Уилки Колинс
Лунният камък (2)

II

Една от най-невероятните от тия мълви се отнася до Жълтия диамант — прочут скъпоценен камък в летописите на Индия.

Според най-старото от тези предания споменатият камък е украсявал челото на четириръкия индийски бог на Луната. Отчасти поради особения си цвят и отчасти поради легендата, че този камък е споделял качествата на украсяваното, от него божество и че неговият блясък се е увеличавал при пълнолуние и намалявал заедно с намаляването на луната — той е бил наречен така, както продължава да се нарича и до ден днешен в Индия — Лунният камък. Слушал съм, че подобни суеверия някога са били разпространявани в Гърция и Рим; тия суеверия обаче де отнасяли не до диаманти, посветени на някое божество (както в Индия), а до полупрозрачни камъни от по-просто естество, поддаващи се на влиянието на Луната и които също така са били наричани на нейно име, под което са известни на специалистите и до днес.

Приключенията на Жълтия диамант започват през единадесетото столетие на нашата ера.

По онова време мохамеданският завоевател Махмуд Газии прекосил Индия, завладял свещения град Сомнат и заграбил съкровищата на прочутия храм, който няколко столетия привличал индийските поклонници на светите места и почитатели на чудесата на Изтока.

От всички божества, на които се кланяли в този храм, само богът на Луната избягнал алчността на мохамеданските завоеватели. Охраняван от трима брамини, неоскверненият идол с Жълтия диамант на челото през една нощ бил изнесен и отнесен във втория по значение свещен град на Индия — Бенарес.

Там Лунният бог бил настанен в ново капище, в зала, украсена със скъпоценни камъни, под сводове, подпирани от златни колони, и отново станал обект на поклонение. През нощта, когато капището било завършено, творецът Вишну се явил насън на тримата брамини. Той вдъхнал своето божествено дихание на диаманта, който украсявал челото на идола, а брамините паднали пред него на колене и закрили лица с одеждите си. Бог Вишну заповядал Лунният камък да бъде охраняван от трима жреци, които да се сменяват, ден и нощ до свършека на света. Брамините чули това и се преклонили пред божествената воля. Божеството предсказало големи нещастия за всеки смъртен, който би дръзнал да сложи ръка на свещения камък, както и за всички негови потомци, в чиито ръце камъкът би преминал след неговата смърт. Брамините наредили това предсказание да се запише на вратата на светилището със златни букви.

Век след век, и през всички поколения приемниците на тримата брамини ден и нощ охранявали скъпоценния Лунен камък. Тъй изминали векове, докато в началото на осемнадесетото столетие на престола се качил Аурунгзиб от династията на Великите Моголи. По негова заповед храмовете на Брама отново били подложени на грабежи и разрушения. Капището на четириръкото божество било осквернено с убиването на свещените животни; идолите — разбити на парчета, а Лунният камък присвоен от един военачалник на Аурунгзиб.

Безсилни да си възвърнат откраднатото съкровище със сила, тримата жреци пазители го следели предрешени. Едно поколение сменявало друго; воинът, извършил светотатството, бил постигнат от ужасна смърт; Лунният камък (носейки със себе си тежкото проклятие) минавал от ръцете на един в ръцете на друг незаконен мохамедански владетел; и въпреки всички случайности и промени наследниците на тримата жреци пазители продължавали да следят своето съкровище в очакване на деня, когато вседържателят Вишну ще им върне техния свещен камък. Това продължило до последната година на осемнадесетия век. Диамантът минал във владение на серингапатамския султан Типу; той е наредил да украсят с него дръжката на кинжала му и го пазел сред най-драгоценните съкровища на своята оръжейна сбирка. Но дори и тогава — з самия дворец на султана — тримата жреци пазители тайно продължавали да бдят над диаманта. В свитата на Типу се намирали и трима чужденци, заслужили доверието на своя господар, като възприели (или се престорили, че възприемат) мохамеданската вяра; и според слуховете именно те били тримата предрешени жреци.