Уилки Колинс
Лунният камък (59)

III
ПОКАЗАНИЯ НА МИСТЪР МЪРТУЕЙТ (1850)
Писмо до мистър Бреф

Спомняте ли си, любезни сър, за полудивия пътешественик, с когото се срещнахте на една вечеря в Лондон през есента на четиридесет и осма година? Позволете ми да ви напомня, че името на този човек е Мъртуейт и че след вечерята вие водихте с него продължителен разговор. Разговорът се отнасяше до индийския диамант, наричан Лунния камък, и до съществуващия тогава заговор да се открадне тази скъпоценност.

Оттогава аз пътувах много из Централна Азия. Оттам се върнах отново към местата на предишните си приключения — в Северозападна Индия. Преди около две седмици попаднах в провинция, малко известна на европейците, която се нарича Катхиавар.

Тук с мен се случи едно произшествие, което (колкото и невероятно да изглежда) представлява известен интерес за вас.

В дивите краища на Катхиавар (а колко диви са те, ще разберете, като ви кажа, че тук дори и най-обикновеният селянин оре земята си, въоръжен до зъби) населението е фактически предано на старата индуска религия — древното обожаване на Брама и Вишну. Няколкото мохамедански семейства, пръснати тук-там из далечните селца, не смеят да вкусят каквото и да е месо. Всеки мохамеданин, дори и само заподозрян, че е заклал някоя крава — това свещено животно, — е убиван най-безмилостно от набожните индуси, населяващи тия затънтени области. В пределите на Катхиавар се намират две от най-прославените места за поклонничество на индуските богомолци, където се раздухва религиозният фанатизъм. Едно от тези места е Дварка, родното място на бога Кришна. Другото е свещеният град Сомнат — ограбен и разрушен още преди единадесетия век от мохамеданския завоевател Мадмуд Гаази.

Попадайки за втори път в тази романтична област, реших да не напускам Катхиавар, докато не посетя и не разгледам още веднъж великолепните развалини на Сомнат. Мястото, където взех това решение, се намираше по моите изчисления на три дни път от свещения град.

Едва тръгнал на път, забелязах, че мнозина други хора — по двама, по трима — се бяха отправили в същата посока.

На тия, които ме заговаряха, се представях за индус-будист от някоя отдалечена провинция, тръгнал на поклонение. Излишно е да споменавам, че моите дрехи ми помагаха за това. Прибавете също, че говоря езика им не по-зле от родния си език и че съм достатъчно мършав и мургав, за да не може тъй лесно да се открие европейският ми произход — и вие ще разберете защо тия хора, макар и да не ме взимаха за свой земляк, вярваха, че съм техен съотечественик от по-далечните краища на страната.

На втория ден броят на индусите, пътуващи в същата посока, бе пораснал на няколкостотин. На другия ден те бяха станали вече с хиляди. И всички бавно напредваха към една цел — свещения град Сомнат.

Някаква дребна услуга, която можах да направя на един от моите спътници богомолци през третия ден на нашето пътуване, ми даде възможност да се запозная с неколцина индуси от по-висша каста. От тях научих, че цялата тази огромна тълпа отива да присъствува на някаква голяма религиозна церемония, която трябваше да се извърши на хълма, недалеч от Сомнат. Тази церемония била посветена на бога на Луната и трябвало да се състои през нощта.

Тълпата ни позабави, рогато наближихме мястото на тържеството. Когато стигнахме до хълма, луната вече светеше високо на небето. Моите приятели индуси се ползуваха с някакви особени привилегии, които им осигуряваха достъп до олтара. Те най-любезно ми позволиха да ги придружа. Когато наближихме мястото, видяхме, че идолът бе закрит от погледа ни със завеса; опъната между две великолепни дървета. Под тези дървета се издаваше една равна скала, която образуваше площадка. Край тази площадка застанах и аз заедно с моите приятели индуси.

Долу под хълма се откриваше такова величествено зрелище, каквото аз още не бях имал случай да видя: — Човекът и Природата в най-красивото им съчетание! По-ниските склонове на хълма незабелязано се сливаха с долината, където се срещаха три реки. На една страна се разстилаха живописните извивки на реката — ту видими, ту скривани от разкошни дървеса. На друга — гладкият спокоен океан спеше под нощната тишина. Прибавете към тази прелестна картина десетки хиляди хора, облечени в бели роби, разположени по склоновете на хълма, в долината и по бреговете на лъкатушещите реки; осветете тия поклонници с ярките пламъци на фенери и факли, хвърлящи своята светлина над несметните тълпи; въобразете си и пълната азиатска луна, озаряваща Със славното си сияние тази величествена картина — и вие ще добиете известна представа за зрелището, което се откриваше пред очите ми от върха на хълма.

Тъжната музика на струнни инструменти и флейти привлече вниманието ми към скрития от завесата идол.

Обърнах се и видях на скалистата площадка фигурите на трима мъже. В лицето на средния от тях тутакси познах човека, с когото бях разговарял в Англия, когато индусите се появиха на терасата в дома на лейди Вериндър. Другите двама, които бяха присъствували заедно с него там, несъмнено присъствуваха заедно с него и тук.

Един от индусите, до които бях застанал, забеляза моето учудване. Той ми обясни шепнешком появяването на тримата мъже върху площадката.

Те били брамини (каза той), нарушили законите на своята каста заради служба на бога. Богът им заповядал да се пречистят чрез поклонничество. Тази нощ тия трима мъже трябвало да се разделят. В три различни посоки щели да тръгнат те, за да се поклонят пред свещените олтари на Индия. И никога вече не трябвало да се погледнат един друг в лицето. И никога вече те не трябвало да си починат от своите скитания — от деня на тяхната раздяла до деня на тяхната смърт.

Докато моят приятел индус ми шепнеше всичко това, тъжната музика заглъхна. Тримата мъже се проснаха по очи на скалата пред завесата, която скриваше идола. После станаха, погледнаха се един друг И се прегърнаха. След това един по един се спуснаха Надолу сред тълпата. Хората им правеха път сред гробна тишина. Аз видях как тълпата в една и съща минута ги пропусна да тръгнат в три различни посоки. Бавно-бавно хилядите хора, облечени в бяло, се събраха отново и отново образуваха една плътна маса. Следите на тримата осъдени поклонници изчезнаха. Ние вече не ги видяхме.

Иззад завесата сега се разнесе друга музика — гръмка, жизнерадостна. Тълпата изтръпна и се сгъсти още повече.

Завесата между дърветата бе отдръпната и пред очите ни се откри идолът.

Високо на своя трон, яхнал незаменимата си антилопа, с четирите си ръце, прострени към четирите страни на света — пред нас под мистичната небесна светлина се възправи крачен и страшен богът на Луната. И върху челото на това божество сияеше жълтият диамант; диамантът, чието сияние аз бях видял преди това в Англия върху блузата на една жена!

Да! Лунният камък отново заблестя над стените на свещения град, където започна и тази история преди осем столетия. Как той се върна в своята родина, благодарение на какви подвизи и престъпления индусите отново завладяха своята свещена скъпоценност — всичко това е известно по-добре на вас, отколкото на мен. Вие сте се лишили от него в Англия и (ако аз познавам донякъде характера на индусите) вие сте се лишили от него завинаги.

Така си текат и се повтарят годините една след друга; едни и същи събития се въртят в кръга на Времето. Какви ще бъдат следващите приключения на Лунния камък? Кой би могъл да каже?