Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moonstone, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Издание:

Уилки Колинс. Лунният камък

„Народна младеж“, София, 1980

Библиотека „Лъч“ № 58

Разузнавачески и приключенски романи и повести

 

Редактор Светла Тодорова

Художник Олга Паскалева

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Маргарита Лазарова

Коректор Лилия Вълчева

 

II издание ЛГ VI. Тематичен № 23 9536621611/5557-2-80.

Дадена за набор на 2. X. 1979 година. Подписана за печат на 13. II. 1980 година. Излязла от печат на 20. II. 1980 година.

Поръчка № 15. Формат 1/32 84×108. Печатни коли 36. Издателски коли 30,24. Цена на книжното тяло 3,19 лева. Цена 3,29 лева.

ДПК „Димитър Благоев“, София, 1980

 

Wilkie Collins.

The Moonstone

The Penguin English Library, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Седемнадесета глава

През нощта нищо не се случи (щастлив съм да добавя!), мис Рейчъл и Розана не направиха никакъв опит да се видят — бдителността на детектива Къф остана невъзнаградена.

Очаквах, че мистър Къф ще се отправи за Фризингхол още щом се съмне. Обаче той се позабави, сякаш искаше преди това да свърши нещо друго. Оставих го на спокойствие — да прави, каквото си иска. Излязох навън и срещнах мистър Франклин на неговата любима алея край храстите.

Преди още да успеем да разменим и две думи, ето че детективът неочаквано дойде и се присъедини към нас. Трябва да призная, че мистър Франклин се отнесе към него доста надменно.

— Имате ли нещо да ми казвате? — това бе всичко, което мистър Къф получи в отговор на вежливото си „добро утро“!

— Да, имам нещо да ви казвам, сър — отвърна детективът, — във връзка със следствието, което провеждам тук. Вчера вие разбрахте какъв обрат взима това следствие. Съвсем естествено е, че при вашето положение вие се оскърбихте и възмутихте. Съвсем естествено е също, че вие си изкарвате на мен гнева, предизвикан от семейния скандал.

— Какво искате? — прекъсна го мистър Франклин твърде рязко.

— Искам да ви напомня, сър: до този момент нищо не е доказало, че съм на крив път. Имайте това предвид, припомнете си също така, че съм полицейски чиновник и че действувам по поръка на господарката на този дом. При това положение на нещата, кажете, длъжен ли сте вие или не, като добър гражданин, да ми помогнете със сведенията, с които по всяка вероятност разполагате?

— Аз не разполагам с никакви особени сведения — отговори мистър Франклин.

Мистър Къф отмина тези думи, като че мистър Франклин изобщо не му беше отговорил.

— Вие можете да спестите време, сър, като не ме принуждавате да събирам излишни сведения отстрани — продължи той, — ако пожелаете да ме разберете и се изкажете откровено.

— Не ви разбирам — каза мистър Франклин. — И нямам какво да ви казвам!

— Една от прислужниците (няма да назовавам имена) снощи говори с вас насаме…

Още веднъж мистър Франклин го прекъсна; още веднъж мистър Франклин отговори: „Нямам какво да ви казвам!“

Стоях мълчаливо до тях и си спомних за притворената снощи врата и за краищата на редингота, които изчезваха в коридора. Мистър Къф, не ще и съмнение, бе чул достатъчно, докато аз не му попречих, за да подозира, че Розана е облекчила душата си, изповядвайки нещо пред мистър Франклин Блейк.

Още неуспяла тази мисъл да се затвърди в ума ми, и ето че в края на алеята се появи лично Розана Спирман. Подире й вървеше Пенелопа, която очевидно се мъчеше да я накара да се върне назад, в къщи. Като видя, че мистър Франклин не е сам, Розана се спря, сякаш се двоумеше какво да предприеме по-нататък. Пенелопа чакаше зад нея. Мистър Франклин забеляза девойките едновременно с мене. С присъщата му дяволска хитрост детективът си даде вид, че изобщо не ги е забелязал. Всичко това се случи в един миг. Още преди мистър Франклин и аз да проговорим една думичка, сержант Къф продължи започнатия разговор — сякаш нищо не се бе случило.

— Няма защо да се страхувате, че ще навредите на момичето, сър — каза той на мистър Франклин с висок глас, така че да го чуе и Розана. — Напротив, ако вие проявявате някакъв интерес към Розана Спирман, аз ви моля да ме удостоите с вашето доверие.

Мистър Франклин тутакси се престори, че и той не бе забелязал девойките. Затова отговори също с висок глас:

— Аз не проявявам никакъв интерес към Розана Спирман!

Погледнах към другия край на алеята и видях как Розана изведнъж се обърна назад, едва що чула думите на мистър Франклин. Вместо да се съпротивява на Пенелопа, както бе правила минутка преди това, тя позволи на дъщеря ми да я вземе подръка и да я отведе в къщи.

В това време се разнесе звънецът за закуска, дори знаменитият Къф беше принуден да се откаже от по-нататъшни опити да узнае нещо! Той ми каза най-спокойно:

— Отивам във Фризингхол, мистър Бетъридж, и ще се върна към два часа.

Без да продума повече, той тръгна на път и ние се освободихме от него за няколко часа.

— Вие трябва да обясните това на Розана — каза мистър Франклин, когато останахме сами. — Съдбата сякаш ме е определила аз да говоря и върша само несъобразности пред тази нещастна девойка. Вие сигурно видяхте, че сержант Къф постави клопка и на двама ни. Ако бе успял да обърка мен или да раздразни нея, той би могъл да накара мене или нея да кажем нещо, което би задоволило неговата цел. В момента аз не видях по-добър изход от този, който избрах. С това попречих на девойката да каже нещо излишно и същевременно дадох на детектива да разбере, че виждам през него. Очевидно той е подслушвал, Бетъридж, когато ние с вас разговаряхме снощи.

„Нещо повече и по-лошо от това — помислих си аз, — Детективът си бе спомнил моите думи, че девойката е влюбена в мистър Франклин, и нарочно бе заговорил за интереса на мистър Франклин към Розана — така че Розана да може да чуе неговия отговор.“

— Що се отнася до подслушването, сър — забелязах аз (запазвайки за себе си втория извод), — ние всички, така да се каже, ще изпаднем в същото, положение, ако тази работа продължава още дълго. Преследването, надзъртането и, подслушването са естествено занимание за хора, намиращи се в среда като нашата. След ден-два, мистър Франклин, ние всички ще оглупеем, защото всички ще почнем да се дебнем един друг, за да изненадаме другия и узнаем неговите тайни. Извинете ме, че избухвам така, сър. Ужасната мистерия, надвиснала над този дом, ме замайва като ликьор и ме подлудява. Няма да забравя това, което ми казахте. Ще се възползувам от първия удобен случай, за да обясня всичко на Розана Спирман.

— Вие още нищо не сте й казвали за миналата вечер, нали? — попита мистър Франклин.

— Не, сър.

— Тогава не й казвайте нищо и сега. По-добре е аз да не предизвиквам изповедта на девойката, когато детективът само това и чака — да ни изненада двамата заедно. Моето поведение не е много последователно, нали, Бетъридж? Обаче не виждам изхода, от цялата тази работа, за която не е толкова страшно да се мисли, освен ако диамантът не се окаже у Розана. И все пак аз не мога и не искам да обвинявам тази девойка.

Достатъчно нелогично, не ще и съмнение. Но и аз сам чувствувах като мистър Франклин. И напълно го разбирах. И ако, макар и само веднъж в живота си, вие си спомните, че сте смъртен, може би и вие също ще го разберете.

Положението на нещата в нашия дом и вън от него, докато сержант Къф пътуваше за Фризингхол, беше накратко следното:

Мис Рейчъл, все още заключена в стаята си, чакаше идването на каретата, за да я закара при леля й. Моята господарка и мистър Франклин закусиха заедно. След закуска мистър Франклин изведнъж взе едно от своите внезапни решения — бързо-бързо излезе от къщи, за да успокои нервите си с една дълга разходка. Само аз го видях, когато тръгна; той ми каза, че ще се прибере преди завръщането на детектива. Времето, както и предполагахме миналата вечер, се промени. След проливния дъжд рано призори задуха силен вятър. Целия ден беше ясно и ветровито. И макар че сегиз-тогиз по небето се трупаха облаци, дъжд не валя. Времето не беше лошо за разходка, стига човек да е млад и здрав, способен да понася силните пориви на вятъра откъм морето.

След закуска помогнах на господарката да прегледа домакинските сметки. По време на разговора тя само веднъж докосна въпроса за диаманта, и то за да забрани всяко споменаване за него.

— Почакайте, докато се върне онзи човек — каза тя, имайки предвид детектива, — тогава ще трябва да говорим по този въпрос — щем не щем. Сега обаче никой не ни принуждава да вършим това.

След като се разделих с господарката, намерих Пенелопа да ме чака в моята стая.

— Татенце, моля ви, елате да поговорите с Розана — рече тя. — Много се безпокоя за нея.

Много добре разбрах в какво се състои работата. Но аз си имам едно правило: че мъжете (като по-висши същества) въздействуват положително на жените, там където, това е възможно. Когато една жена иска от мен да свърша нещо (дъщеря ми или някоя друга — все едно), аз винаги настоявам да зная: защо? И колкото по-често ги заставяте да поровят из мозъка си, за да намерят някаква причина, толкова по-сговорчиви ще ги намерите през целия им живот. Не е тяхна вина (горките!), че те най-напред действуват, а после разсъждават. Това е вина на глупците, които им угаждат и ги глезят.

Причината, изтъкната в дадения случай от Пенелопа, ще предам със собствените й думи:

— Боя се, татенце, че мистър Франклин, без да иска, жестоко е оскърбил Розана.

— А защо бе излязла на онази пътека? — попитах аз.

— Поради собственото си безумие — каза Пенелопа. — Не мога да го нарека с друга дума. Просто искала да говори с мистър Франклин тази сутрин — на всяка цена, — та каквото щяло да става! Аз направих всичко възможно да я спра: вие видяхте това. Ако само бях успяла да я отведа настрана, преди тя да чуе онези ужасни думи…

— Хайде, хайде! — казах аз. — Не преувеличавай и не се вълнувай толкова. Доколкото си спомням, нищо не се е случило, нищо особено, което да хвърли Розана в отчаяние.

— Нищо особено, татенце, само дето мистър Франклин каза, че никак не се интересувал от Розана… и, ах!… той го каза по такъв жесток начин!

— Каза го, за да запуши устата на детектива.

— Това й обясних и аз; но, татенце, мистър Франклин (наистина не по негова вина) вече много седмици наред я е унижавал и огорчавал… и сега отгоре на всичко се случи това! Розана, разбира се, няма никакво основание да очаква мистър Франклин да прояви някакъв интерес към нея. Просто е чудовищно, че се е забравила до такава степен! Сякаш е загубила всяко чувство на гордост и достойнство. Тя ме уплаши, татенце, когато мистър Франклин изрече тия думи. Просто се вкамени, като ги чу. А после изведнъж стана необикновено спокойна и оттогава продължава да си гледа работата като насън.

Аз започнах да се безпокоя. В гласа на Пенелопа имаше нещо, което сякаш приспа моя разсъдък. Припомних си какво бе се случило между мистър Франклин и Розана предишната вечер в билярдната. Тогава тя изглеждаше поразена в самото сърце; и сега, горката, отново бе уязвена в най-чувствителното място. Тъжно наистина! И още по-тъжно е това, че нищо не може да оправдае девойката и че тя няма право да изпитва подобни чувства.

Бях обещал на мистър Франклин да говоря с Розана и ето че сега ми се представи най-подходящият случай да изпълня обещанието си.

Облечена в скромната си басмена рокля, Розана метеше коридора пред спалните; изглеждаше бледа, но спокойна и, както винаги, спретната. Забелязах, че очите й бяха странно тъжни и замъглени — не от плач, а като че ли тя бе гледала дълго време в един и същ предмет. Може би това беше мъгла, причинена от собствените й мисли. Наоколо нямаше нищо, абсолютно нищо, което тя да не беше виждала стотици пъти досега.

— Горе главата, Розана! — рекох аз. — Не се измъчвайте със собствените си фантазии. Дойдох да ви предам нещо от страна на мистър Франклин.

И аз изложих пред нея цялото положение с най-любезните и успокоителни думи, които можах да намеря. Моите принципи по отношение на слабия пол, както вие навярно сте забелязали, са твърде строги. Но кой знае по какъв начин, когато се намеря лице с лице срещу някоя жена, тия принципи (трябва да си призная) не биват спазвани.

— Мистър Франклин е много добър и внимателен. Моля, благодарете му от мое име. — Това беше всичко, което тя ми отговори.

Дъщеря ми беше вече забелязала, че Розана се занимава с работата си като насън. Сега трябва да прибавя: че тя слушаше и говореше също като насън. Съмнявам се дали бе разбрала това, което й казах.

— Сигурна ли сте, Розана, че сте разбрали какво ви казах? — попитах аз.

— Съвсем сигурна.

Тя повтори моите думи не като жива жена, а като навита кукла. И през цялото време продължаваше да мете коридора. Аз й отнех метлата кротко и любезно, доколкото това бе възможно.

— Хайде, хайде, мила моя! — рекох аз. — Вие като че не сте на себе си, не сте същата. Сякаш криете нещо в душата си. Аз съм ваш приятел и ще си остана ваш приятел, даже и ако сте направили някои грешки. Бъдете откровена с мен, Розана. Бъдете откровена!

Беше време, когато с подобни думи аз бих предизвикал сълзи в очите й. Но сега не забелязах в тях никаква промяна.

Да — рече тя. — Ще разкажа всичко най-откровено.

— На господарката ли?

— Не.

— На мистър Франклин?

— Да, на мистър Франклин.

Не знаех какво да й отговоря. Розана се намираше в такова състояние, че нямаше да разбере нуждата от предпазливост — да не говори насаме с мистър Франклин, както той ме посъветва да й обясня. Опитвайки внимателно почвата, аз най-после й казах, че мистър Франклин е излязъл на разходка.

— Все едно — каза тя. — Днес няма повече да безпокоя мистър Франклин.

— А защо не поговорите с моята господарка? — попитах аз. — Вие ще облекчите душата си, като по-беседвате със състрадателната милейди, която всякога се е отнасяла любезно към вас.

Тя ме погледна за минутка някак сериозно и съсредоточено, сякаш се мъчеше да запечата в паметта си моите думи. После взе от ръцете ми метлата и тръгна с нея надолу по коридора.

— Не — каза тя, като продължи да мете, — аз знам един по-добър начин да облекча душата си.

— Какъв?

— Моля, позволете ми да продължа работата си!

Пенелопа тръгна след нея, предлагайки й своята помощ.

— Не! Аз искам сама да си свърша работата. — Благодаря ви, Пенелопа. — И като погледна към мен, добави: — Благодаря ви, мистър Бетъридж!

Нищо не можеше да я трогне; нямаше какво да се говори с нея. Кимнах на Пенелопа да дойде с мен. Оставихме Розана така, както я бяхме намерили — да мете коридора като насън.

— Това е работа за нашия доктор — казах аз. — Тук ние сме безсилни.

Моята дъщеря ми напомни за боледуването на мистър Канди (както вие може би си спомняте), който се простуди още след тържествената вечеря у нас. Неговият асистент, някой си мистър Езра Дженингс, беше, разбира се, на наше разположение. Но никой не знаеше нещо много за него из нашия край. Мистър Канди беше го взел на работа при себе си при доста особени обстоятелства; и, право или криво, никой от нас не го обичаше, нито му имаше доверие. Във Фризингхол имаше и други лекари, ала те ни бяха съвсем непознати. А Пенелопа смяташе, че при сегашното й положение един непознат лекар можеше повече да навреди на Розана, отколкото да й помогне.

Реших да поговоря с господарката. Но припомняйки си големите тревоги, които тя вече имаше на главата си, аз се поколебах дали трябва да й създавам нови неприятности. Все пак нещо трябваше да се предприеме. Състоянието на девойката беше, направо казано, тревожно; и моята господарка би трябвало да узнае това. Макар и доста неохотно, аз отидох в кабинета й. Там нямаше никой. Господарката се беше затворила заедно с мис Рейчъл. Беше ми невъзможно да я видя, докато не излезе оттам.

Чаках напразно, докато часовникът над главното стълбище удари два без четвърт. Пет минути по-късно чух да ме викат пред къщата. Тутакси познах гласа: сержант Къф се бе върнал от Фризингхол.