Уилки Колинс
Лунният камък (26)

Двадесет и втора глава

Когато моята господарка ни напусна, аз разполагах с достатъчно време за мистър Къф. Намерих го седнал в един уютен ъгъл в долния салон; прелистваше бележника си; крайчетата на устните му силно се кривяха.

— Преглеждате нещо върху нашия случай? — попитах аз.

— Не — отвърна детективът, — искам да видя каква е следващата ми професионална задача.

— О! — възкликнах аз. — Изглежда, вие смятате, че при нас всичко е вече свършено?

— Смятам — отвърна детективът Къф, — че лейди Вериндър е една от най-умните жени в Англия.

Мисля също така, че е много по-приятно да гледате една роза, отколкото един диамант. Къде ли е сега градинарят, мистър Бетъридж?

Едва ли би могло да се изтръгне от него дори и още една думичка относно Лунния камък. Той беше загубил всякакъв интерес към собственото си дознание и настояваше да отиде да потърси градинаря. Един час по-късно аз ги чух двамата да се разправят в разсадника; шипката отново се намираше в основата на техния спор.

Междувременно аз трябваше да проверя дали мистър Франклин не беше променил намерението си да замине с вечерния влак. След като го уведомих за съвещанието в стаята на моята господарка, както и за начина, по който то беше завършило, мистър Франклин неочаквано реши да дочака новините от Фризингхол. Тази съвсем естествена промяна в неговите планове — която при обикновените хора не би извела до нищо особено — се оказа в случая с мистър Франклин виновна за един неприятен резултат. Тя го направи неустановен, направи го наследник на много свободно време и по този начин пусна на воля всичките чуждестранни черти на неговия характер, които се втурнаха навън една върху друга като плъхове от развързана торба.

Вземайки образа ту на итало-англичанин, ту на германо-англичанин, ту на французо-англичанин — той се носеше от един салон в друг из къщата, говорейки само за това, как мис Рейчъл се била отнасяла към него; и освен мене нямаше кой друг да го слуша. Веднъж го намерих в библиотеката, седнал под картата на съвременна Италия; той не можеше да измисли никакъв друг начин за разрешаване на своите неприятности, освен да говори за тях.

— Аз имам няколко достойни за похвала стремежи, Бетъридж; но какво бих могъл да направя с тях сега? Притежавам множество потенциални, неизползувани добри качества; ако Рейчъл само ми беше помогнала да ги проявя!

Той описа своите занемарени добродетели тъй красноречиво и тъй трогателно започна да ги оплаква, че аз се почувствувах съвсем безпомощен да го утеша; но ето че изведнъж ми хрумна мисълта: не е ли това удобен случай за едно полезно приложение на частичка от „Робинзон Крузо“? Аз се затътрах към стаята си и се дотътрах обратно с тая безсмъртна книга в ръка. Обаче в библиотеката нямаше никой! Картата на съвременна Италия се пулеше насреща ми и аз се опулих срещу картата на съвременна Италия.

Потърсих го в приемния салон. На пода лежеше носната кърпа на мистър Франклин — доказателство, че той беше влязъл тук. Но самата празна стая зееше като доказателство, че той отново беше излязъл някъде.

Отидох в трапезарията, където намерих Самюел да души въздуха с бисквити и чаша шери в ръце. Минутка преди това мистър Франклин звънял яростно за нещо да си пийне и закуси. Когато Самюел се изпотрепал от бързане да му поднесе подкрепителната закуска, мистър Франклин бил изчезнал още преди звънецът в хола да заглъхне.

Тогава отново отидох в малкия салон, където най-сетне го намерих. Мистър Франклин стоеше до прозореца и рисуваше някакви йероглифи върху покритото с влага стъкло.

— Поръчаното от вас шери ви чака, сър — казах му аз.

Все едно че бях се обърнал към една от четирите стени на стаята; той беше потънал в бездънните глъбини на мислите си и нищо не можеше да го върне оттам.

— Как си обяснявате поведението на Рейчъл, Бетъридж?

Това беше единственият му отговор. Тъй като не знаех какво да му кажа, аз му подадох разтворения „Робинзон Крузо“, където повече от сигурно ние бяхме могли да намерим някакво обяснение, ако само бяхме потърсили това обяснение с нужното търпение. Мистър Франклин затвори „Робинзон Крузо“ и тутакси почна да бръщолеви нещо по германо-английски маниер.

— Защо да не разглеждаме този въпрос, Бетъридж? — рече той, сякаш аз лично се бях противопоставил на такова едно разглеждане. — Защо, по дяволите, губите търпение, Бетъридж, когато едничкото нужно нещо, за да се достигне истината, е търпението? Не ме прекъсвайте! Поведението на Рейчъл е напълно обяснимо; трябва само да бъдем справедливи към нея, като започнем най-напред с обективното схващане, след това преминем към субективното схващане и завършим с обективно-субективното схващане на нещата. Какво ни е известно? Известно ни е, че с изчезването на Лунния камък миналия четвъртък сутринта Рейчъл изпадна в състояние на нервна възбуда, от което още не се е съвзела. Би ли могъл да отречеш обективното схващане до тази точка! Много добре… тогава не ме прекъсвай! Е, щом Рейчъл се намира в състояние на нервна възбуда, тогава как бихме могли да очакваме тя да се държи с тия, които я заобикалят, така, както обикновено би се държала! Разсъждавайки по този начин отвътре навън — докъде стигаме! Стигаме до субективното схващане. Не можете да отречете субективното схващане, нали? Много добре… тогава какво следва? Боже господи! Боже господи! Ама, разбира се, че следва обективно-субективното обяснение! Рейчъл, направо казано, не е вече Рейчъл, а някой друг. А трябва ли аз да се тревожа, че някой друг се отнася жестоко към мен? Вие сте достатъчно неблагоразумен, Бетъридж; но едва ли бихте могли да очаквате това от мен, Тогава какво следва от всичко това? Следва, че — въпреки вашите проклети английски предразсъдъци и тесногръдие — аз трябва да бъда напълно щастлив и спокоен. Къде е виното?

По това време умът ми беше в такова състояние, че аз не бях сигурен дали това беше моят ум, или пък умът на мистър Франклин. В това си жалко душевно състояние аз се реших да направя, както предполагам, три обективни неща. Поднесох виното на мистър Фланклин, отидох си в стаята и се утеших с най-успокоителната лула тютюн, която някога съм пушил.

Не мислете обаче, че се отървах от мистър Франклин тъй лесно. Преминавайки отново от салона в хола, той се намърда в съседния кабинет, подуши лулата ми и тутакси си припомни, че се е показал достатъчно наивен, та да остави пушенето за хатъра на мис Рейчъл. В един само миг той се изпрани пред мен с кутия пури в ръка, захвана по своя приятен, духовит и скептичен френски маниер да се изказва по единствения вечен въпрос.

— Дайте ми огън, Бетъридж! Възможно ли е човек да пуши толкова години като мен и да не открие, че на дъното на неговата кутия за пури е изложена цялостна завършена система за третиране на жените? Слушайте ме внимателно и аз ще ви докажа това с две думи. Вие си избирате една пура, опитвате я и тя не ви харесва. Какво правите тогава? Хвърляте я и опитвате друга. А сега виждате приложението! Избирате си една жена, изпитвате я и тя разбива сърцето ви. Глупак! Поучете се от кутията за пури! Захвърлете я и си вземете друга!

Аз поклатих глава. Чудесно, остроумно наистина, обаче собственият ми опит беше решително против подобно становище.

— Докато беше жива жена ми, мисис Бетъридж — рекох аз, — неведнъж бивах склонен да опитвам вашата философия, мистър Франклин. Обаче законът настоява да си допушите пурата, сър, която веднъж сте избрали.

Потвърдих това свое мнение с едно смигване. Мистър Франклин избухна в смях и ние продължихме да бърборим като щурци, докато след време той изпадна в едно от новопридобитите си настроения. Така прекарахме часовете ние с моя млад господар (в това време детективът и градинарят спореха върху розите), докато пристигнаха новините от Фризингхол.

Кабриолетът се завърна половин час по-рано, отколкото го очаквах. Моята господарка бе решила да остане засега при сестра си. Слугата донесе две писма от моята господарка: едното адресирано до мистър Франклин, а другото до мен.

Писмото, адресирано до мистър Франклин, изпратих в библиотеката, където той бе потърсил убежище за втори път. Адресираното до мен писмо прочетох в стаята си. Чекът, паднал от писмото, когато го отварях, уведоми, още преди да прочета съдържанието, че въпросът за освобождаването на мистър Къф от длъжността следовател по делото относно изчезването на Лунния камък бе окончателно решен.

Изпратих в разсадника да съобщят на мистър Къф, че желая незабавно да говоря с него. Той пристигна, все още изцяло зает с въпросите по отглеждане на шипката, и заяви, че досега още не е имало на света такъв твърдоглав градинар като мистър Бегби и няма да има. Аз го помолих да не вмъква в нашия разговор такива жалки дребнавости и да насочи цялото си внимание към по-сериозни неща. Тогава той се стресна достатъчно и забеляза писмото в моите ръце.

— А! — каза той с известна досада. — Вие сте получили известие от милейди! Отнася ли се то и до мене, мистър Бетъридж?

— Вие сам ще решите това, мистър Къф!

И аз му прочетох (с подобаваща изразителност и предпазливост) писмото, съставено от следните изрази:

„Драги Габриел, моля ви да съобщите на детектива Къф, че аз изпълних обещанието си със следващия резултат. Мис Вериндър най-тържествено заявява, че никога не е разменяла нито една дума насаме с Розана още от деня, в който тази нещастна жена постъпи на работа в нашия дом. Те не са се срещали дори и случайно през онази нощ, когато диамантът изчезна; и между тях не е имало абсолютно никаква връзка от четвъртък сутринта, когато се даде тревога, до събота следобед, когато мис Вериндър ни напусна. Такъв беше отговорът на моята дъщеря, когато аз внезапно и съвсем накратко й съобщих за самоубийството на Розана Спирман.“

Стигнал до това място, аз вдигнах очи към мистър Къф и го попитах какво мисли той за прочетеното дотук.

— Аз само бих ви оскърбил, ако ви кажа мнението си — отвърна детективът. — Продължавайте, мистър Бетъридж, продължавайте! — добави с вбесяваща покорност.

Като си спомних, че този човек имаше дързостта да се оплаква от упоритостта на нашия градинар, езикът ме засърбя да „продължа“ със свои думи, а не с думите на моята господарка. Този път обаче моите християнски чувства не ми измениха. Аз продължих уверено да чета писмото на лейди Вериндър.

„Обръщайки се към мис Вериндър така, както бе предложено от нашия детектив, аз след това реших да поговоря с нея по начин, който аз самата смятах, че ще й направи най-голямо впечатление. Два пъти, още преди да замине от къщи, аз тайно я предупредих, че тя сама се излага на непоносими и най-унижаващи подозрения. Но сега аз й обясних без заобикалки, че моите опасения са се оправдали.

В отговор на това тя най-тържествено и повече от убедително ме увери, че няма никакви дългове. И второ, че диамантът не е попадал в нейните ръце от минутата, когато го сложила в шкафчето в сряда вечерта.

Признанията, направени oт моята дъщери, не отиват по-далече. Тя упорито мълчи, когато я питам дали не може да ми обясни изчезването на диаманта. Отказва със сълзи на очи, когато я моля да бъде откровена с мен. «Ще дойде ден, когато ще узнаете защо ми е все едно дали ме подозират и защо мълча дори пред вас. Извършила съм много нещо, за да заслужа съчувствието на майка си, ала не съм сторила нищо, за да накарам майка ми да се срамува от мен.» Това са собствените думи на дъщеря ми.

Смятам, че след разговора, състоял се между един полицейски детектив и мен, той би трябвало — макар че е само един чужд човек — да узнае, също както и вие, отговора на мис Вериндър. Прочетете му моето писмо и след това му предайте приложения за него чек. Отказвайки се от неговите по-нататъшни услуги, аз не мога да не призная, че вярвам в неговата добросъвестност и интелигентност; но съм уверена също така повече, отколкото преди, че в дадения случай обстоятелствата са го подвели по най-фатален начин.“

С това писмото свърши. Преди да му предам чека, аз попитах мистър Къф дали не желае да каже нещо.

— Не вярвам, че към моите задължения, мистър Бетъридж, спада и необходимостта да говоря върху вече приключена работа.

Аз му подхвърлих чека над масата.

— А вярвате ли в тази „част“ от писмото на мисис Вериндър? — попитах го аз с възмущение.

Детективът погледна чека и бавно повдигна вежди, отдавайки дължимото внимание към щедростта на моята господарка.

— Това е такава висока оценка на моето време — каза той, — че аз се считам задължен да й се отплатя по някакъв начин. Ще имам предвид цифрата в този чек, мистър Бетъридж, когато се представи случай за това.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

— Лейди Вериндър много изкусно е загладила нещата засега — каза мистър Къф. — Но този семеен скандал принадлежи към числото на тия скандали, които изведнъж избухват повторно, когато вие най-малко очаквате това. Едва ли ще минат и няколко месеца и ние отново ще трябва да се заемем с Лунния камък.

Ако в тия негови думи имаше някакъв смисъл и ако в начина, по който те бяха изказани, имаше някакъв смисъл — тогава този смисъл се заключаваше в това: за мистър Къф писмото на моята господарка беше ясно доказателство, че мис Рейчъл е останала достатъчно коравосърдечна, за да отблъсне и най-убедителните молби, които биха могли да бъдат отправени към нея; и че тя е подвела собствената си майка (боже мой, и то при какви обстоятелства!) с цял куп отвратителни лъжи. Как друг някой на мое място би отговорил на детектива — това не зная. Но аз му отговорих със следните прости думи:

— Мистър Къф, аз считам вашата последна забележка като оскърбление спрямо моята господарка и нейната дъщеря!

— Мистър Бетъридж, считайте я като предупреждение към самия себе си и вие ще бъдете по-близо до целта.

Колкото и да бях разпален и сърдит, дяволската увереност, с която той ми подхвърли този отговор, запуши устата ми.

Аз отидох към прозореца, за да се успокоя. Дъждът беше спрял. И ето погледът ми попадна върху градинаря, мистър Бегби, който чакаше на двора, за да продължи спора с мистър Къф относно отглеждането на шипката.

— Поздрави на детектива! — каза мистър Бегби, щом ме забеляза. — Ако има намерение да отиде пеша до гарата, аз на драго сърце ще го придружа.

— Какво! — извика мистър Къф зад гърба ми. — Още ли не си се убедил?

— Съвсем не! — отвърна мистър Бегби.

— Тогава ще отида пеша до гарата! — рече детективът.

— Ще ви чакам на портата! — извика мистър Бегби.

Бях достатъчно ядосан — но как би могъл ядът на който и да е човек да устои срещу едно подобно прекъсване на разговора? Мистър Къф забеляза настъпилата в мен промяна и я поощри с няколко подобаващи думички.

— Хайде, хайде! — каза той. — Защо не гледате на моето становище така, както лейди Вериндър гледа на него? Защо не кажете, че обстоятелствата са ме подвели най-фатално?

Да гледам така, както гледа на тях моята господарка, беше за мен твърде приятна привилегия — макар и тази привилегия да ми беше предложена от мистър Къф. Гневът ми тутакси изчезна и аз се върнах в нормалното си душевно състояние. На всяко друго мнение за мис Рейчъл — освен моето и това на моята господарка — аз гледах с надменност и презрение. Едно-едничко нещо обаче аз не можех да сторя — да не говоря за Лунния камък! Моят здрав разум би трябвало да ме предупреди — това ми е добре известно, — че този въпрос трябва да се остави настрана. Но напразно! Добродетелите, отличаващи днешното поколение, още не бяха познати по мое време. Мистър Къф бе налучкал болното ми място; и макар че го презирах, болното място все пак ме смъдеше. Всичко се свърши с това, че аз най-коварно го върнах към писмото на лейди Вериндър.

— Аз съм напълно убеден — рекох аз, — но това няма значение! Продължавайте, все едно че съм готов да бъда убеден още веднъж. Вие мислите, че не трябва да се вярва на думите на мис Рейчъл и че ние пак ще чуем за Лунния камък. Докажете това, мистър Къф! — завърших аз весело. — Докажете го!

Вместо да се обиди, мистър Къф ми сграбчи ръката и така силно я раздруса, че пръстите ме заболяха.

— Кълна се в небето — тържествено възкликна този странен детектив, — че още утре бих станал домашен прислужник, мистър Бетъридж, ако бих имал възможността да работя заедно с вас! Да се каже, че сте простодушен като дете, сър, би означавало да се направи на децата комплимент, който деветдесет на сто от тях не заслужават. Не, не! Ние няма да спорим повече! Вие ще научите истината от мен при много по-леки условия. Аз няма да продумам повече нито за милейди, нито за мис Вериндър; аз просто ще стана пророк за първи път в живота си, и то само заради вас. Аз вече ви предупредих, че вие още не сте свършили с Лунния камък. Много добре. А сега, преди да се разделим, ще ви предскажа три събития, които ще се случат в бъдеще и които според мене сами ще привлекат вашето внимание — независимо от това, дали вие искате, или не.

— Ами че продължавайте, кажете ги — рекох аз, без да се смутя ни най-малко и все така весело.

— Най-напред — започна мистър Къф — вие ще чуете нещо от йоландови идущия понеделник, когато раздавачът занесе писмото на Розана в Кобс Хол.

Ако беше ме полял с кофа студена вода, той едва ли би могъл да ми причини по-неприятно чувство. Уверенията на мис Рейчъл в своята собствена невинност бяха направили поведението на Розана — ушиването на нова нощница, укриването на изцапаната нощница и всичко останало — съвсем необяснимо. И всичко това никак не ми идваше наум, докато мистър Къф не ми го припомни само в един миг!

— Второ — продължи детективът, — вие отново ще чуете за тримата индуси. Ще чуете за тях тук някъде, в околността, ако мис Рейчъл остане да живее във Фризингхол. Ще чуете за тях от Лондон, ако мис Рейчъл отиде в Лондон.

След като бях загубил всякакъв интерес към тримата фокусници и се бях уверил в невинността на младата си господарка, аз доста охотно приех второто предсказание.

— От трите бъдещи събития вие вече отчетохте две — рекох аз. — А какво е третото?

— Третото и последно събитие е това, че вие ранo или късно ще чуете нещо за лондонския лихвар, за когото вече имах смелостта да спомена на два пъти. Дайте ми вашия бележник и аз ще ви запиша неговото име и адрес; за да няма никаква грешка по този повод, когато това се случи.

И той написа на един чист лист: „Мистър Септимъс Люкър, площад Мидлсекс, Ламбет, Лондон“.

— Това — рече той, показвайки адреса — са последните думи за Лунния камък, с които ще ви безпокоя в този момент. Бъдещето ще покаже дали съм прав, или не. А сега, сър, аз отнасям със себе си една искрена привързаност към вас, която, струва ми се, прави чест и на двама ни. Ако не се видим пак до моето излизане в оставка, надявам се, че ще ви посрещна като мой гост в малката ми къща близо до Лондон, където възнамерявам да се установя. Обещавам ви, мистър Бетъридж, че в моята градина ще има затревени алеи. А що се отнася до мъхестата роза…

— По дяволите с вашата мъхеста роза! Тя няма да вирее, ако не я присадите на кучешката!

И двамата се обърнахме едновременно. Пред нас стоеше неизбежният мистър Бегби, изгарящ от желание да поспори. Омръзнало му беше да чака при портата. Мистър Къф стисна ръката ми и изхвръкна навън, още по-разгорещен.

— Попитайте го какво ще каже за мъхестата роза, когато се върне, и ще видите, че съм направил всичките му аргументи на пух и прах! — извика знаменитият Къф, поздравявайки ме през прозореца.

Аз отговорих, опитвайки се да ги помиря, както вече се бях опитвал да го сторя неведнъж.

— Що се отнася до мъхестата роза — рекох аз, — може да се каже много нещо както за едната, така и за другата страна на въпроса!

Но това, както казват ирландците, беше все едно да подсвирна на камък. Двамата приятели тръгнаха надолу, продължавайки да спорят разгорещено по отглеждането на розите, без никой от тях да отстъпи нито на йота от своето. Когато за последен път ги зърнах, мистър Бегби клатеше упорито глава, а знаменитият детектив го държеше подръка като арестант. Както и да е, трябва да си призная, че мистър Къф ми харесваше, харесваше ми, макар и да го мразех през цялото време.

Двадесет и трета глава

Аз бях приготвил кабриолета, в случай че мистър Франклин настоеше да си замине с вечерния влак. Появяването на багажа по стълбите, а след това и на самия мистър Франклин ми доказа достатъчно ясно, че за пръв Път в живота си той твърдо държеше на взетото решение.

— И така значи, вие наистина сте решили да ни оставите, сър? — казах аз, когато се срещнахме в хола. — Защо не почакате още ден-два и дадете на мис Рейчъл възможност да се опомни?

Чуждестранното лустро сякаш бе изчезнало напълно от лицето на мистър Франклин — сега, когато бе настъпил часът на раздяла. Вместо да ми отговори, той ми подаде писмото, което моята господарка му бе писала. В по-голямата, част на писмото се повтаряше това, което бе вече казано и в писмото до мен. Но към края бяха прибавени няколко реда за мис Рейчъл, които, ако не обясняваха нищо друго, биха обяснили поне твърдото намерение на мистър Франклин да си замине.

„Вие навярно ще останете учуден — пишеше моята господарка, — че позволявам на собствената си дъщеря да ме държи в пълна неизвестност. Изчезнал е диамант на стойност двадесет хиляди фунта и аз трябва да живея с мисълта, че неговото изчезване не представлява никаква тайна за Рейчъл; че по някакъв необясним начин тя е била заставена да мълчи от някое съвсем неизвестно за мен лице или лица, преследващи някаква цел, която аз не мога дори и да се опитам да отгатна. Обяснимо ли е, че позволявам да се отнасят към мен по този начин? Напълно обяснимо е — при сегашното състояние на Рейчъл. Тя е изпаднала в такова нервно разстройство, че просто ви става жално да я погледнете. Аз не смея да повдигам отново въпрос за Лунния камък, докато тя не се поуспокои малко. За да й помогна в това отношение, аз не се поколебах да освободя полицейския детектив. Тайната, която не оставя на спокойствие всички нас, не оставя на спокойствие и него. В тази работа никой чужд човек не може да ни помогне. Неговото присъствие увеличава моите страдания; а Рейчъл не може дори да му чуе името.

Моите планове за бъдещето са обмислени колкото е възможно най-добре. Засега възнамерявам да отведа Рейчъл в Лондон — отчасти, за да се поуспокои след промяната на околната среда, и отчасти, за да видим какво биха й помогнали съветите на най-добрите лекари. Мога ли да ви помоля да ни посетите в Лондон? Драги ми Франклин, вие трябва от своя страна да се въоръжите с търпение като моето и да чакате, както ще чакам и аз, за по-добри времена. Ценната помощ, която вие оказахте на следствието, все още изглежда на Рейчъл в сегашното й душевно състояние като непростителна обида. Действувайки в този случай слепешката, вие само сте увеличавали — макар и неволно — нейните мъки и страдания, тъй като помагахте да бъде открита нейната тайна. Аз не мога да извиня злобната й упоритост, с която тя ви обвинява за печалните последствия, които нито вие, нито аз не можехме да предвидим. Рейчъл не може в нищо да се убеждава — тя може само да се съжалява. Колкото и да съм огорчена, все пак трябва да кажа, че сега е по-добре вие двамата да не се срещате. Едничкият съвет, който бих могла да ви дам, е да я оставите на спокойствие да се съвземе.“

Аз върнах писмото на мистър Франклин, съжалявайки го искрено, понеже знаех колко много той обичаше младата господарка; и забелязах, че думите на нейната майка го бяха ранили дълбоко в самото сърце.

— Вие знаете поговорката, сър — казах аз, — „Колкото по-зле, толкова по-добре“. А нашите работи не могат да бъдат по-зле, мистър Франклин, отколкото са Сега.

Мистър Франклин прибра писмото на леля си; изглежда, че моите думи не бяха го утешили много.

— Когато идвах насам от Лондон с този ужасен диамант — каза мистър Франклин, — аз не бих могъл и да си помисля, че в Англия може да има по-щастливо семейство от това. А вижте какво стана с него сега! Разпръснато, разединено; самият въздух в този дом сякаш е отровен от тайни и подозрения! Помните ли утрото при Подвижните пясъци, когато ние с вас разговаряхме за моя чичо Хърнкасл и неговия подарък за рождения ден? Лунният камък стана оръдие за отмъщението на полковника, Бетъридж, и то такова оръдие, каквото и самият полковник не би могъл да си представи!

С тия думи мистър Франклин ми стисна ръката и тръгна към кабриолета.

Аз го последвах надолу по стълбите. Тъжно беше да се види как той напуска по този начин стария дом, където бе прекарал най-щастливите си години. Пенелопа (крайно разстроена от всичко, което хе бе случило в тая къща) изтича със сълзи на очи, за да се сбогува с мистър Франклин. Той я целуна. Аз махнах с ръка, сякаш исках да му кажа: „Наздраве, сър!“ Няколко от прислужниците се появиха зад ъгъла, хвърляйки поглед към мистър Франклин. Той беше един от тия мъже, които се харесват на всички жени. В последния момент аз задържах кабриолета и помолих мистър Франклин да бъде милостив да ни се обади с някое писъмце. Той като че ли не обърна внимание на моите думи — оглеждаше всичко наоколо така, сякаш се прощаваше завинаги със стария дом и градината.

— Кажете ни къде отивате, сър? — попитах аз, като продължавах да се държа за кабриолета, опитвайки се да узная какви бяха бъдещите му планове.

Мистър Франклин изведнъж нахлупи шапката си до самите си вежди.

— Къде отивам ли? — повтори той моите думи. — Аз отивам по дяволите!

При тия думи кончето потегли изведнъж, сякаш и то бе почувствувало някакво отвращение.

— Нека господ бъде с вас, сър, където и да отидете! — това беше всичко, което успях да кажа, преди той да се скрие от погледа ми.

Приятен и мил млад джентълмен! Въпреки всичките му недостатъци и своеобразности мил и приятен млад човек!

Така напусна той дома на моята господарка, оставяйки след себе си тъжна пустота.

Когато най-сетне тази дълга съботна лятна вечер се приближи към своя край, къщата окончателно изпадна в досадно униние.

Аз подкрепих духа си, придържайки се неотклонно към лулата си и към „Робинзон Крузо“. Жените (с изключение на Пенелопа) прекарваха времето си в разговори върху самоубийството на Розана. Те упорито държаха на мнението, че бедната девойка бе откраднала Лунния камък и бе сложила край на живота си от страх да не бъде открита. Дъщеря ми,-разбира се, не пред всички, настойчиво продължаваше да поддържа това, което бе повтаряла досега. Обаче нейните предположения за причините за самоубийството на Розана не ни доведоха до никакво обяснение за изчезването на диаманта, така както не. ни помогна и увереността на младата господарка в нейната невинност. Тайното отиване на Розана до Фризингхол, както и всичките постъпки, свързани с нощницата — оставаха съвсем необясними. Безполезно беше да се изтъква всичко това пред Пенелопа; всяко мое възражение й правеше такова впечатление, каквото проливният дъжд може да направи на един непромокаем тренчкот. Работата е там, че дъщеря ми е наследила моето собствено пренебрежение към доводите на чистия разум и в това отношение бе изпреварила твърде много родния си баща.

На другия ден (в неделя) каретата, която бе останала при мистър Ейблуайт, се завърна празна. Кочияшът ми донесе бележка от моята господарка, както и писмени разпореждания до нейната камериерка и Пенелопа.

В бележката моята господарка ме уведомяваше, че бе решила да отведе мис Рейчъл в лондонската си резиденция в понеделник. В разпорежданията до двете камериерки се уточняваше какви дрехи трябва да вземат и кога да срещнат своите господарки в Лондон. Повечето от останалите слуги трябваше да ги последват. Като разбрала, че мис Рейчъл не желае след всичко, което се случи, да се върне в този дом, моята господарка решила да заминат за Лондон направо от Фризингхол. Аз трябваше да остана тук до второ разпореждане, да се грижа за къщата и имота.

Всичко това ми напомни за думите на мистър Франклин относно разпръснатото и разединено семейство; и мислите ми, естествено, се насочиха към самия мистър Франклин. Колкото повече мислех за него, толкова повече се тревожех за неговите бъдещи постъпки. Свърши се с това, че аз написах и изпратих още с неделната поща писмо до камердинера на неговия баща — мистър Джефко (когото познавах от по-рано), в което го замолих да ми съобщи какво ще предприеме мистър Франклин след завръщането си в Лондон.

В неделя вечерта беше още по-скучно, отколкото в събота — ако това изобщо е възможно. Ние завършихме почивния си ден, така както стотици хиляди хора в тази страна го завършват редовно веднъж през седмицата: с други думи, очаквайки с нетърпение времето за спане, ние заспахме дълго преди това на столовете си.

Как мина понеделникът за другите слуги, не зная. Но мене той добре ме поразтърси. На този ден се сбъдна първото предсказание на мистър Къф, че ще чуя нещо от Йоландови.

Бях изпратил Пенелопа и камериерката на моята господарка до гората заедно с багажа за Лондон и се разхождах из парка, когато изведнъж чух, че някой ме вика. Обръщайки се, аз се намерих лице с лице срещу дъщерята на рибаря, купичката Люси. Като. изключим накуцването й и нейната мършавост (последното, според мен — страшен недостатък за една жена), тази девойка имаше не малко привлекателни качества в очите на един мъж. Мургаво умно лице, приятен чист глас, прекрасни кестеняви коси — бяха само част от нейната привлекателност. Патерицата говореше за нейното нещастие. Избухливият й характер допълваше списъка на нейните недостатъци.

— Е, мила моя — рекох аз, — какво искате от мене?

— Къде е мъжът, който се нарича Франклин Блейк? — попита девойката, като се облегна на патерицата си и втренчи свирепия си поглед в мен.

— Непочтително е да се говори така за един джентълмен — казах й аз. — Ако искате да се осведомите за племенника на моята господарка, по-добре е да го наречете мистър Франклин Блейк!

Тя пристъпи крачка към мен и ме изгледа така, сякаш се готвеше да ме изяде жив.

— Мистър Франклин Блейк? — повтори тя. — По-правилно би било да се нарече убиецът Франклин Блейк!

Моят начин на разговор, с покойната мисис Бетъридж ми дойде на помощ и този път: Когато една жена се опитва да ви изкара извън себе си, помъчете се и вие, от ваша страна, да направите това с нея. Жените обикновено са готови за всяка друга форма на защита от ваша страна, ала не и за тази. Вие можете да постигнете това с една-едничка дума не по-зле, отколкото със сто; и с една само дума аз постигнах това с куцичката Люси. Като я погледнах, приятелски в лицето, аз й рекох:

— Пфу!

Девойката тутакси избухна. Тя застана крепко на здравия си крак, вдигна патерицата си и три пъти удари яростно по земята.

— Той е убиец! Той е убиец! Той е убиец! Той е причината за смъртта на Розана Спирман!

Тя изкрещя всичко с пронизителен глас. Двама-трима от хората, които работеха наблизо в градината, вдигнаха очи, видяха, че това беше куцичката Люси, и знаейки какво може да се очаква от нея, отново се заеха с работата си.

— Той е причината за смъртта на Розана Спирман? — повторих аз. — Какво те кара да говориш така, Люси?

— Какво ви засяга вас това? Какво може да засегне това който и да било мъж? О, ако Розана само бе мислила за мъжете така, както мисля аз за тях, тя щеше да бъде жива и днес!

— Тя всякога мислеше с добро чувство за мене, бедната — казах аз, — и аз всякога се отнасях добре към нея, доколкото ми беше възможно.

Аз изрекох тия думи колкото можех по-успокоително. Право казано, сърцето ми не позволи да по-дразня девойката с още някои от бодливите Си отговори. Преди това аз бях забелязал само раздразнителния й характер. Сега разбрах, че е нещастна — а нещастието често кара обикновените хора да бъдат дръзки. Моят отговор смекчи яда на куцичката Люси. Тя отпусна глава върху патерицата си.

— Аз я обичах — тихо каза девойката. — Тя беше много нещастна, мистър Бетъридж… Зли хора се отнесли жестоко към нея и я тласнали по лош път… но това не бе променило добрия й характер. Розана беше същински ангел! Тя би могла да бъде щастлива с мен. Аз мислех да отидем с нея в Лондон, да заживеем заедно като сестри и да си изкарваме прехраната с шиене. Но ето че дойде този човек и развали всичко. Той я омагьоса. Не ми казвайте, че не е искал и че не е знаел нищо за това! Той би трябвало да го знае! Би трябвало да я пожали. „Аз не мога да живея без него, а той, Люси, дори не ме и поглежда!“ — ето как говореше тя. Жестоко, жестоко, жестоко! Аз й казвах: „Нито един мъж не заслужава да се измъчваме за него“. А тя отвръщаше: „Има мъже, за които си струва да умреш, Люси, и той е един от тях“. Аз бях спестила малко пари. Бях уговорила всичко с баща ми и майка ми. Исках да я избавя от униженията, които тя търпеше тук. Щяхме да си наемем малка квартира в Лондон и да заживеем като сестри. Тя бе получила добро възпитание, сър, както ви е известно, и имаше хубав почерк. Беше чевръста и с иглата. И аз пиша хубаво; макар и да не шия тъй пъргаво като нея, все пак щях да се справя. Бихме могли да си живеем чудесно. Но какво се случи тази сутрин? Дойде писмо от нея; и аз узнах, че тя се е простила с непоносимия си живот. Дойде писмото й, в което тя се прощава с мен завинаги! Къде е той? — изкрещя с просълзени очи девойката, размахвайки гневно ръка. — Къде е този джентълмен, за когото трябва да говоря само с уважение? Не е далеч денят, мистър Бетъридж, когато бедните в Англия ще въстанат срещу богатите! И аз се моля на бога те да започнат с него! Моля се на бога да започнат с него!

Ето ви още една добра християнка и още едно избухване — резултат на същото това прекомерно усвоено християнство! Струва ми се, че нито един пастор (макар това да е казано доста силно) не би могъл да вразуми тази бедна девойка, изпаднала в сегашното си състояние. Аз се осмелих да направя само едно нещо, да я върна към предмета на нейния гняв, надявайки се да чуя от нея нещо полезно.

— Но за какво ви трябва мистър Франклин Блейк? — попитах аз.

— Искам да го видя.

— За какво?

— У мен има писмо за него.

— От Розана Спирман?

— Да.

— Приложено към писмото до вас?

— Да.

Не започваше ли мракът да се разпръсва? Нямаше ли всичко това, което аз желаех тъй много да узная, да ми се открие само? Трябваше да почакам малко. Мистър Къф бе оставил заразата си. По някои известни само на мен признаци аз подразбрах че детективската треска ме обхваща.

— Вие не можете да видите мистър Франклин — рекох аз.

— Аз трябва да го видя и ще го видя!

— Той замина снощи за Лондон.

Куцичката Люси ме погледне втренчено в лицето и разбра, че й бях казал истината. Без да продума повече, тя изведнъж се обърна и се отправи към Кобс Хол.

— Постойте! — извиках аз. — Утре очаквам известия от мистър Франклин Блейк. Дайте ми писмото и аз ще му го изпратя по пощата.

Куцичката Люси се подпря на патерицата си и ме погледна през рамо.

— Аз трябва лично да предам това писмо в неговата ръка!

— Да му пиша ли за това, което ми казваш?

— Пишете му, че го мразя… и вие няма да го излъжете.

— Да, да. Но какво… за писмото?

— Ако иска да види това писмо, той трябва да дойде тук и да го получи от мене.

След тия си думи тя закуцука към Кобс Хол. Детективската треска ме лиши от всяко достойнство. Аз тръгнах подир нея и се опитах да я накарам да проговори. Но напразно! За мое нещастие аз бях мъж — и на куцичката Люси й правеше удоволствие да ме разочарова. През същия ден, малко по-късно, аз си опитах късмета пред нейната майка. Добрата мисис Йоланд можа само да поплаче и ме посъветва да си дръпна капчица утешение от холандската бутилка. Намерих рибаря на брега. Той ми каза, че „работата била спукана“, и продължи да си кърпи мрежата. Нито бащата, нито майката знаеха повече от това, което знаех аз. Оставаше само да се опита последното средство — да изпратя с утрешната поща писмо на мистър Франклин Блейк.

Оставям на вас да си представите с какво нетърпение очаквах раздавача във вторник сутринта. Той ми подаде две писма. Едното от Пенелопа (аз едва имах търпение да го прочета), което ми съобщаваше, че моята господарка и мис Рейчъл са пристигнали благополучно в Лондон. Другото — от мистър Джефко, известяваше, че синът на неговия господар напуснал границите на Англия.

Пристигайки в столицата, мистър Франклин, както се оказа, отишъл право в дома на баща си. Той се появил в съвсем неблагоприятно време. Старият мистър Блейк бил погълнат изцяло от своите депутатски работи в Долната камара и нея вечер се забавлявал в кабинета си с любимата парламентарна игра — съчиняване на някакъв „частен законопроект“. Сам мистър Джефко придружил мистър Франклин до кабинета на баща му.

„Любезни мой Франклин, какво те носи при мен тъй неочаквано? Да не се е случило нещо лошо?“

„Да. Случи се нещо лошо с Рейчъл и аз съм много огорчен.“

„Много съжалявам. Но сега нямам време да те изслушам.“

„И кога ще можете да ме изслушате?“

„Скъпи ми синко, аз няма да те мамя. Ще мога да те изслушам само след като свърши настоящата сесия и нито минутка по-рано. Лека нощ!“

„Благодаря ви, сър. Лека нощ!“

Такъв бил разговорът в кабинета, както ми го предаде мистър Джефко. Разговорът вън от кабинета бил още по-кратък.

„Джефко, разберете кога заминава утрешният влак, който има връзка с парахода за континента!“

„В шест часа сутринта, мистър Франклин.“

„Тогава събудете ме в пет.“

„В чужбина ли заминавате, сър?“

„Заминавам, Джефко, където влакът ме заведе.“

„Да доложа ли на баща ви, сър?“

„Да, доложете му след свършване на сесията.“

На следващата сутрин мистър Франклин заминал за чужбина. Към коя именно страна се отправил, никой (включително и самият мистър Франклин) не можел да отгатне. Ние може да получим вест от него от Европа, Азия, Африка или Америка. Според мнението на мистър Джефко той може да се озове в която и да е от четирите посоки на света.

Тази новина, която прекъсна всяка възможност да събера куцичката Люси и мистър Франклин заедно, тутакси прекъсна и моя напредък по пътя на издирването. Потвърдено беше убеждението на Пенелопа, че нейната колежка Розана бе сложила край на живота си от любов към мистър Франклин Блейк. И това беше всичко. Дали писмото, оставено от Розана, за да му бъде предадено след нейната смърт, съдържаше или не съдържаше изповедта, която мистър Франклин подозираше, че тя бе искала да направи пред него, докато беше още жива — това никой не можеше да каже. Може би то съдържаше само няколко прощални думи, които откриваха тайната на нейното злополучно увлечение по човек, стоящ по-горе от нея. Или пък съдържаше цялата истина за странните процедури, заради които мистър Къф я бе заподозрял и следил от изчезването на Лунния камък до момента, в който тя се бе втурнала към Подвижните пясъци. Писмото бе оставено в ръцете на куцичката Люси запечатано; запечатано си остана то за мен, както и за близките на Люси, включително и нейните родители. Всички ние подозирахме, че Люси знае тайната на загиналата девойка; всички се мъчехме да я накараме да проговори; но всички се провалихме най-безславно. Ту един, ту пък друг някой от слугите, които продължаваха да вярват, че Розана бе откраднала и скрила някъде диаманта, се взираха и завираха между скалите, до които водеха нейните следи — но всички усилия отиваха на вятъра. Приливите и отливите продължаваха; лятото си отиде и ето че пристигна есента. И Подвижните пясъци, погълнали нейното тяло, бяха погълнали и нейната тайна.

Вестта за заминаването на мистър Франклин в събота сутринта, както и вестта за пристигането на моята господарка в Лондон заедно с мис Рейчъл в понеделник аз получих, както ви е известно, във вторник. Срядата дойде, без да ми донесе нищо ново.

В четвъртък пристигна втора дажба новини от Пенелопа.

Моята дъщеря ми съобщаваше, че за младата й господарка извикали някакъв си прочут лондонски лекар, комуто платили цяла гвинея за това, дето установил, че тя имала нужда от развлечения. Изложби на цветя, опери, балове — безброй забавления очаквали мис Рейчъл, която — за голямо учудване на нейната майка — с жар се впуснала в този весел живот. Посетил ги и мистър Годфри; по всичко личело, че той продължавал да любезничи със своята братовчедка независимо от приема, който му бил оказан, когато си, опита щастието през рождения ден. За голямо съжаление на Пенелопа сега той бил приет твърде любезно и тутакси вписал името на мис Рейчъл между членовете на комитета на някакво Дамско благотворително дружество. Моята господарка, според думите на Пенелопа, била доста разстроена и имала два продължителни разговора със своя адвокат. По-нататък следваха някакви разсъждения; отнасящи се до една бедна роднина — някоя си мис Клак — същата, за която аз вече споменах в описанието на тържествената вечеря в рождения ден; тя седеше до мистър Годфри и се бе оказала голяма познавачка на шампанските вина. Пенелопа изказваше учудването си, че мис Клак все още не беше им направила посещение. Навярно нямало да мине дълго време и тя щяла да се присламчи към моята господарка, както обикновено… и тъй нататък, и тъй нататък все в този дух, както е присъщо на жените — да се одумват една друга и словесно, и писмено. За това не би трябвало да се споменава, ако не беше едно обстоятелство. Както чувам, след като се разделите с мен, вие, драги читатели, ще бъдете предадени на мис Клак. В такъв случай направете ми това добро да не повярвате нито една нейна дума, ако тя започне да говори за този ваш покорен слуга.

В петък не се случи нищо; само на едно от кучетата се появи цирей зад ухото. Аз му дадох да пие отвара от смрадлика и го оставих на вегетарианска диета до второ разпореждане. Извинявайте, че споменавам за това. Някак неусетно се изтървах. Моля, пропуснете го! Аз бързо се приближавам до края на моите прегрешения срещу вашия съвременен и изискан вкус. Освен това кучето беше прекрасно животно и заслужаваше добри грижи; наистина ги заслужаваше!

Събота — последният ден на седмицата, а също така последен ден и за моето повествование.

Сутрешната поща ми донесе една изненада под формата на един лондонски вестник, изпратен на мое име. Почеркът, с който беше написан адресът, ме озадачи. Аз го сравних със записаните в моя бележник име и адрес на лондонския лихвар — и тутакси познах почерка на мистър Къф.

Преглеждайки вестника с голямо любопитство, аз забелязах, че една от рубриките — „Из залите на съда“, беше заградена с мастило. Предоставям я на вашите услуги. Прочетете я, както я прочетох и аз, и вие справедливо ще оцените вежливото внимание на детектива, изпращайки ми тези последни новини.

„ЛАМБЕТ. Малко преди закриване на заседанието мистър Септимъс Люкър, известен търговец на старинни скъпоценни камъни, резби, гравюри и прочие, и прочие, се обърна към съдията за съвет. Тъжителят обясни, че през целия ден бил периодически обезпокояван от трима странствуващи индуси, които се шляели из улицата пред неговия дом. Забелязаните лица били трима. Прогонени от полицията, те отново се върнали и на няколко пъти се опитали да проникнат в къщата под предлог, че просят милостиня. Когато ги прогонили от главния вход, те се появили на задната врата. Освен че тия скитници му досаждали, мистър Люкър се опасява, че те може би замислят някоя кражба. В неговата колекция се намират множество скъпоценни вещи — и антични, и азиатски — с огромни стойности. Само предишния ден той бил принуден да уволни един голям майстор-резбар (индус, доколкото разбрахме), защото го подозирал в опит за кражба; и не бил много уверен, че този работник и уличните фокусници, от които се оплаквал, не действуват задружно. Те може би имали за цел да съберат голяма тълпа на улицата и в последвалата суматоха да се промъкнат в къщата. В отговор на въпроса, поставен му от съдията, мистър Люкър призна, че не може да представи доказателства за замислен обир. Той можел да се оплаче само от това, че индусите му досаждали и му пречили на работата. Съдията забеляза, че ако това се случи още веднъж, тъжителят може да даде индусите под съд, където с тях ще се постъпи според закона. Що се отнася до скъпоценностите, намиращи се у мистър Люкър, то той бил длъжен сам да вземе нужните мерки за тяхното опазване. Добре би било може би, ако той се свърже с полицията и вземе такива предохранителни. мерки, каквито може да му препоръча тяхната опитност. Тъжителят поблагодари на съдията и напусна залата.“

Казват, че един от древните мъдреци посъветвал своите близки (забравил съм по какъв случай) да „гледат края“. Гледайки сега края на тия записки и спомняйки си как преди няколко дена се тревожех дали ще се справя със своята задача, аз намирам, че моето пълно описание на фактите е стигнало до едно твърде приемливо заключение. Разглеждайки въпроса за Лунния камък, ние преминавахме от едно чудо към друго и ето че свършваме с най-голямото чудо — изпълнението на трите предсказания на мистър Къф в по-малко от една седмица от деня, в който бяха направени.

След като бях чул новини в понеделник от йоландови, аз сега чух и за индусите, и за лихваря, и както си спомняте — самата мис Рейчъл беше по това време в Лондон. Виждате, че аз ви представям всичко това в най-лошата светлина, даже и когато това говори против моите собствени възгледи. Ако вие ме изоставите и минете на страната на детектива, ръководейки се от изложените дотук улики; ако единственото разумно обяснение, което можете да видите, се заключава в това, че мис Рейчъл и мистър Люкър са успели да се споразумеят и че Лунният камък е заложен при лихваря — в такъв случай, признавам си, аз не мога да ви обвинявам. В тъмнина ви доведох до това място. В тъмнина съм принуден да ви оставя с най-добрите си почитания.

„Но защо принуден? — може да попита някой. — Защо не продължавам да водя хората, които са вървели с мен дотук, докато ги изведа до хълма на познанията, където се намирам аз сега?“

В отговор на това мога само да заявя, че действувам по чужди заповеди, и че тия заповеди са ми дадени (доколкото разбирам) в интереса на истината. Забранено ми е да излагам в този мой разказ повече, отколкото знаех по онова време. Или, с други думи, аз трябва строго да се придържам в границите на собствения си опит и не трябва да ви съобщавам това, което други хора са ми казвали — по много простата причина, че вие ще получите нужните сведения направо от тези други хора. Планът във връзка с този Лунен камък е — да не се представят репортажи, а да се представят свидетели.

Представям си как някой член от това семейство ще прочете тези страници след петдесет години! Господи! Колко поласкан би се почувствувал той, когато го помолят да не взима нищо на доверие, а да изпълнява по това дело ролята на съдия.

Тук следователно ние се разделяме — поне засега, след като извървяхме дълъг път заедно — с най-приятелски чувства, надявам се, и от двете страни. Дяволският танц на индийския диамант се завъртя към Лондон; в Лондон ще трябва да отидете и вие, оставяйки ме сам на село. Моля ви да извините грешките на моето описание — това, дето говорех много за себе си и дето се държах, страхувам се, прекомерно фамилиарно с вас. Не съм мислил нищо лошо. И с най-голямо уважение пия за вашето здраве и благоденствие чаша бира от избата на моята господарка. Дано в страниците на този мой разказ вие намерите това, което Робинзон Крузо е намерил, живеейки сам на пустинния остров — именно: „Нещо, с което не можете да се утешите и което при отчитане на Доброто и Злото не можете да поставите в графата на Печалбите след крайното уравняване на Сметката“. Прощавайте.