Уилки Колинс
Лунният камък (42)

Шеста глава

Тръгнах за гарата пеша; излишно е да споменавам, че дотам ме изпроводи Бетъридж. Писмото се намираше в джоба ми, а нощницата беше прибрана в пътната ми чанта и двете тия неща щяха да бъдат показани на мистър Бреф още тази вечер.

Напуснахме къщата мълчаливо. За пръв път, откакто го познавам, старият Бетъридж сякаш нямаше какво да ми каже. Но тъй като аз имах какво да му кажа, започнах разговор, щом минахме през портата на парка.

— Преди да замина за Лондон — започнах аз, — бих искал да ви задам два въпроса. Те засягат самия мен, но мисля, че ще поучудят и вас.

— Ако само могат да избият от главата ми писмото на тази бедна девойка, мистър Франклин, все едно ми е какво впечатление ще ми направят. Моля, започвайте да ме учудвате, сър, колкото може по-скоро.

— Първият ми въпрос, Бетъридж, е следният. Не бях ли пиян вечерта в деня на рождения ден на Рейчъл?

— Пиян? Вие? — възкликна старецът. — Напротив, това е вашият най-голям недостатък, мистър Франклин, че пиете само когато се храните, и нито капка след това.

— Но рожденият ден беше специален случай. Нея вечер може да съм изменил на обичайния си навик.

Бетъридж се позамисли.

— Вие наистина изменихте на привичките си, сър, и аз ще ви кажа по какъв начин. Вие просто изглеждахте болен и ние ви придумахме да пийнете няколко глътки коняк с вода, за да се поободрите.

— Аз не съм свикнал да пия коняк с вода. И може би…

— Почакайте, мистър Франклин. Аз знаех, че не сте привикнали, затова ви налях половин чаша от нашия петдесетгодишен отлежал коняк и — срам и позор за мен! — разредих това благородно питие с цяла чаша студена вода. Едно дете не би могло да се напие с това, камо ли възрастен мъж!

Аз знаех, че мога да разчитам на неговата памет по въпроси от този род. Следователно изключено е да съм бил пиян. И преминах към втория въпрос.

— Преди да замина за чужбина, Бетъридж, вие често ме виждахте, когато бях момче. Кажете ми откровено: не сте ли забелязали нещо странно около мен, след като съм заспивал през нощта? Виждали ли сте ме някога да ходя в съня си?

Бетъридж се спря, погледна ме за миг, поклати глава и отново тръгна.

— Разбирам за какво намеквате, мистър Франклин! — каза той. — Вие се опитвате да си обясните по какъв начин боята се е намерила върху вашата нощница без ваше знание. Но сте много далеч от истината, сър. Хиляди мили далеч! Да ходите в съня си? Никога в живота си не сте правили такова нещо!

Отново почувствувах, че Бетъридж трябва да е прав.

Нито у дома, нито в чужбина бях водил усамотен живот. Ако бях сомнамбул, стотици и стотици хора щяха да забележат тази моя особеност и от съчувствие към мен биха ме предупредили, за да мога да се лекувам от тази болест.

И все пак аз се хванах — с упорство, съвсем простително при подобни обстоятелства — за тия две единствени обяснения, които биха могли да ме извадят от ужасното положение, в което се намирах. Забелязвайки, че не останах удовлетворен от неговите отговори, Бетъридж ми напомни за последните събития в историята на Лунния камък и направи моите надежди на пух и прах — веднъж завинаги.

— Нека да допуснем, че вашето предположение е вярно, сър, и да видим по какъв начин то ще ни помогне да открием истината: Ако сметнем нощницата за неопровержимо доказателство — нещо, в което аз се съмнявам, — тогава вие не само сте изтрили боята от вратата, без сам да знаете това, но сте взели и диаманта, без сам да знаете това. Правилно ли разсъждавам?

— Съвсем правилно. Продължавайте.

— Много добре, сър. Да предположим, че сте били пиян или пък като лунатик сте ходили насън, когато сте взели диаманта. Това обяснява случилото се през нощта и на утрото след рождения ден. Но по какъв начин обяснява то всичко, което се случи оттогава досега? Диамантът е бил занесен в Лондон. Диамантът е бил заложен при мистър Люкър. Нима сте направили и едното, и другото, без сам да знаете това? Нима бяхте пиян, когато ви изпратих с кабриолета в събота вечер? И нима в съня си сте отишли при мистър Люкър, когато влакът ви е стоварил на последната гара? Извинете ме, ако ви кажа, мистър Франклин, че тази работа така ви е разстроила, че вие не сте в състояние да разсъждавате нормално. И колкото по-скоро се посъветвате с мистър Бреф, толкова по-скоро ще излезете от безизходното положение, в което сте попаднали.

Стигнах на гарата само една-две минути преди тръгването на влака.

Набързо дадох на Бетъридж лондонския си адрес, за да може да ми пише, ако това се окаже необходимо: от своя страна обещах да му съобщавам всяка по-важна новина. След като направих това и вече се прощавах с него, случайно погледнах към будката, където продаваха вестници и списания. И видях, че с продавачката разговаря странният наглед помощник на мистър Канди. В същата минута нашите очи се срещнаха. Езра Дженингз свали шапката си. Аз отвърнах на поздрава му и се качих във вагона, когато влакът вече потегляше. Струва ми се, за мен беше облекчение да мисля за съвсем странични неща. Както и да е, когато тръгнах по обратния път, за да се срещна с мистър Бреф по тази много важна за мен работа, аз с удоволствие — признавам, че това беше доста глупаво — започнах да се питам: как се случи така, че бях видял човека с шарената коса два пъти през един и същ ден!

Пристигнах в Лондон в такъв час, че нямаше никаква надежда да заваря мистър Бреф в кантората му. Затова от гарата тръгнах направо за неговия дом в Хамстед и наруших спокойствието на стария адвокат, който дремеше сам-самичък в столовата с любимото си кученце на коленете и с бутилка вино под ръка.

Впечатлението, което моят разказ направи на мистър Бреф, може би най-добре ще предам, като разкажа какво той предприе, след като ме изслуша докрай. Той тутакси нареди да запалят свещите и да донесат чай в кабинета му; също и да предадат на дамите да не ни безпокоят под никакъв предлог. След тия предварителни разпореждания той най-напред разгледа нощницата, а сетне започна да чете писмото на Розана Спирман.

Едва след като прочете писмото, мистър Бреф ми проговори за пръв път, откакто се бяхме затворили в кабинета.

— Франклин Блейк — каза старият джентълмен, — това е много сериозно нещо във всяко отношение. Според мен то засяга мис Рейчъл не по-малко, отколкото засяга и вас. Нейното странно поведение сега вече не е тайна. Тя вярва, че вие сте откраднали диаманта!

Дълго се борих със себе си, отблъсквайки това възмутително заключение. Но то все пак ми се наложи. Желанието ми да се срещна лично с Рейчъл се основаваше именно на това убеждение, което сега изказа мистър Бреф.

— Първото нещо, което трябва да направите сега — продължи адвокатът, — е да се обърнете към Рейчъл. Тя е мълчала през цялото това време по причини, които аз (познавайки характера й) лесно мога да разбера. Но след всичко, което се случи, нейното мълчание не трябва да се понася повече! Тя трябва да бъде убедена или да бъде принудена да ни каже защо смята, че именно вие сте взели диаманта. Има надежда, че цялата тази работа, която сега ни изглежда тъй сериозна, ще се превърне и сапунен мехур, ако ни се удаде да я прекършим и накараме да говори.

— Това не е много утешително мнение за мен — казах аз. — Наистина, бих искал да знам…

— Бихте искали да знаете на какво се базирам? — прекъсна ме мистър Бреф. — Аз мога да ви обясня за две минути. Разберете преди всичко, че гледам на тази работа от юридическа гледна точка. За мен това е въпрос на доказателство. Много добре. А доказателството се оказва несъстоятелно още отначало по една важна точка.

— Какво именно?

— Сега ще чуете. Приемам, че името върху нощницата доказва, че тя е ваша. Приемам, че петното доказва, че тази именно нощница е отъркала боядисаната врата на Рейчъл. Но къде е доказателството, че вие сте носили тази нощница през нощта, когато е изчезнал диамантът?

Това съображение ми се стори още по-убедително, тъй като и на мен ми бе минало през ума нещо подобно.

— А що Се отнася до това — продължи адвокатът, като взе в ръка изповедта на Розана Спирман, — разбирам, че писмото е много неприятно за вас. Разбирам, че вие не се решавате да го анализирате от чисто обективна гледна точка. Но аз не се намирам във вашето положение. Позовавайки се на моя юридически опит, аз мога да разгледам този документ, както бих разгледал всеки друг. Без да намеквам за това, че тази жена е била крадла, аз само ще отбележа, че писмото й доказва, според нейното собствено признание, каква изкусна измамница е била тя; ето защо имам право да подозирам, че тя не ви е казала цялата истина. Засега няма да се впускам в разсъждения: какво тя е направила и какво не. Ще кажа само едно: че ако Рейчъл ви подозира, взимайки за доказателство само вашата нощница, може почти със сигурност да се каже, че Розана Спирман й е показала нощницата! Тази жена си признава в своето писмо, че тя ревнува Рейчъл, че подменяла розите във вашата чаша, че виждала някаква надежда за себе си в скарването между Рейчъл и вас. Не ще се спирам тук да питам кой е взел Лунния камък — за да постигне своята цел, Розана Спирман би взела петдесет лунни камъка, — ще кажа само, че изчезването на диаманта е дало на тази влюбена във вас крадла удобен случай да ви скара с Рейчъл за цял живот. Тя още не се е била решила да сложи край на живота си тогава, не забравяйте това! И аз със сигурност мога да твърдя, че съдейки по нейния характер и положение, тя е била напълно способна да се възползува от случая и да открадне диаманта. Е, какво ще кажете за всичко това?

— Нещо подобно си помислих и аз още щом отворих писмото.

— Точно така! А когато прочетохте писмото, вие сте съжалили бедната девойка и не сте имали сърце да я заподозрете. Това ви прави чест, любезни сър, това ви прави чест!

— Ами ако се окаже, че нощницата наистина е била на мене, тогава какво?

— Не виждам как това може да бъде доказано — рече мистър Бреф. — Но ако допуснем, че това стане, тогава съвсем не ще бъде лесно да се докаже вашата невинност. Няма да се спираме на това сега. Нека почакаме и видим дали Рейчъл ви подозира само въз основа на нощницата като доказателство.

— Боже мой, колко хладнокръвно говорите за това, че Рейчъл ме подозира! — възкликнах аз. — Какво право има тя да ме подозира в кражба въз основа на каквото и да било доказателство?

— Твърде разумен въпрос, любезни ми сър. Доста разгорещено поставен, но все пак заслужава внимание. Това, което хвърля в недоумение вас, хвърля в недоумение и мен. Потърсете в паметта си и ми кажете: когато бяхте на гости в дома на лейди Вериндър, не се ли случи нещо, което би могло да накара Рейчъл да се усъмни във вашата чест или, да речем — макар и неоснователно поне, — във вашите нравствени принципи изобщо!

Обхванат от непреодолимо вълнение, аз скочих от мястото си. Въпросът на адвоката ми напомни за пръв път, откакто бях напуснал Англия, че когато гостувах у лейди Вериндър, нещо наистина се случи.

В осмата глава от разказа на Бетъридж се споменава за пристигането на един чужденец, съвсем непознат посетител в къщата на леля ми. Той бе дошъл да ме види по работа. И тази работа беше от следното естество.

Бях достатъчно глупав (нуждаейки се, както винаги, от пари) да заема известна сума от съдържателя на един малък ресторант в Париж, на когото бях добре познат като редовен посетител. За връщането на парите беше определен срок, а когато този срок дойде, не можах да изпълня обещанието си — нещо, което се случва с хиляди други честни хора. Изпратих на човека полица. Моят подпис върху подобни документи за нещастие беше добре познат: той не можал да я осребри. Работите му се объркали, заплашвало го пълно разоряване и един негов роднина, френски адвокат, бе пристигнал в Англия да ме намери и настоява да изпълня дълга си. Той беше човек сприхав, с избухлив характер и неумело подхвана обясненията си с мен. Между нас бяха разменени с повишен глас твърде остри думи; леля ми и Рейчъл за нещастие бяха в съседната стая и ни чуха. Лейди Вериндър влезе при нас и поиска да узнае какво се бе случило. Французинът й показа даденото му пълномощно и заяви, че аз съм виновен за разоряването на един човек, който се доверил на моята чест. Леля ми тутакси му изплати сумата и го отпрати. Разбира се, тя ме познаваше тъй добре, че не сподели мнението на французина по въпроса. Но остана огорчена от моята небрежност и с пълно право ми се разсърди, задето се бях поставил в положение, което без нейната намеса би могло да стане доста неприятно. Изглежда, че майка й й бе разказала за това или пък Рейчъл сама го бе чула от съседната стая — не мога да кажа. Но тя по своему погледна на този случай твърде романтично и преувеличено. Аз съм бил „бездушен“, „безсърдечен“, бил съм „безчестен“, „не съм имал никакви принципи“, не се знаело „докъде мога да стигна“… с една дума, Рейчъл ми наговори такива жестоки неща, каквито още не бях слушал от нито една млада жена. Скарването ни продължи и през другия ден. На третия ден аз успях да се помиря с нея и престанах да мисля за това. Не беше ли си припомнила Рейчъл този нещастен случай и в онзи критически момент, когато моето право да се ползувам с нейното уважение отново, и много по-сериозно, беше поставено под въпрос? Когато разказах на мистър Бреф всичко това, той тутакси отговори утвърдително.

— То трябва да е оказало своето влияние върху нея — отговори той загрижено. — И заради вас самия аз бих желал това нещо да не беше се случвало. Ние с вас обаче току-що открихме, че е съществувало някакво предразполагащо влияние против вас и в края на краищата си изяснихме поне една загадка. Не виждам какво повече бихме могли да направим засега. Следващата ни стъпка в това следствие трябва да ни заведе при Рейчъл.

Той стана и почна замислено да се разхожда напред-назад из стаята. Два пъти едва ли не му казах, че и без това бях решил да се видя с Рейчъл, и два пъти, взимайки под внимание неговата възраст и характера му, се побоях да не го уплаша в такъв един неблагоприятен момент.

— Най-голямата трудност се състои в това — продължи той, — как да я накараме да се изкаже докрай. Вие какво предлагате?

— Решил съм, мистър Бреф, сам да поговоря с Рейчъл.

— Вие? — Той изведнъж се спря и ме погледна така, сякаш си бях загубил ума. — Вие? Та нима това е възможно? — Той рязко тръсна глава и отново тръгна из стаята. — Почакайте — каза той. — В такива необикновени случаи привързаността може понякога да се окаже най-доброто разрешение. — Той поразмисли върху въпроса в тази нова светлина и изведнъж взе смело решение в моя полза. — Който не рискува, той не печели — продължи старият джентълмен. — Шансовете за успех са на ваша страна, не на моя… и вие пръв ще направите опит!

— Шансовете са на моя страна? — повторих аз, крайно изненадан.

Върху лицето на мистър Бреф за пръв път се появи усмивка.

— Ето как стои работата — каза той. — Ще си призная честно: не възлагам никаква надежда нито на вашата предпазливост, нито на вашето хладнокръвие. Но храня надеждата, че дълбоко в душата си Рейчъл все още изпитва към вас някаква слабост. Възползувайте се от това и бъдете сигурен, че ще чуете най-откровеното признание, на което е способна една жена! Въпросът е: как да се срещнете с нея?

— Тя ви е гостувала в този дом — отвърнах аз. — Мога ли да ви помоля да я поканите тук, без да й казвате, че ще ме срещне?

— Много смело! — каза мистър Бреф.

Произнасяйки тези думи в отговор на моето предложение, той отново тръгна нагоре-надолу из стаята.

— С други думи — продължи той, — моят дом трябва да се превърне в капан за Рейчъл, а за примамка да послужи поканата на жена ми и дъщерите ми. Ако вие не бяхте Франклин Блейк, а някой друг, и ако работата не беше толкова сериозна, аз бих ви отказал най-категорично. Но сегашните обстоятелства ме карат твърдо да вярвам, че Рейчъл сама ще ми благодари след това за моето предателство. Считайте ме за свой съучастник. Рейчъл ще бъде поканена да прекара един ден у нас и вие ще бъдете уведомен своевременно за това.

— Кога? Утре?

— Утре не ще успеем да получим от нея отговор. Нека бъде в другиден.

— А как ще ме уведомите?

— Стойте си в къщи и ме чакайте.

С най-искрено чувство на гореща признателност аз му благодарих за ценната помощ; и като отказах на гостоприемната му покана да прекарам нощта у тях, в Хамстед, върнах се в лондонската си квартира.

За следващия ден мога да кажа само това, че той беше най-дългият ден в моя живот. Макар и да знаех, че съм невинен, макар и да бях уверен, че гнусното обвинение, легнало върху мен, трябва рано или късно да се разясни, аз все пак бях някак си паднал в собствените си очи и не желаех да се видя с никой от моите приятели. Ние често слушаме (преди всичко от повърхностни наблюдатели), че престъплението може понякога да изглежда невинност. Ала на мене ми се струва много по-вярно обратното — че невинността може да изглежда като престъпление. Наредих да не пускат никого, при мен и се осмелих да поизляза само под прикритието на вечерния здрач.

На другата сутрин мистър Бреф ме изненада още докато закусвах. Той ми подаде един голям ключ и каза, че за пръв път в живота си се срамува от себе си.

— Ще дойде ли?

— Ще дойде днес на обед и ще прекара останалата част на деня с жена ми и дъщерите ми.

— Посветени ли са мисис Бреф и дъщерите ви в нашата тайна?

— Не можеше иначе. Но жените, както може би вие сам сте забелязали, почти нямат принципи. Моето семейство не изпитва никакво угризение на съвестта. Тъй като крайната цел е вие с Рейчъл да се помирите, жена ми и дъщерите ми като същински йезуити гледат на всички средства за нейното постигане със спокойна съвест.

— Аз съм им безкрайно благодарен. Какъв е този ключ?

— Това е ключът от задната врата на нашата градина. Бъдете там в три часа следобед. Влезте в градината и тръгнете през оранжерията към къщи. Минете през малката гостна и отворете насрещната врата, която води към музикалния салон. Там ще намерите Рейчъл сам-самичка.

— Как да ви благодаря!

— Ще ви кажа как; не винете мене за това, което ще се случи после.

След тия думи мистър Бреф си отиде.

Трябваше да чакам още няколко дълги часа. За да съкратя по някакъв начин времето, започнах да преглеждам писмата, които бяха дошли с последната поща. Между тях имаше писмо и от Бетъридж.

Отворих го с нетърпение. За моя изненада и разочарование Бетъридж започваше с извинението, че няма никакви особени новини. В следващото изречение отново се появи неизбежният Езра Дженингз! Той спрял Бетъридж, когато се връщал от гарата, и го попитал за мен. Узнал моето име, той съобщил за нашата среща на своя шеф, мистър Канди. Като чул това, доктор Канди сам отишъл при Бетъридж, за да му изрази съжалението си, дето не се бил видял с мен. Казал, че има особена причина, за да иска да се срещне с мен, и помолил да му се обадя, когато отново отида към Фризингхол. Като изключим няколко реда, характерни за философията на Бетъридж, в писмото на моя кореспондент нямаше почти нищо друго. Добрият предан старец сам споменаваше, че написал това писмо, подтикнат по-скоро от „удоволствието да ми пише“.

Напъхах писмото в джоба си и тутакси го забравих, погълнат от мислите за предстоящата среща с Рейчъл.

Когато часовникът на Хамстедската църква удари три, аз мушнах ключа на мистър Бреф в бравата на градинската врата. Влязох в градината. Трябва да си призная, че като заключвах вратата от вътрешната й страна, почувствувах някакъв страх при мисълта за това, което можеше да се случи. Крадешком се огледах на всички страни, опасявайки се да не би някой неочакван свидетел да се е скрил някъде в градината. Но нищо не потвърди тези мои опасения. Всички алеи и пътеки в градината бяха пусти; и единствените мои наблюдатели бяха птиците и пчелите.

Прекосих градината, минах през оранжерията и влязох в малката гостна стая. Когато сложих ръка на бравата на отсрещната врата, чух да се разнасят няколко тъжни акорда. Рейчъл често бе подрънквала така с пръсти по клавишите, когато гостувах в дома на майка й. Бях принуден да поспра, докато се съвзема духом. В тази минута пред мен изплуваха миналото и настоящето; и контрастът между тях просто ме порази.

След няколко секунди аз се въоръжих с всичката си смелост и отворих вратата.