно да се удържа:

— В този ден в Русия ще пристигнат гости! Всички онези, които като атланти е родила Земята! Като блудни синове те ще се завърнат!

— И нека в този ден народът по цяла Русия да се събуди призори. И нека през целия този ден от струните на вселенската арфа да звучат щастливи мелодии. И всички бардове да свирят на китари по дворове и по площади. И нека най-възрастният на този ден да се подмлади, както е бил преди много, много години…

— И аз, Анастасия, ще се подмладя?

— И ние с теб, Владимире, ще бъдем млади като днешните млади. И старците ще напишат писма на своите деца, а децата — на родителите си. И съвсем мъничките, които правят първата си крачка, ще влязат в щастлив и радостен свят. И в този ден нищо няма да огорчи децата. И нека няма разлика между малки и големи.

И Боговете на всички да се спуснат на Земята. В този ден Боговете на всички ни да се въплътят в образи обикновени.

И Богът — Единственият, Вселенският ще бъде щастлив. Нека в този ден ти да бъдеш много щастлив — от Любовта на просиялата Земя!

Анастасия се увлече от картините на празника. Тя се въртеше по поляната, сякаш танцуваше — все повече и повече се въодушевяваше.

— Стой! Спри! — извиках на Анастасия, осъзнавайки изведнъж, че тя възприема всичко сериозно. Тя не казваше просто така тези думи. Аз разбрах, че тя моделира с всяка своя дума и със странното построяване на фразите! Моделира картините на празника! И с присъщата й упоритост ще продължи да ги моделира, ще мечтае за тях, докато се реализира мечтата й. Като фанатичка ще мечтае! Заради своите градинари ще се старае, така както двайсет години го е правила. И аз се провикнах, за да я спра:

— Ти не разбра ли? Това за празника е само шега! Аз се пошегувах!

Анастасия спря. Като я погледнах, от изражението на лицето й изведнъж в Душата ми нещо се обърна. Лицето й изглеждаше объркано, както това се случва с децата. Тя ме гледаше с болка и със съжаление — като че ли бях някакъв разрушител — и почти шепнешком заговори:

— Аз приех всичко сериозно, Владимире. Вече всичко моделирах. И във веригата от събития се е вплело предстоящото изпращане на телеграми. Без тях ще се наруши редът на събитията. Аз приех идеята ти, повярвах в нея и я осъществих. Почувствах, че говориш искрено за празника, за телеграмите. Не взимай обратно своите думи — само ми помогни с телеграмите, за да мога аз да помогна с моя Лъч.

— Добре, ще се опитам, само се успокой, може би тези телеграми никой няма да ги изпрати…

— Ще се намерят хора, които ще разберат. И в правителството ви, и в Думата също ще разберат. И ще има празник! Ще има! Погледни…

И отново се понесоха картините на празника.

Ето, разказах ви за това. По-нататък постъпвайте както сърцето и Душата ви диктуват.