Уилки Колинс
Лунният камък (8)

Четвърта глава

Мене наистина ме е жал да ви занимавам, със себе си и с плетения си стол. Аз добре разбирам, че един сънлив старец, седнал на слънце в задния си двор — не е нещо много интересно за убиване на времето. Но в разказа всяко нещо трябва да дойде с времето си и вие ще трябва да се повъртите около мен още малко, докато пристигне мистър Франклин Блейк.

Преди да успея отново да подремна, след като дъщеря ми си отиде, спокойствието ми бе нарушено от дрънкането на чинии и паници в кухнята, което означаваше, че вечерята е готова. Тъй като аз се хранех в стаята си и нямах нищо общо с общата вечеря в прислужническата столова, на мене ми оставаше само да им пожелая добър апетит и отново да се разположа на своя стол. Аз току-що се канех да стана и за тая цел вече протягах нозете си, когато навън изтича друга жена. Този път не беше дъщеря ми, а Нанси, миячката на съдове. Аз бях точно на пътя й и когато тя ме помоли да я пусна да мине, аз забелязах, че лицето й беше нацупено — а подобно нещо по принцип като глава на прислугата аз никога не пропускам да разследвам.

— Защо бягате от вечеря, Нанси? Какво се е случило?

Нанси се опита да се изплъзне, без да ми отговори, но аз станах и я хванах за ушенцето. Тя е миличка, пълничка девойка, а пък аз си имам обичая да показвам по този начин приятелското си внимание към младите девойки.

— Какво има? — попитах я аз още веднъж.

— Розана пак е закъсняла за вечеря — отвърна тя — и мене ме изпратиха да я повикам. Всичката тежка работа в тая къща пада на моите плещи. Пуснете ме, мистър Бетъридж!

Розана беше нашата втора прислужница. Понеже изпитвах известно състрадание към нашата втора прислужница (вие ей сега ще разберете защо) и по лицето на Нанси разбрах, че тя ще намери своята другарка и ще почне да й се кара — нещо, което при дадените обстоятелства беше съвсем излишно, мене ми хрумна мисълта, тъй като сега аз нямах друга работа, бих могъл сам да отида за Розана и да й намекна, че в бъдеще трябва да бъде поточна. Аз знаех, че тя по-леко ще понесе това от м е и.

— Къде е Розана? — попитах аз.

— Разбива се, на пясъците! — отвърна Нанси, като тръсна глава. — На нея пак й стана лошо тая заран, та отиде да подиша малко чист въздух. Тя просто ме изкарва от търпение!

— Върнете се на вечеря, момичето ми — рекох й аз. — Мене тя не ме изкарва от търпение и аз ще отида да я доведа.

Нанси (която има прекрасен апетит) остана доволна. А когато е доволна от нещо,.тя изглежда доста хубавичка. И тогава аз я милвам под гушката. Това е безнравствено, но е навик.

И така, аз си взех бастуна и се отправих към брега и пясъците…

Не, за това е още рано. Съжалявам, че пак ще ви позабавя, ала вие непременно трябва да изслушате историята на пясъците и историята на Розана — тъй като въпросът с диаманта е тясно свързан с тях. Колко прилежно се старая да не се отклонявам от разказа си и колко лошо ми се удава! Но какво да се прави? Хора и неща се преплитат по такъв досаден начин на този свят и сами се натрапват на нашето внимание! Нека приемем това спокойно, нека бъдем кратки и ние скоро ще проникнем в самата глъбина на тайната, обещавам ви!

Розана (елементарната вежливост изисква да говорим най-напред за хората, после за нещата) беше единствената нова прислужница в нашия дом. Четири месеца преди времето, за което пиша, моята господарка бе ходила в Лондон и бе посетила някакво изправително заведение, имащо за цел да не допуска пропаднали жени, освободени от затвора, отново да тръгнат по лошия път. Като видяла, че моята господарка се интересува от работата на това заведение, директорката й обърнала вниманието върху една девойка, на име Розана Спирман, и й разказала една твърде печална история, която нямам сили да повтарям, тъй като не обичам да са вълнувам без нужда, както, вярвам, не обичате и вие. Казано накратко, Розана Спирман била крадла, ала не крадла като крадците, които си подреждат цели кантори в Сити и вместо веднъж крадат систематически от хиляди хора — затова тя попаднала в лапите на полицията, хвърлили я в затвора, а сетне я изпратили в изправителен дом. Мнението на директорката за Розана било (въпреки предишните й постъпки), че тази девойка не била като другите и че на нея й трябвало само удобен случай, за да се покаже достойна за съчувствието на някоя добра християнка. Моята господарка (като добра християнка, ако изобщо има такива) рекла на директорката:

— Розана Спирман ще има този случай като прислужница при мен.

Една седмица по-късно Розана Спирман постъпи на работа при нас като втора прислужница. Нейната история не беше разказана никому освен на мис Рейчъл и на мен. Благоволявайки да се съветва с мен по много въпроси, господарката се посъветва с мен и относно Розана. Придобил напоследък привичката на покойния сър Джон — всякога да се съгласявам с милейди, аз искрено се съгласих с нея и относно Розана Спирман.

Рядко се представя по-добър случай от този, който се падна на тази наша бедна девойка. Никой измежду прислугата не можеше да я упрекне за нейното минало, защото никой не го познаваше. Тя получаваше заплата и се ползуваше с известни преимущества наравно с всички останали; от време на време господарката я насърчаваше с няколко любезни думи. В замяна на това, трябва да кажа, Розана се оказа достойна за тия ласкави отношения към нея.

Макар и не много здрава и страдаща понякога от тези нейни припадъци, за които споменах по-горе, тя вършеше работата си тихо и безропотно, старателно и задоволително; но освен с дъщеря ми Пенелопа, която бе винаги любезна, макар и не много близка с нея, Розана някак си не можа да се сприятели с другите прислужници.

Не знам защо, тази девойка не им се хареса. В нея нямаше красота, която да събуди у другите завист; тя беше най-обикновената наглед девойка в цялата къща и отгоре на това едното й рамо бе по-високо от другото. Мисля, че на прислужниците най-много не им се нравеше нейната мълчаливост и склонност към уединение. Тя четеше или работеше през свободните си часове, когато другите бъбреха и клюкарствуваха помежду си. А когато идваше нейният ред да излезе навън, в девет случаи от десет Розана спокойно слагаше шапката си и отиваше да се поразходи сама. Тя никога и с никого не се караше, никога не се обиждаше; само дето упорито и вежливо се държеше настрана от всички. Прибавете към това и факта, че макар и да не беше красива, в нея имаше нещо, което я правеше да изглежда не като прислужница, а като благородна дама. Може би това личеше по гласа и, а може би по лицето й. Аз мога само да кажа, че другите жени забелязаха това още от първия ден, когато тя постъпи на работа при нас, и почнаха да говорят (съвсем несправедливо), че Розана Спирман важничи.

Разказал вече историята на Розана, аз ще спомена само за една от многото странности на тази девойка, за да премина след това към историята на пясъците.

Нашият дом е разположен високо на брега на Йоркшир, близо до морето. Наоколо има прекрасни места за разходка — във всички направления освен в едно. Според мен, това е едно ужасно място за разходка. Вървиш четвърт миля през тъжна елхова гора, минаваш между ниски отвесни скали и се озоваваш в най-уединеното и неприветливо заливче по цялото наше крайбрежие.

Тук пясъчните дюни се спускат към морето и завършват с две заострени скали, които се подават от водата една срещу друга. Едната се нарича Северен, а другата — Южен нос. Между тия две скали се намират най-страшните плаващи пясъци по цялото йоркширско крайбрежие. По време на отлив в техните глъбини става нещо, което кара цялата им повърхност да трепере по най-необикновен начин. Затова тукашните жители ги наричат Подвижни пясъци. Голяма плитчина, простираща се па половин миля от устието на залива, задържа силния напор на океана. И зиме, и лете, когато приливът нахлуе над тази плитчина, морските вълни сякаш остават някъде зад нея и водата прониква в залива като голяма струя, която безшумно залива пясъка. Уединено и страшно място, мога да ви кажа! Никаква лодка не се осмелява да навлезе в тоя залив. Децата от нашето рибарско селище, наричано Кобс Хол, никога не идват тук да играят. Дори и птиците, както ми се струва, гледат да отлетят по-далеч от Подвижните пясъци. Ето защо обстоятелството, че по време на своята почивка една млада жена, която има възможност да избира от десетина приятни места за разходка и която винаги може да си намери някой да я придружава, стига само да каже: „Елате!“, предпочита такова едно място, където плете или чете сам-самичка — вече минава всички граници на вероятното, уверявам ви! Но — обяснявайте си го, както щете — това беше любимото място за разходка и почивка на Розана Сиирман. Само един или два пъти тя бе ходила до Кобс Хол, при единствената си приятелка, която имаше из нашите места и за която ще ви разкажа малко по-късно. Но ето че сега и аз тръгвах към същото това място, за да доведа девойката на вечеря. И с това ние благополучно се връщаме към началото на разказа и отново се отправяме към страшните пясъци.

Не срещна девойката в елховата горичка. Когато се промъкнах между дюните към брега, аз я видях — с малката си сламена шапка и с простата си сива мантия, която тя винаги носеше, за да скрие, доколкото е възможно, уродливото си рамо. Розана седеше сам-самичка и гледаше към плитчината, към морето. Когато се приближих до нея, тя се стресна и извърна глава настрани. Като шеф на прислугата аз по принцип никога не пропускам да разбера защо някой не ме гледа в очите; обърнах я към себе си и видях, че Розана плаче. Една от шестте хубави носни кърпички, подарени ми от господарката, се намираше в джоба ми. Аз я взех и казах на Розана:

— Елате да поседим заедно, мила моя, някъде на брега. Най-напред ще изтрия сълзите ви, а после ще се осмеля да ви попитам защо плачете.

Когато станете на моите години, вие ще разберете, че сядането на брега отнема много повече време, отколкото ви се струва сега. Докато аз се настанявах, Розана сама изтри очите си със своята носна кърпичка, много по-проста от моята — евтина, басмена. Розана изглеждаше много потисната и много нещастна, но когато я помолих, тя седна до мен като добро момиченце. Когато искате по-скоро да утешите някоя жена, вземете я на коленете си. Аз си спомних за това златно правило, ала Розана не беше Нанси — и в това се състоеше цялата беда!

— А сега кажете ми, мила моя — продължих аз, — защо плачете?

— За отминалите години, мистър Бетъридж — спокойно отвърна Розана. — От време на време аз си спомням миналия си живот.

— Хайде, хайде, моето момиче! — рекох й аз. — Вашият минал живот е вече загладен. Защо не забравите за него?

Тя ме хвана за ревера на палтото. Аз съм небрежен старик и хубавичко си пръскам дрехите, когато ям и пия. От време на време някоя от прислужниците се залавяше да почисти дрехите ми. Само един ден преди това Розана бе изчистила едно петно от ревера на сакото ми с някакъв нов препарат — гарантирано средство за премахване на всякакви петна. Мазнината бе изчезнала, но на нейното място върху основата на сукното бе останало някакво тъмно петънце. Девойката посочи това място и поклати глава.

— Петното се изчисти — рече тя, — но мястото, където беше, все още личи, мистър Бетъридж… Мястото личи!

На забележка, направена на човек ненадейно, по повод на неговото собствено сако, не е така лесно да се отговори. Нещо вътре в самата девойка ме накара особено да я съжаля в тази минута. Макар че не беше красива, Розана имаше хубави кафяви очи и гледаше с някакво уважение на мен — на моята спокойна старост, на моята репутация като на нещо, което тя самата никога не ще може да достигне. И сърцето ми се изпълни със състрадание към нашата втора прислужница. Тъй като не се чувствувах способен да я утеша, на мен ми оставаше да направя само едно — да я заведа на вечеря.

— Помогнете ми да стана — казах аз. — Вие сте закъснели за вечеря, Розана, и аз дойдох да ви отведа.

— Вие, мистър Бетъридж! — учуди се тя.

— Изпратиха Нанси да ви извика — продължих аз, — но си помислих, че на вас ще ви бъде по-леко, ако ви се поскарам аз…

Вместо да ми помогне да стана, горката девойка лекичко ми стисна ръката. Тя с усилие задържа сълзите си да не потекат отново — нещо, което ми хареса и ме накара да я уважавам.

— Вие сте много добър, мистър Бетъридж — каза тя. — Не ми се яде сега. Позволете ми да постоя тук още мъничко.

— Защо обичате да стоите тук? — попитах я аз. — Какво ви носи винаги все към това тъжно и печално място?

— Нещо ме тегли насам — отвърна девойката, като рисуваше с пръст някакви фигури върху пясъка. — Мъча се да не идвам насам и не мога. Понякога… — продължи тя тихичко, сякаш се боеше от собственото си въображение — понякога, мистър Бетъридж, на мен ми се струва, че тук именно ме чака и моят гроб.

— Вас ви чака агнешко печено и пудинг с дреболии — рекох аз. — Хайде сега да вечеряте! Ето какво се получава, Розана, когато човек много философствува на гладен стомах!

Аз я мъмрех твърде строго, възмутен, естествено (на моите години), че жена на двадесет и пет може да говори за близката си смърт!

Розана сякаш не чу думите ми. Тя сложи ръка на рамото ми и не ми даде да стана.

— Струва ми се, че това място ме е омагьосало — каза тя. — То ми се присънва всяка нощ и ме кара да мисля за него, когато седна да плета. Вие знаете, че съм ви признателна, мистър Бетъридж; знаете, че се мъча да заслужа вашата доброта и доверието на господарката към мен. Но понякога се питам: не е ли много спокоен и много хубав тукашният живот за жена като мен след всичко, което съм преживяла, след всичко, което съм понесла? Аз се чувствувам по-самотна между другите слуги, отколкото когато съм тук, защото съзнавам, че не съм като тях. Господарката не знае, директорката на изправителния дом не знае какви страшни упреци представляват честните хора сами по себе си за жени като мен. Не ми се карайте, добри ми мистър Бетъридж! Аз си гледам работата, не е ли така? Моля, не говорете на господарката, че съм недоволна. Доволна съм от всичко. Само че понякога душата ми е неспокойна, това е! — Тя свали ръка от рамото ми и изведнъж посочи към Подвижните пясъци. — Вижте! — каза тя. — Не е ли изумително? Не е ли страшно? Аз съм видяла това вече двайсетина пъти, и то все пак е ново за мен, като че ли никога не съм го виждала.

Погледнах нататък, накъдето тя показваше. Започваше приливът и ужасният пясък захвана да трепере. Кафявата му повърхност се надигна, сетне се нагърчи цялата и почна да потръпва.

— Знаете ли на какво ми прилича това? — попита Розана и отново ме хвана за рамото. — Прилича ми… сякаш стотици хора се задушават под тия пясъци — хора, които се мъчат да изплуват на повърхността, а потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в страшните глъбини… Хвърлете един камък, мистър Бетъридж! Хвърлете камък и нека погледаме как пясъкът го поглъща надолу!

Какви налудничави приказки! Ето как празният стомах действува върху неспокойната душа! Моят отговор (твърде остър, но полезен за бедната девойка, уверявам ви!) вече беше на езика ми, когато изведнъж иззад дюните се чу глас, който ме викаше по име.

— Бетъридж! — крещеше гласът. — Къде сте?

— Тук! — извиках в отговор аз, без да зная кой би могъл да ме търси.

Розана скочи на крака и взе да се взира натам, откъдето идеше гласът. Аз сам току-що се канех да стана, когато ме порази внезапната промяна в лицето на девойката.

Лицето й се покри с такава хубава, приятна руменина, каквато аз никога не бях виждал върху него; Розана сякаш цялата просия от някаква безмълвна изненада, от някакво радостно изумление!

— Кой е? — попитах я аз.

Розана повтори моя въпрос.

— О! Кой е? — каза тя тихо, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на мен.

Аз се обърнах и загледах в същата посока. Там иззад дюните се показа млад мъж със сини очи, в прекрасен светлокафяв костюм, с подходящи ръкавици и шапка с роза, затъкната в петлицата, и с такава усмивка на лице, която би могла да накара и самите Движещи се пясъци да му се усмихнат в отговор. Преди да успея да се изправя на крака, той се просна на пясъка до мен, прегърна ме за врата, според чуждестранните обичаи, и ме притисна до себе си тъй силно, че едва ли не ми излезе душата.

— Скъпи ми Бетъридж! — каза той. — Дължа ви седем шилинга и шест пенса. Сега знаете кой съм, нали?

— Господи, помилуй нас!

Това беше мистър Франклин Блейк, пристигнал с четири часа по-рано, отколкото ние го очаквахме.

Преди още да мога да продумам, аз забелязах, че мистър Франклин учудено гледа към Розана. Следвайки примера му, аз също погледнах към девойката. Тя беше поруменяла още повече — може би, защото бе срещнала погледа на мистър Франклин. Изведнъж Розана се обърна и най-неочаквано ни остави — някак объркана и смутена, без да се поклони на младия господин и без да ми каже нито думичка, — нещо, което съвсем не приличаше на нея: трудно би могло да се намери някоя по-вежлива и по-възпитана прислужница.

— Каква странна девойка! — каза мистър Франклин. — Бих желал да зная какво толкова изумително видя тя в мен?

— Предполагам, сър — отвърнах аз, взимайки на подбив континенталното възпитание на нашия млад джентълмен, — че се е удивила от вашия задграничен блясък…

Споменавам тук небрежния въпрос на мистър Франклин и моя безсмислен отговор за утеха и насърчение на всички глупавички хора — както вече отбелязах, на ограничените хора служи за голяма утеха съзнанието, че понякога и по-умните постъпват не по-благоразумно от тях. Нито мистър Франклин, с неговото прекрасно чуждестранно възпитание, нито пък аз, с моята житейска опитност и природен ум, не се сетихме какво означаваше тайнственото смущение на Розана Спирман. Ние престанахме да мислим за нея, горката, още преди да се скрие зад дюните сивото й наметало. И какво от това? — ще попитате вие съвсем на място. Четете по-нататък, добри ми приятели, търпеливо и може би и вие ще пожалите Розана Спирман, както я пожалих и аз, когато узнах цялата истина.