Уилки Колинс
Лунният камък (9)

Пета глава

Когато останахме сами, аз направих нов опит да се вдигна от пясъка. Мистър Франклин ме спря.

— Това зловещо място има едно преимущество — каза той, — че тук сме сами. Не ставайте, Бетъридж, имам да ви казвам нещо.

Докато той говореше, аз го гледах и се мъчех да открия някакво сходство между момчето, което помнех, и мъжа, който стоеше пред мен. Мъжът просто ме обърка. Колкото и да го гледах, аз не можех да позная розовите бузки на момчето, нито гладкото му личице. Сега мистър Франклин имаше блед вид; а долната част на лицето му беше покрита, за мое голямо разочарование, с кестенява брада и мустаци.

Неговата жива непринуденост беше твърде приятна и привлекателна, това трябва да призная, ала тя не можеше да се сравни с предишното му безцеремонно държане. И още нещо: някога той обещаваше да стане висок, а ето че не беше удържал обещанието си. Беше спретнат, строен и добре сложен, но все пак не му достигала един-два инча до среден ръст. С една дума, той никак не отговаряше на моите очаквания. Изминалите години не бяха оставили у него нищо от предишното освен прямия, открит поглед. Само в това аз отново открих нашето мило момченце и с това завърших своите изследвания.

— Добре дошли по родните места, мистър Франклин! — рекох аз. — Още по-приятно е, че ви виждаме няколко часа по-рано, отколкото ви очаквахме.

— Има причини за моето пристигане по-рано — отвърна мистър Франклин. — Подозирам, Бетъридж, че през последните три-четири дни в Лондон мене ме следяха; взех сутрешния, а не следобедния влак, защото исках да се изплъзна от погледа на някакъв мургав чужденец.

Тия негови думи извънредно много ме изненадаха. В ума ми като мълния проблесна мисълта за тримата фокусници и за предположението на Пенелопа, че те са имали намерение да причинят някаква вреда на мистър Франклин Блейк.

— Кой ви следи, сър, и защо? — попитах аз.

— Разкажете ми за тримата индуси, които са идвали днес при вас — рече мистър Франклин, без да обърне внимание на моя въпрос. — Твърде възможно е, Бетъридж, моят чужденец и тримата фокусници да се окажат участници в една и съща загадка.

— А вие как узнахте за фокусниците, сър? — попитах аз, отговаряйки на въпроса с въпрос.

Това, разбира се, беше твърде невъзпитано от моя страна. Но щом вие не очаквате много от бедната човешка природа… тогава не очаквайте много и от мен.

— Видях Пенелопа — продължи мистър Франклин — и тя ми каза. Вашата дъщеря обещаваше да стане хубавичка девойка, Бетъридж, и както виждам, удържала е обещанието си. Пенелопа има хубави ушенца и малки крака. Притежаваше ли и покойната мисис Бетъридж тия неоценими качества?

— Покойната мисис Бетъридж притежаваше доста много недостатъци, сър — рекох аз. — Един от тях, ако ми позволите да спомена, се състоеше в това, че тя непрекъснато се отклоняваше от работата си и от главния предмет на разговора. Приличаше по-скоро на муха, отколкото на жена: не можеше върху нищичко да се съсредоточи.

— Тъкмо жена за мене — забеляза мистър Франклин. — И аз не мога върху нищо да се съсредоточа. Бетъридж, вие сте станали още по-остроумен! Вашата дъщеря ми спомена за това, когато я разпитах по-подробно за фокусниците. „Татко ще ви разкаже всичко, сър; той е просто забележителен човек за годините си и умее да се изразява тъй безупречно“ — това са думи на Пенелопа, при които тя божествено се изчерви. И въпреки всичкото си уважение към вас, аз не можах да се удържа да не… Впрочем, това не е важно; аз я познавах още като момиченце и тя не е станала по-лоша. Но нека поговорим сериозно. Какво правеха тук фокусниците?

Аз останах малко недоволен от дъщеря си — не за това, че бе позволила на мистър Франклин да я целуне — на мистър Франклин това е позволено, — но затова, дето ме принуди да разказвам тая глупава история, която бях чул от нея. Обаче сега вече нищо не можеше да се направи и аз трябваше да преизложа всички обстоятелства. Веселото настроение на мистър Франклин изчезваше все повече и повече, докато аз говорех. Той седеше, смръщил вежди, и подръпваше брадата си. Когато свърших, той повтори два от въпросите, които главният фокусник беше задал на момчето — вероятно с цел да ги запомни по-добре.

— „По този път ли ще мине днес англичанинът? Носи ли англичанинът това със себе си?“ Струва ми се — каза мистър Франклин, като извади от джоба си малък запечатан пакет, — че ТОВА означава ето що: ТОВА, Бетъридж, означава прочутия диамант на моя чичо Хърнкасл.

— Боже господи, сър! — извиках аз. — Как е попаднал у вас диамантът на нечестивия полковник?

— В своето завещание нечестивият полковник е оставил този диамант на Рейчъл като подарък за рождения й ден — отговори мистър Франклин. — А моят баща, като изпълнител на завещанието на нечестивия полковник, ми поръча да го донеса тук.

Ако в този миг морето, което безшумно заливаше Подвижните пясъци, се бе превърнало пред очите ми в суша, съмнявам се дали това би ме учудило повече, отколкото думите на мистър Франклин.

— Полковникът е оставил диаманта на мис Рейчъл?! — възкликнах аз. — А вашият баща, сър, е станал изпълнител на неговото завещание? Та аз бях готов да се обзаложа на каквото щете, мистър Франклин, че вашият баща не би се докоснал до полковника дори и с маша.

— Силни думи, Бетъридж! Какво лошо би могло да се каже за полковника? Той бе човек от вашето поколение, не от моето. Разкажете ми, каквото знаете за него, а пък аз ще ви разкажа как баща ми е станал изпълнител на завещанието му; ще ви разкажа и някои други работи. В Лондон научих няколко нови и не твърде благовидни неща за моя чичо Хърнкасл и неговия диамант и сега бих желал да чуя дали ще потвърдите. Вие току-що го нарекохте „нечестивия“ полковник. Поразровете паметта си, стари ми приятелю, и ми кажете — защо?

Разбрах, че говори сериозно, и му разказах всичко, което знаех.

Ето и същността на моя разказ, изложен тук специално за вас. Бъдете много внимателни, инак съвсем ще се объркате, когато навлезем по-дълбоко в тази история. Изхвърлете от ума си всички други мисли — децата, обеда, новата шапка и прочие. Помъчете се да забравите политиката, конете, борсата в Сити, както и всички неприятности във вашия клуб. Надявам се, че няма да изтълкувате криво тази моя смелост; аз пиша това само за да привлека вашето внимание, любезни читателю! Боже мой! Та нима не съм виждал в ръцете ви най-големите автори и мигар не знам как лесно се отвлича вашето внимание, когато бива изисквано от някоя книга, а не от човек?

Аз вече споменах малко по-горе за бащата на моята господарка, стария лорд с буйния характер и с дългия език. Той имаше всичко на всичко пет деца. Най-напред двама сина; после, след доста дълго време, жена му роди три дъщери, една след друга, и толкова начесто, колкото природата позволява. Моята господарка, както вече споменахме, беше най-младата и най-хубавата. Най-старият син Артър наследи титлата и имението на баща си. Вторият, достопочтеният Джон, получи богато наследство от един свой роднина и постъпи на военна служба.

Лоша птица е тази, която замърсява собственото си гнездо. Аз чувствувам благородното семейство Хърнкасл като мое гнездо; и ще го смятам за милост, ако ми се разреши да не навлизам в подробности относно достопочтения Джон. Аз съм дълбоко убеден, че той бе един от най-големите негодяи, живели някога на този свят. И едва ли бих могъл да кажа нещо повече за него. Той постъпи на служба в гвардейския полк. Но трябваше да напусне гвардията още преди да навърши двадесет и пет — не е важно защо. Строгата дисциплина не беше по вкуса на достопочтения Джон. Той се отправи за Индия, да види дали и там са тъй строги и да помирише малко барут. Що се отнася до храброст — за да бъдем справедливи, трябва да кажем, че той представляваше някаква смесица от булдог, пехливански петел и дивак. Хърнкасл взел участие в превземането на Серингапатам. Скоро след това преминал в друг полк, а след време — в трети. Тук той бил произведен полковник, получил слънчев удар и се завърнал в Англия.

Хърнкасл пристигнал в родината си с такова лошо име, че пред него се затворили вратите на всичките му роднини; моята господарка, току-що омъжена, първа разгласи (със съгласието на мъжа си, разбира се), че нейният брат никога няма да стъпи в дома й. Макар че името на полковника било замърсено с много петна, аз ще спомена само петното, оставено от Лунния камък.

Говори се, че полковникът въпреки своята смелост никому не откривал по какъв начин е завладял тази индийска скъпоценност. Той никога не се опитвал да продаде диаманта — нямал нужда от пари и (трябва да бъдем справедливи) не държал много на тях. Никому не го подарил и дори не го показвал на никоя жива душа. Някои говореха, че се страхувал да не би камъкът да му създаде неприятности с военните власти; други (непознаващи характера на този човек) твърдели, че той не смеел да покаже диаманта от страх да не заплати за това с живота си.

В последните слухове, може да се предполага, има известна доза истина. Макар и да не може да се каже, че се е страхувал, по истината е, че в Индия върху него били извършени две покушения и всички били твърдо убедени, че причината за това бил Лунният камък. Когато полковникът се завърнал в Англия, всички почнали да го избягват — това също било приписано на Лунния камък. Тайната на полковника се намесила в целия му живот, отчуждавала го от неговите съотечественици и го поставила извън закона — ако може така да се каже. Мъжете не го пускали в своите клубове; жените (а те не били малко), за които той искал да се ожени, му отказвали; приятели и роднини се правели на късогледи, когато го срещали на улицата.

При такива трудни обстоятелства други мъже биха се опитали да се оправдаят пред света. Но да отстъпи, даже и когато бил виновен и когато цялото общество застанало против него — това не било присъщо на достопочтения Джон. В Индия той държал диаманта у себе си, желаейки открито да покаже, че не се бои от никакво покушение. В Англия пък държеше диаманта у себе си, желаейки да покаже, че презира всякакво обществено мнение. Ето ви, с една дума, портрета на този човек: характер, който върши всичко напук, а лицето — макар и хубаво — носеше печата на триста дяволи.

От време на време до нас стигаха най-различни слухове за него. Говореше се например, че почнал да пуши опиум и да събира стари книги; че се заловил с някакви странни химически опити; че пиянствувал и се веселял с най-паднали хора в най-подозрителните лондонски заведения. Както и да е, полковникът водел самотен, порочен и забулен в тайни живот. Един и само един-единствен път — след завръщането му в Англия, аз можах да видя лицето му.

Около две години преди времето, за което сега пиша, и година и половина преди неговата смърт полковникът неочаквано пристигна в дома на моята господарка в Лондон. Беше рожденият ден на мис Рейчъл, двадесет и първи юни, и по този случай, както обикновено, бяха надошли гости. Един лакей дойде да ми каже, че някакъв господин желаел да ме види. Аз излязох в хола и там видях полковника — отслабнал, състарен, изтощен и одрипавял, но все тъй дързък и зъл, какъвто си беше и преди.

— Идете при сестра ми — рече той — и й доложете, че съм дошъл да поздравя моята племенница по случай рождения й ден.

Вече няколко пъти полковникът се бе опитвал писмено да се сдобри с моята господарка — с едничката цел (в това съм напълно убеден) да й досажда. Но той за пръв път идваше в нейния дом. Искаше ми се да му кажа, че господарката има гости. Но дяволското изражение на неговото лице ме обезкуражи. Аз отидох да предам молбата на полковника и по негово желание го оставих да чака за отговор в хола. Застанали по-надалечко, слугите се взираха в него, сякаш той беше някаква ходеща адска машина, готова да избухне всяка минута.

Но и моята господарка също притежава — трохичка, не повече — от семейната разпаленост.

— Предайте на полковник Хърнкасл — каза тя, когато и съобщих молбата на нейния брат, — че мис Вериндър е заета и че аз не желая да го видя.

Знаейки, че полковникът не е привърженик на сдържаностите, на които обикновено се подчиняват истинските джентълмени, аз се опитах да склоня господарката си да даде по-вежлив отговор. Ала напразно! Семейната разпаленост тутакси се изсипа върху мен.

— Когато имам нужда от вашия съвет — каза моята господарка, — вие знаете, че аз самата го изисквам. Сега не го желая.

Аз слязох долу с това поръчение, проявявайки обаче достатъчно смелост да го предам в малко по-друга форма.

— Моята господарка и мис Рейчъл съжаляват, че са заети, полковник — рекох аз, — и просят извинение за това, че не ще имат честта да ви видят.

Очаквах, че той ще избухне дори и при тая вежливост, с която предадох отговора на моята господарка. За мое голямо учудване нищо подобно не се случи: полковникът ме изненада, приемайки известието с неестествено спокойствие. Сивите му блестящи очи за миг се втренчиха в мен; той се засмя не високо, както правят другите хора, а някак на себе си — тихо и зловещо.

— Благодаря ви, Бетъридж — каза гой. — Аз няма да забравя рождения ден на моята племенница.

След тия думи той се обърна кръгом и напусна къщата.

Когато след една година отново настъпи рожденият ден на мис Рейчъл, ние чухме, че полковникът е тежко болен. Шест месеца след това — тоест половин година преди времето, за което сега пиша — моята господарка получи писмо от едно твърде високопоставено духовно лице. Писмото й донесе две изумителни семейни новини. Първо, преди да издъхне, полковникът простил на сестра си. Второ, той простил на всички други и краят му бил твърде поучителен. Сам аз (въпреки всички епископи и свещеници) храня искрено уважение към църквата; но същевременно съм убеден, че достопочтеният Джон всякога се е намирал в ръцете на дявола и че последната отвратителна постъпка в живота на този отвратителен човек се е състояла в това (моля за вашето извинение), че той е измамил свещеника…

Това в общи черти е същността на всичко, което разказах на мистър Франклин. Забелязах как той слушаше с нарастващо внимание моя разказ и как съобщението за това, че сестрата отблъснала полковника в рождения ден на неговата племенница, очевидно порази мистър Франклин като изстрел, попаднал точно на целта. Макар и той да не съзнаваше това, аз видях доста ясно по лицето му как тази вест го разтревожи.

— Вие ми разказахте всичко, което знаете, Бетъридж — забеляза той. — Сега е мой ред. Преди обаче да ви разкажа какви открития направих в Лондон и по какъв начин бях замесен в тая работа с диаманта, бих желал да узная следното. По лицето ви ясно личи, стари ми приятелю, че вие не сте разбрали напълно каква е целта на това наше съвещание. Или вашето лице ме лъже?

— Не, сър — отговорих аз. — Моето лице, поне в този случай, отразява истината.

— Тогава, преди да минем по-нататък, ще се постарая — каза мистър Франклин — да ви обясня как аз гледам на всичко това. Пред мене се откриват три много сериозни въпроса, свързани с подаръка на полковника за рождения ден на моята братовчедка Рейчъл. Слушайте ме внимателно, Бетъридж, и ги бройте на пръсти, ако това ще ви помогне — каза мистър Франклин, изпитвайки известно удоволствие да покаже собствената си далновидност, нещо, което отлично ми напомня за времето, когато той беше малко момче. — Въпрос номер едно: бил ли е диамантът на полковника причина за заговор в Индия? Въпрос номер две: заговорът за диаманта последвал ли е полковника в Англия? Въпрос номер три: знаел ли е полковникът, че заговорът се движи подир диаманта и не е ли той умишлено оставил като наследство на сестра си всички неприятности и опасности чрез нейната невинна дъщеря? Ето какво искам да узная, Бетъридж. Не се плашете!

Лесно му беше на него да ме успокоява и предупреждава, когато аз вече се бях поуплашил!

Ако той беше прав, значи в нашия спокоен английски дом изведнъж се е вмъкнал дяволският индийски диамант, а заедно с него и заговорът на тия живи мошеници, насъскани срещу нас от чувството за мъст на един мъртвец. Ето какво беше нашето положение, така както ми го представиха последните думи на мистър Франклин! Чувано ли е нещо подобно — в деветнадесетия век, забележете, във века на прогреса, в страна, ползуваща се от благата на британската конституция?! Никой никога не е чувал нищо подобно и следователно никой не би могъл да го повярва. Въпреки това обаче аз ще продължа моя разказ.

Когато изведнъж се уплашите тъй силно, както се изплаших аз, тази уплаха неминуемо се проявява и във вашия стомах. А щом я почувствувате в стомаха си, вниманието ви се отвлича и вие започвате да нервничите. Аз мълчаливо се размърдах, тъй както си седях на пясъка. Мистър Франклин забеляза как аз се борех с разтревожения си стомах — или дух, ако щете, което е едно и също нещо — и като се спря тъкмо тогава, когато се готвеше да започне своя разказ, рязко ме попита:

— Какво става с вас?

Какво ставаше с мене? На него не казах, но на вас ще кажа, обаче тайно. Искаше ми се да попуша с лулата си и да почета „Робинзон Крузо“.