Уилки Колинс
Лунният камък (27)

Първа глава

На скъпите ми родители (и двамата вече на небето) аз дължа навика си към ред и прецизност, придобит от тях още през ранното ми детство. В щастливите, отдавна минали дни те ме приучиха да бъда с вчесана коса по всяко време на деня и на нощта; старателно да сдиплям всяка моя дреха, с една и съща последователност, върху един и същ стол и на едно и също място — близо до долния край на леглото, преди да си легна да спя. Записването на събитията през деня в моя малък дневник неизменно предшествуваше сдиплянето на дрехите. Вечерният духовен химн (повторен в леглото) неизменно следваше сдиплянето на дрехите. А сладкият детски сън неизменно следваше подир вечерния химн.

В по-късни дни — уви! — подир вечерния химн следваха горчиви и тъжни размишления; а сладкият сън бе сменен от кошмарните съновидения, които ме карат тревожно да се мятам на постелята. Обаче и до ден днешен аз продължавам да си сдиплям дрехите и да водя малкия си дневник. Първият навик ми напомня за щастливото детство — дните, когато баща ми още не беше се разорил. Втората привичка — бивайки полезна досега главно поради това, че ми помагаше да дисциплинирам грешната човешка природа, която ние всички сме наследили от Адама — неочаквано се оказа важна за моите скромни интереси по съвсем друг начин. Тя позволи на мен, бедната, да изпълня каприза на богатия член на семейството, с което покойният ми чичо се бе сродил чрез своята женитба. Аз се чувствувам щастлива, че мога да бъда полезна на мистър Франклин Блейк.

През последните няколко години връзката ми с тези мои богати роднини беше напълно прекъсната. Когато сме самотни и бедни, нас често ни забравят. Сега-засега аз живея по финансови причини в едно малко бретанско градче, където се намира тесен кръг от избрани английски приятели и където съществуват две преимущества: протестантски свещеник и евтин пазар.

В това уединено кътче — бедно островче сред океан на изобилие — аз най-после получих писмо от Англия. За моето нищожно съществуване неочаквано си спомнил мистър Франклин Блейк. Моят богат роднина (о, как бих искала да добавя: духовно богат!) пише, без дори да се опита да прикрие това, че той ще иска нещо от мен, че аз му трябвам. Хрумнала му била фантастичната мисъл отново да възкреси скандалната история с Лунния камък и аз съм била длъжна да му помогна, като опиша всичко, на което бях свидетелка в лондонския дом на леля Вериндър. Предлага ми се парично възнаграждение — с присъщата на богатите хора липса на чувство за чест и почтеност. Аз трябва наново да отворя рани, които времето едва е затворило; трябва да събудя най-мъчителните си спомени и след това да се считам възнаградена с нови терзания — във формата на чек от мистър Франклин. Но плътта е слаба. След дълга и упорита вътрешна борба християнското смирение в мен победи греховната гордост, а неволята ме застави да приема чека.

Без навика да си водя дневник аз се съмнявам — позволете ми да изкажа това по най-груб начин! — дали бих могла честно и почтено да спечеля тия пари. Но с помощта на моя дневник аз, бедната труженица (прощавайки на мистър Блейк за неговата обида), заслужавам да си получа заплатата. Нищо не се изплъзна от очите ми по времето, когато гостувах у милата ми леля Вериндър. Всичко се записваше (благодарение на отдавна придобития ми навик) ден след ден и всичко до най-малките подробности ще бъде разказано тук. Святото уважение към истината (слава богу!) стои в моите очи по-високо от уважението към хората. Мистър Блейк лесно ще може да изхвърли или да съкрати тези места, които ще му се видят недостатъчно ласкателни по отношение на главната героиня в тези страници. Той успя да купи моето време — но дори и неговата щедрост не може да купи моята съвест!^[1]

Моят дневник ме осведомява, че аз случайно съм минала пред дома на леля Вериндър, на площада Монтегю, в понеделник, на трети юли, хиляда осемстотин четиридесет и осма година.

Виждайки, че капаците на прозорците са отворени и пердетата вдигнати, аз почувствувах, че вежливостта изисква да почукам и се осведомя за здравето на собствениците. Лицето, което отвори вратата, ми каза, че леля ми и нейната дъщеря (аз едва ли бих могла да я наричам моя братовчедка) са пристигнали от имението си преди една седмица и възнамерявали да останат в Лондон известно време. Аз тутакси поръчах да им предадат, че не желая да ги безпокоя, а само искам да разбера дали не бих могла да бъда полезна с нещо.

Лицето, което отвори вратата, с дръзко мълчание изслуша и прие моята поръчка и ме остави да чакам права в хола. Това лице беше дъщерята на нечестивия старец на име Бетъридж, когото дълго, прекомерно дълго бяха търпели в семейството на леля ми. Аз седнах в хола да почакам за отговор и тъй като винаги носех в чантата си няколко религиозни брошурки, избрах една, която най-добре би подхождала за особата, дето ми отвори вратата. Холът беше мръсен, столът — корав; ала блаженото съзнание, че отвръщам на злото с добро, ме издигна над всички тия нищожни дребнавости. Избраната брошура принадлежи към цяла серия беседи, написани за млади жени, на тема: греховността на облеклото. Стилът беше набожен и доста опростен; заглавието — „Няколко думи за панделките на вашата шапка“.

— Моята господарка ви е много признателна и моли да заповядате на обед утре в два часа.

Аз не обърнах внимание на тона, с който тя ми предаде тази покана, нито на ужасно дръзкия й поглед. Поблагодарих на тази грешница и казах с тон на християнско съчувствие:

— Бихте ли ми направили едно добро, като приемете тази брошура?

Тя погледна заглавието и попита:

— От кого е написана, мис: от мъж или от жена? Ако е написана от жена, аз, направо казано, не желая да я прочета. Ако ли пък е написана от мъж, то моля ви да му предадете, че той не разбира нищо от тия работи. — Тя ми върна брошурата и ми отвори вратата.

Ние сме длъжни да сеем доброто семе, където можем и както можем. Аз почаках, докато вратата се затвори, и пуснах брошурата в пощенската кутия. Когато подхвърлих друга брошура през оградата на градинката пред къщата, аз почувствувах, че на душата ми стана по-леко — отговорността за душите на другите вече не ми тежеше тъй много.

Същата вечер имахме събрание на „Майчинския опекунски комитет за преправяне на стари дрехи“. Целта на това превъзходно благотворително дружество (както е известно на всеки сериозен човек) се състои в това — да изкупува неосвободените бащински панталони от заложните къщи, да не допуска тяхното попадане отново в ръцете на родителя и да ги преправя незабавно за неговия невинен син. По онова време аз бях членка на този избран комитет; и споменавам тук за него, тъй като моят драгоценен и превъзходен приятел, мистър Годфри Ейблуайт, облекчаваше нашия труд с моралната си и материална помощ. Аз очаквах, че ще го видя на събранието на комитета вечерта на онзи понеделник, за който пиша сега, и възнамерявах да му съобщя за пристигането на милата леля Вериндър в Лондон. За мое голямо разочарование той не се появи там. Когато изразих учудването си по повод неговото отсъствие, всички мои сестри — членки на комитета, вдигнаха очи от панталоните (ние имахме страшно много работа тогава) и ме попитаха с изненада дали аз наистина не бях чула нищо за последните новини. Аз признах невежеството си и тогава на мен за пръв път ми разправиха за произшествието, което съставлява, така да се каже, изходната точка на настоящия разказ. Предишния петък двама джентълмени, заемащи съвсем различно положение в обществото, станали жертва на някакъв възмутителен заговор, който по-къртил целия Лондон. Единият от тези джентълмени бил мистър Септимъс Люкър, живущ в Ламбет, другият — мистър Годфри Ейблуайт.

Живеейки понастоящем усамотено, аз нямам възможността да вмъкна в моя разказ сведенията за това възмутително произшествие, които се появиха тогава във вестниците. По онова време аз бях също така лишена от безценната привилегия да чуя за всичко станало от вдъхновената уста на самия мистър Годфри Ейблуайт. Едничкото нещо, което мога да сторя — това е да представя фактите така, както ми бяха представени на самата мен през онази вечер, в понеделник, като спазвам реда, на който бях научена още като дете и с който продължавам да си сдиплям дрехите. Всичко ще бъде представено методично и поставено на своето място. Тия редове са писани от една бедна, слаба жена. А кой би могъл да бъде толкова жесток, та да очаква нещо повече от една бедна и беззащитна жена?

Денят на тези събития (благодарение на моите родители нито един календар не може да бъде по-точен от мен, що се отнася до дати) беше петък, тридесети юни, хиляда осемстотин четиридесет и осма година.

Рано сутринта на този паметен ден нашият извънредно даровит мистър Годфри отишъл да си смени някакъв чек в една от банкерските къщи на Ломбардската улица. В моя дневник името на банката по една случайност е зацапано, а мойто свещено уважение към истината ми забранява да разчитам на догадки, когато се отнася до неща от подобен род. За щастие името на банката няма никакво значение в този случай. Това, което има значение, е събитието, случило се, след като мистър Годфри си свършил работата. Излизайки от банката, той срещнал на вратата някакъв господин — съвършено непознат, — който случайно излизал от кантората по същото време. За миг те си разменили взаимни вежливости по въпроса — кой пръв да мине през вратата. Непознатият настоявал мистър Годфри да мине преди него; мистър Годфри казал няколко благодарствени думи; вън на улицата те се поклонили един на друг и се разделили.

Някои повърхностни хора може да кажат: ето една нищожна случка, описана по най-глупав и скучен начин! О, мои млади приятели, братя и сестри на греха! Пазете се от прибързаното употребяване на вашия здрав разум! Бъдете морално прецизни! Нека вашата вяра бъде като вашите чорапи, а вашите чорапи — като вашата вяра: — и двете без петна, и двете готови да бъдат надянати за минутка, когато това се наложи.

Но моля за хиляди извинения! Ето че аз незабелязано преминах към стила на неделното училище. А това е съвсем неуместно за описание като моето. Позволете, ми да се върна отново към светското; позволете ми да кажа, че дребнавостите в дадения случай, както и в много други случаи, изведоха до страшни последици. След като споменем предварително, че вежливият джентълмен е бил мистър Люкър от Ламбет, нека сега проследим мистър Годфри до неговия дом в Килбърн.

Той е намерил в хола на жилището си едно бедно облечено, но нежно и интересно наглед момче. Момчето подало на мистър Годфри писмо, казвайки само това, че го е получило от някаква възрастна дама, която не познавало и която не го помолила да чака за отговор. Подобни случаи не били редки в огромната практика на мистър Годфри като член на разни благотворителни дружества. Той освободил момчето и отворил писмото.

Почеркът на писмото му бил съвсем непознат. То съдържало покана да се яви след един час в някаква къща на улица Нортъмберланд, където той никога не бил ходил. Поканата изхождала от някаква възрастна дама, която била готова да направи щедри дарения за благотворителни цели, ако получи от достойния деятел удовлетворителни отговори на известни свои въпроси във връзка с работата на Майчинския опекунски комитет за преправяне на стари дрехи. Дамата съобщавала името си, добавяйки, че кратковременното й пребиваване в Лондон не й позволявало предварително да потърси среща със знаменития филантроп, към когото се обръщала.

Някои обикновени хора биха си помислили два пъти, преди да оставят настрана Личните си работи заради удобството на неизвестни за тях лица. Но истинският християнин никога не се колебае, когато става дума за извършване на някое добро дело. Мистър Годфри тутакси напуснал отново къщата си и се отправил към дома на улица Нортъмберланд. Някакъв доста почтен наглед, макар и малко позатлъстял човек му отворил вратата и като чул името на мистър Годфри, тутакси го завел на първия етаж в една празна стая откъм двора. Влизайки в стаята, мистър Годфри забелязал две необикновени неща. Първо, слаб дъх на мускус и камфор; и второ, някакъв старинен азиатски ръкопис, богато илюстриран с индийски рисунки и орнаменти, който лежал разтворен върху масата — готов за разглеждане.

Мистър Годфри започнал да разглежда книгата, застанал с гръб към затворената двойна врата, която водела към предната стая, когато изведнъж, без никакъв шум, някой го стиснал отзад за гърлото. Той едва успял да забележи, че ръката около шията му била гола и мургава; и тъкмо в този миг очите му били здраво завързани, устата му запушена, а самият той бил повален безпомощен на пода (както му се сторило) от двама мъже. Трети мъж претърсил джобовете му и (ако на мен като жена ми бъде позволено да употребя такива изрази) го обискирал най-безцеремонно от главата до краката.

Тук аз с удоволствие бих казала няколко поздравителни думи за божественото упование, което единствено бе опазило мистър Годфри в едно тъй страшно критическо положение. Може би обаче състоянието и външният вид на моя многоуважаван приятел в разгара на това свирепо посегателство (описано по-горе) едва ли представлява подходяща тема за разглеждане от една жена. Затова позволете ми да пропусна следващите няколко мига и се върна към мистър Годфри по времето, когато отвратителният обиск бил приключен. Цялото това насилие било извършено сред гробна тишина. Когато всичко било свършено, невидимите злодеи си разменили няколко думи на език, който мистър Годфри не разбирал, но с такъв тон, който ясно изразявал (за неговия просветен слух) разочарование и ярост. После те изведнъж го вдигнали от пода, сложили го на някакъв стол и му вързали ръцете и краката. След минута той почувствувал струя свеж въздух, нахлуващ откъм отворената врата, ослушал се и се убедил, че отново е останал сам в стаята.

Минало известно време и мистър Годфри чул шум, наподобяващ шумоленето на женска рокля. Шумоленето се приближавало нагоре по стълбата и изведнъж утихнало. Писък на жена прорязал тази атмосфера на престъпление. Мъжки глас отдолу извикал: „Какво има!“ Нагоре по стълбата се чули стъпки. Мистър Годфри усетил как нечии християнски ръце го развързали и му отпушили устата. Той с учудване видял пред себе си една почтена наглед двойка — мъж и жена, и тихо попитал:

— Какво значи всичко това?

Почтените наглед мъж и жена се огледали и отговорили:

— Тъкмо това искаме да ви попитаме и ние!

Последвало неизбежно обяснение. Не! Позволете ми да бъда безусловно точна: последвали чаша вода и лъжичка сода, за да се успокоят нервите на милия мистър Годфри. Обясненията дошли след това.

От разказа на хазаина и хазайката на дома (хора, ползуващи се с добро име между своите съседи) станало ясно, че първият и вторият етаж на тяхната къща били наети предишния ден за една седмица от един почтен наглед джентълмен — същият, който отворил вратата, когато мистър Годфри почукал. Този джентълмен предплатил наема за една седмица, казвайки, че стаите били нужни на трима велможи от Ориента, негови приятели, които посещавали Англия за първи път. Сутринта в деня на това отвратително произшествие двамина ориенталци, съпровождани от своя приятел англичанин, се настанили в квартирата. Третият щял да се присъедини към тях не след дълго време; а багажът им (доста обемист, както уверявали те) щял да им бъде изпратен от митницата по-късно през деня. Само десет минути преди пристигането на мистър Годфри се появил и третият чужденец. Не се било случило нищо необикновено — доколкото знаели хазаинът и хазайката, които се намирали на долния етаж, докато пет минути преди това тримата чужденци, придружавани от английския си приятел, напуснали заедно къщата, отправяйки се спокойно по посока на Стренд. Хазайката си спомнила, че при тях бил дошъл посетител; и тъй като не видяла той да излиза от къщата, сторило й се странно, че този господин останал сам-самичък горе на етажа. След като се посъветвала с мъжа си, тя намерила за нужно да провери дали не се е случило нещо нередно. Резултата аз вече описах по-горе; с това се свършило и обяснението на хазайката и хазаина.

След това те претърсили стаята най-внимателно. Нещата на милия мистър Годфри били разпилени на всички страни. Обаче, когато всичко било събрано, оказало се, че нищо не липсва: часовникът, синджирчето, портмонето, ключовете, носната кърпа, бележникът и разните лични документи и книжа — всичко било щателно прегледано и оставено на разположение на техния собственик. Така също и от имуществото на хазаите на къщата не била отнесена ни най-малката вещ. Благородните ориенталци взели със себе си само своя илюстрован ръкопис и нищо повече.

Какво означавало всичко това? От хорска гледна точка то очевидно означавало, че мистър Годфри бе станал по силата на някакво недоразумение жертва на неизвестни лица. Някакъв тъмен заговор бил налице и нашият любим, невинен приятел попаднал в мрежата на престъпниците. Когато някой християнин, герой на стотици човеколюбиви победи, попадне в клопка, приготвена за него по погрешка — о, какво предупреждение е това за нас, останалите, да бъдем непрестанно нащрек! Колко скоро нашите собствени тъмни страсти могат да се окажат някакви ориенталски благородници, които ще ни сграбчат най-неочаквано!

Аз бих могла да изпиша цели страници с прочувствени предупреждения по този въпрос, но — уви! — на мене не ми е позволено да проповядвам: аз трябва само да разказвам. Чекът на моя богат роднина — отсега нататък главен източник на средства за съществуване — ме предупреждават, че аз още не съм свършила с отчитането на това насилие. Затова ще трябва сега да оставим мистър Годфри да се посъвземе на Нортъмберландската улица и да проследим деянията на мистър Люкър малко по-късно през същия този ден.

След като напуснал банката, мистър Люкър посетил различни части на Лондон по свои търговски работи. Когато се върнал в къщи, той намерил писмо, което, както ми доложиха, било оставено наскоро от някакво момче. И в този случай, както при писмото до мистър Годфри, почеркът бил непознат; обаче се споменавало името на един от провинциалните клиенти на мистър Люкър. Подателят съобщавал (писмото било написано в трето лице, по всяка вероятност о? неговия секретар), че той бил извикан неочаквано в Лондон, че отседнал на площад Алфред, Тотенхем корт роуд и че желаел незабавно да се срещне с мистър Люкър във връзка с някаква покупка, която се канел да направи. Този джентълмен бил страстен колекционер на ориенталски рядкости и дълги години бил щедър клиент на мистър Люкър от Ламбет. Мистър Люкър тутакси взел кола и се отправил към щедрия си клиент.

Съвсем същото нещо, което се случило с мистър Годфри на Нортъмберландската улица, се повторило сега с мистър Люкър на площад Алфред. И тук мъжът с почтителна външност отворил вратата и отвел посетителя в задната гостна на първия етаж. И тук на масата лежал илюстрованият ръкопис. Вниманието на мистър Люкър било погълнато, също както и вниманието на мистър Годфри, от това чудесно произведение на индийското изкуство. Той също така бил изненадан от голата мургава ръка, която усетил около шията си; и на него му вързали очите и запушили устата. И той бил повален на пода и обискиран до кожа. Настъпилият след това промеждутък от време бил по-дълъг, отколкото при случая с мистър Годфри, но и сега всичко се свършило, както тогава — хазаите на къщата се усъмнили в нещо нередно и се качили да видят какво е станало. Съвсем същите обяснения, които хазаите на Нортъмберландската улица дали на мистър Годфри, дал сега и хазаинът на къщата на площада Алфред на мистър Люкър. И двамата хазаи били еднакво измамени от благовидния, внушаващ доверие предлог и от претъпканото портмоне на непознатия, с почтена външност мъж, който уж действувал по поръчение на чуждестранните си приятели. Едничката разлика между двата случая се състояла в това, че когато разпилените от джобовете на мистър Люкър вещи били събрани от пода, часовникът и портмонето му не били пипнати, но (той не бил тъй щастлив като мистър Годфри) един от документите му бил отнесен. Това било разписка за някакъв много скъп предмет, който мистър Люкър предал през същия този ден на съхранение у своите банкери. Този документ бил безполезен за крадците, тъй като скъпоценният предмет трябвало да бъде предаден само в ръцете на собственика. Щом дошъл на себе си, мистър Люкър побързал да отиде в банката, в случай че крадците, които го ограбили, от невежество биха се явили там с разписката. Но в банката никой не ги видял — нито през този ден, нито по-късно. Техният почтен английски приятел (според мнението на банкера) трябва да е прегледал квитанцията, преди те да се опитат да се възползуват от нея, и ги е предупредил навреме.

И двамата пострадали подали оплакванията си в полицията, която предприела щателно разследване. Властите стигнали до заключението, че нападателите са направили опит за кражба въз основа на недостатъчни и непълни сведения. Те очевидно не били сигурни в това, дали мистър Люкър е извършил депозирането на своята скъпоценност сам или с нечия чужда помощ; а бедният благовъзпитан мистър Годфри бе пострадал за това, задето случайно заговорил с него. Прибавете към всичко това и обстоятелството, че мистър Годфри е отсъствувал от нашето събрание в понеделник, защото е трябвало да присъствува на съвещанието с полицейските власти — и вие ще получите всичките необходими обяснения; а пък аз ще мога да премина към скромния си разказ за моите лични преживявания на площад Монтегю.

Във вторник отидох на обеда точно навреме. Моят дневник ми показва, че това е било ден, пълен с най-разнообразни събития — за много от които трябва искрено да се съжалява и за много от които трябва искрено да се благодари.

Добрата ми леля Вериндър ме прие с присъщата си вежливост и любезност. Ала не след дълго аз забелязах, че в семейството не всичко беше наред. Леля ми хвърли няколко тревожни погледи към дъщеря си. Всякога, когато погледна Рейчъл, аз не мога да се начудя как такава една нищожна наглед девойка може да бъде дъщеря на такива забележителни родители като сър Джон и лейди Вериндър. Сега обаче тя не само ме разочарова, а направо ме възмути. В приказките и държането й липсваше всяко благовъзпитано въздържане, присъщо на една лейди. Тя бе обхваната от някакво трескаво вълнение, което я караше гръмко да се смее, и беше греховно-капризна и разточителна в яденето и пиенето по време на обеда. Мене ми стана много жал за бедната й майка дори още преди истинското положение на нещата да ми бъде поверително открито.

Когато обедът свърши, леля ми каза:

— Не забравяй, Рейчъл, какво те посъветва, лекарят: да си почиваш с някоя книга в ръка след ядене.

— Ще отида в библиотеката, мамо — отвърна тя. — Но ако Годфри дойде, наредете да ми съобщят. Умирам от нетърпение да чуя още подробности около неговото приключение на улица Нортъмберланд. — Тя целуна майка си по челото, погледна към мен и небрежно подхвърли: — Довиждане, Клак!

Нейното нахалство не възбуди в мен никакво чувство на гняв. Само си казах, че не трябва да забравям да се моля за нея.

Когато останахме сами, леля Вериндър ми разказа цялата ужасна история за индийския диамант, която за голяма моя радост аз не ще трябва да повтарям тук. Тя не скри от мен, че би предпочела да мълчи по този въпрос. Но сега, когато вече всичките й слуги знаели за изчезването на Лунния камък, когато някои обстоятелства попаднали дори в страниците на вестници — и разни чужди хора се питат дали не съществува някаква връзка между събитията, случили се в имението на лейди Вериндър, и произшествията на Нортъмберландската улица и площад Алфред, — едва ли има смисъл да се крие нещо; и пълното откровение било станало не само добродетел, но и необходимост.

Някои хора, чувайки това, което аз чух тогава, вероятно биха останали крайно учудени. Но що се отнася до мен, аз знаех, че характерът на Рейчъл още от детинство Си беше непоправим и бях подготвена за всичко, което леля можеше да ми каже за своята дъщеря. Нещата можеха да бъдат и по-лоши и да свършат с убийство; и аз все пак бих си казала: „Единствен резултат! О, боже, господи… естествен резултат!“ Едничкото нещо, което ме покърти, бяха мерките, които леля ми бе взела в дадения случай. Ето тук именно би трябвало да се намеси свещеникът! А лейди Вериндър бе сметнала, че трябва да се обърне към лекаря. Моята бедна леля бе прекарала цялата си младост в дома на своя безбожен баща. И пак естественият резултат! О, боже, боже — пак естественият резултат!

— Лекарите препоръчват на Рейчъл разходки и развлечения и настойчиво ме съветват да не я оставям да мисли за миналото — каза лейди Вериндър.

„О, какви езически съвети! — помислих си аз. — В тази християнска страна какви безбожни езически съвети!“

— Аз полагам всички сили, за да изпълня тия предписания — продължи леля ми. Но това странно приключение с Годфри дойде в най-неподходящо време. Откакто чу за него, Рейчъл непрекъснато се чувствува разтревожена и развълнувана. Тя не ме остави на мира, докато не писах и не помолих моя племенник Ейблуайт да ни посети. Тя дори проявява интерес и към другия мъж, с когато постъпили тъй грубо — към мистър Люкър… както го наричат, ако не се лъжа. Макар че, разбира се, той е съвършено чужд и непознат човек за нея.

— Вие познавате света, мила ми лельо, много по-добре от мене — отвърнах почтително. — Но сигурно има някаква причина за това странно поведение на Рейчъл! Тя крие някаква греховна тайна от вас и от всички други. Дали в тези неотдавнашни произшествия няма нещо, което заплашва тайната й с откриване?

— Откриване? — повтори леля ми. — Какво искате да кажете с това? Откриване чрез мистър Люкър? Откриване чрез моя племенник?

Едва-що бе изрекла тия думи, и ето че самото провидение се намеси. Слугата отвори вратата и доложи за пристигането на Годфри Ейблуайт.