Уилки Колинс
Лунният камък (14)

Десета глава

Един след друг запристигаха и другите гости, докато всички се оказаха налице. Заедно с домакините компанията се състоеше от двадесет и четири души. Гледката беше великолепна — когато всички насядаха около масата и фризингхолският духовен ректор, който имаше чудно приятен глас, стана и прочете молитва.

Едва ли има нужда да ви досаждам с описание на гостите. Вие няма да срещнете никого от тях втори път — поне в моята част на разказа — с изключение на двамина.

Тези двама седяха от двете страни на мис Рейчъл, която като царица на деня, естествено, беше предмет на внимание за цялата компания. Този път обаче тя повече от обикновено представляваше центърът, към който насочваха своите погледи всички присъствуващи, тъй като (за безмълвно съжаление на моята господарка) на гърдите й сияеше чудният подарък, затъмняващ всичко друго — Лунният камък. Той й беше предаден открит, без никаква рамка, но този майстор на всички занаяти — мистър Франклин, бе успял, с помощта на ловките си пръсти и някаква сребърна жичка, да го прикрепи като брошка върху бялата блузка. Разбира се, всички се възхищаваха от огромните размери и красота на диаманта. Само двама от гостите казаха по нещо не тъй обикновено — те именно седяха, както вече споменах, от лявата и от дясната страна на мис Рейчъл.

Гостът от лявата й страна беше мистър Канди, нашият домашен лекар от Фризингхол.

Доктор Канди беше приятен, общителен дребен човечец; трябва обаче да призная, че той си имаше и един недостатък: обичаше, уместно или не, да се възхищава от собствените си шеги и да влиза доста непредпазливо в разговор с разни непознати. В компания той непрестанно правеше грешки и без да иска, всяваше разногласия между хората. Обаче в медицинската си практика беше много внимателен: когато поставяше диагноза, ръководейки се само от своя инстинкт (по думите на неговите врагове), той се оказваше прав там, където по-взискателните лекари отбелязваха неуспехи. Това, което той каза за диаманта на мис Рейчъл, беше изречено, както обикновено, във вид на мистификация или като шега. Той настойчиво я умоляваше (в интереса на науката) да му позволи да отнесе диаманта у дома си и да го изгори.

— Отначало ще го нагреем, мис Рейчъл — говореше докторът — до еди-колко си градуса, после ще го изложим на действието на въздуха и лека-полека ще изпарим диаманта и ще ви избавим от грижите за опазването на такъв скъпоценен камък!

Моята господарка слушаше с такъв измъчен вид на лицето, сякаш искаше думите на доктора да се сбъднат п да събудят у мис Рейчъл желание да пожертвува своя подарък за благото на науката.

Другият гост, седнал отдясно на мис Рейчъл, беше знаменитият индийски пътешественик мистър Мъртуейт, който с риск на живота си бе успял да се добере, преоблечен, до области, където не бе стъпвал кракът на нито един европеец.

Той беше висок, тънък, жилест, мургав, мълчалив човек, с уморен, но доста твърд, внимателен поглед. Носеха се слухове, че му бил дотегнал шумният живот сред хората из нашия край и че тъгувал да се върне и отново да скита из дивите страни на Изтока. С изключение на това, което каза на мис Рейчъл относно нейния диамант, той едва ли бе проговорил пет-шест думи и изпил чаша вино по време на вечерята. Лунният камък беше единственият предмет, който го интересуваше до известна стенен. Славата на този камък очевидно бе стигнала до него отдавна, когато скитал из опасните, тъмни области на Индия. Мистър Мъртуейт разглеждаше мълчаливо камъка тъй дълго време, че мис Рейчъл започна да се чувствува неудобно; най-сетне той и каза с присъщото си хладнокръвие:

— Ако някога отидете в Индия, мис Вериндър, не взимайте със себе си подаръка на вашия вуйчо. Индийският диамант бива понякога част от индийската религия. Аз зная известен град п известен храм в този град, където вашият живот не би продължил и пет минути, ако се явите там с това украшение!

Намирайки се в безопасност тук, в Англия, мис Рейчъл с възторг слушаше за опасностите, които я застрашават в Индия. Кречеталките бяха изпаднали в още по-голям възторг; те шумно захвърлиха ножове и вилици и закрещяха:

— О, колко интересно!

Моята господарка се завъртя нервно на стола и побърза да промени разговора.

Според това, как протичаше вечерята, аз лека-полека забелязах, че тържеството не вървеше тъй успешно, както в миналото.

Припомняйки си сега рождения ден и онова, което се случи по-късно, аз съм почти склонен да мисля, че проклетият диамант бе хвърлил в униние цялата компания. Аз усърдно поднасях вина; като привилегировано лице обикалях масата след не много желаните ястия и шепнех поверително на гостите:

— Моля ви, опитайте, зная, че ще ви хареса.

Девет от десетте пъти гостите опитваха — от уважение към стария оригинал Бетъридж, както се изразяваха те, — но напразно. Разговорът не вървеше; тъй често следваха минути на мълчание, че. дори и на мен ми ставаше неудобно. А когато някой от тях заговаряше, винаги казваше нещо съвсем не на място. Така например мистър Канди, докторът, никога по-рано не бе говорил такива нелепости. Ето ви един пример, от който ще разберете как се чувствувах аз, застанал пред бюфета, аз, който от все сърце желаех тържествената вечер да мине с успех.

Сред дамите, присъствуващи на вечерята, беше и почтената мисис Тредгол, вдовица на професор Тредгол. Тази благородна дама непрестанно говореше за своя покоен мъж, без никога да съобщи на непосветените слушатели, че той вече се е преселил на онзи свят. Предполагам — тя е била уверена, че всеки много или малко образовай англичанин е длъжен да знае поне това. В една от настъпилите паузи па разговора някой спомена за сухия и твърде неприятен предмет — анатомията на човешкото тяло. А ето че добрата мисис Тредгол заговори за покойния си мъж, без да намекне, че той е умрял. Анатомията според нея била любимото занятие на професора през свободното му време. За нещастие мистър Канди, който седеше срещу нея и не знаеше нищо за покойния джентълмен, я чу. Бивайки извънредно вежлив човек, той се възползува от случая, за да предложи на господин професора своите услуги във връзка с анатомическите му развлечения.

— В хирургическата академия току-що са получени няколко забележителни скелета — каза мистър Канди с гръмкия си весел глас. — Аз най-горещо препоръчвам на г-н професора, мадам, да ги разгледа при пръв удобен случай!

Стана тъй тихо, че би могло да се чуе падането на игла. Гостите (от уважение към паметта на професора) седяха като онемели. В това време аз бях зад мисис Тредгол и настойчиво й предлагах чаша рейнско вино. Тя отпусна глава и едва чуто проговори:

— Моят възлюблен съпруг е покойник.

За нещастие мистър Канди не чу нейните думи и не подозирайки ни най-малко истината, продължи препоръките си още по-високо и по-вежливо.

— Може би професорът не знае, че с картата на някой член на академията той може да влиза там всеки ден освен неделя от десет до четири часа.

Мисис Тредгол отпусна глава на гърдите си и още по-тихо повтори тържествените слова:

— Моят възлюблен съпруг е покойник.

Аз замигах енергично на мистър Канди през масата. Мис Рейчъл го докосна по ръката. Моята господарка го гледаше по неизразим начин. Но напразно. Той продължаваше с добродушие, на което не можеше да се сложи край.

— Много бих се радвал да изпратя на професора моята членска карта, ако бъдете тъй любезна да ми съобщите неговия сегашен адрес.

— Сегашният му адрес, сър, е гробът! — рече мисис Тредгол; изведнъж тя излезе из търпение и заговори е такава ярост, че чашите задрънчаха. — Професорът почина още преди десет години.

— Господи! — простена мистър Канди.

С изключение на кречеталките, които се изпискаха, такова униние обхвана цялата компания, сякаш всички бяха готови да се замъкнат след професора и като него да закрещят от гроба.

Но стига толкоз за мистър Канди. Останалите гости се държаха също така невъзможно и предизвикателно, както и докторът. Когато трябваше да говорят, те мълчаха, а когато заговаряха, то винаги беше нещо не на място. Мистър Годфри, обикновено тъй красноречив на трибуната, решително не пожела да се прояви в по-интимна компания. Дали беше сърдит или смутен след поражението си в градината — това не бих могъл да кажа. Той запазваше всичкото си красноречие за ушенцата на седналата до него дама, член на нашето семейство. Тя взимаше участие в неговия комитет; беше духовно развита личност, с изпъкнала ключица и с голямо пристрастие към шампанското, което — както навярно се досещате — тя обичаше сухо и в голямо количество.

Тъй като стоях близо зад тях, до бюфета, аз мога да засвидетелствувам, че компанията бе лишена от един твърде назидателен разговор, който имах възможността да доловя, докато отпушвах бутилките, режех агнешкото и прочие, и прочие. Това, което двамата си говореха за своите благотворителни деяния, не можех да чуя. Когато започнах да се ослушвам към тях, те отдавна вече бяха престанали да разговарят за жени, които чакат да се освободят от бременност, и жени, които чакат да бъдат освободени от бедност, и бяха преминали към по-сериозни теми. Религията (както разбрах от техните думи, докато отпушвах бутилки и режех месо) означава любов. А любовта означава религия. Земята била малко овехтяло небе. А небето било земя, малко подновена… На земята живеят доста порочни хора; но затова пък като изкупление на небето всички жени ще бъдат членки на някакъв огромен благотворителен комитет; там никой никога не се кара, а мъжете във вид на ангели разпоредители ще изпълняват желанията на жените. Прекрасно! Прекрасно! Но защо мистър Годфри лиши останалата компания от такава интересна беседа?

Вие може би ще си помислите, че мистър Франклин се постара да оживи компанията и да направи вечерта приятна.

Нищо подобно! Наистина той бе успял да се съвземе и да си възвърне веселото настроение; аз подозирам, че Пенелопа му бе съобщила как се бяха отнесли с мистър Годфри в градината. Но колкото и да говореше, за каквото и да заговаряше, девет от десетте пъти той избираше някаква неудобна тема или пък се обръщаше не към този, към когото трябваше; и всичко свършваше с това, че едни оставаха оскърбени, а други озадачени. Неговото задгранично възпитание — всички тия френски, немски и италиански черти, за които вече споменах, — се изявиха по най-неблагоприятен начин около гостоприемната маса на моята господарка.

Какво ще кажете например за неговите разсъждения по въпроса: колко далеч може да отиде една омъжена жена в добрите си отношения към някой друг мъж? И всичко това, с присъщото му френско остроумие, той разтълкува на неомъжената леля на фризингхолския викарий! Какво ще кажете за това, че преминавайки към германската черта на своето образование, той заяви на един от едрите земевладелци, голям авторитет в областта на скотовъдството, който говореше за своя опит при развъждане на бикове, че опитът, строго казано, нищо не струвал и че единственият начин за развъждане на бикове се състоял в това: да се задълбочиш сам в себе си, да си изработиш идеал за съвършен бик и след това да го произведеш!? И накрая, какво ще кажете за тази негова проява: когато депутатът от нашето графство, разгорещявайки се над сиренето и салатата, по въпроса за разпространяването на демократизма в Англия произнесе следните слова: „Ако ние се лишим от древната защита па нашите права, мистър Блейк, тогава какво ще ни остане, позволете да ви попитам?“ На което мистър Франклин отговори по италиански маниер:

— Ще ни останат три неща, сър: любов, музика и салата!

Мистър Франклин не само че вкара цялата компания в ужас с подобни изказвания, но когато английската черта у него накрая взе връх, той загуби задграничното си лустро и като премина към разговор върху медицинската професия, изрече такива смешни неща за всички лекари, че успя да вбеси дори и дребничкия, добродушен доктор Канди.

Спорът между тях започна е това, че мистър Франклин бе принуден — не помня по какъв повод — да признае, че в последно време страда от безсъние. Мистър Канди каза, че нервите му били разстроени и че топ незабавно трябва да се подложи на лечение. Мистър Франклин отвърна, че да се лекува и да опипва наслуки в тъмнината според него е едно и също нещо. Мистър Канди, отвръщайки с ловък удар, каза, че самият мистър Франклин, строго погледнато, търси съня си в тъмнината и че само медицината може да му помогне да го намери. Мистър Франклин, отвръщайки на удара е удар, от своя страна каза, че той често бил слушал слепец ла води слепеца, по чак сега за пръв път узнал какво значи това… По този начин те се препираха рязко и остро, докато и двамата се разгорещиха; особено мистър Канди толкова много се разпали, защищавайки своята професия, че моята господарка беше принудена да се намеси и да забрани продължаването на спора. Необходимостта от такава една строга намеса окончателно унищожи доброто настроение на гостите. Разговори все още се започваха, от време на време ту тук, ту там, но в тях вече нямаше пи живот, ни огън. Дяволът (или диамантът) властвуваше над гостите и всички почувствуваха голямо облекчение, когато моята господарка стана и даде знак па дамите да оставят мъжете да си допият виното.

Тъкмо бях наредил каните с вино пред стария мистър Ейблуайт (който заместваше стопанина на дома) и ето че на терасата се разнесоха звуци, които ме изненадаха до такава степен, че аз тутакси забравих добрите си маниери. Ние е мистър Франклин се спогледахме: това бяха звуците на индийския барабан. Готов бях да се закълна, че фокусниците са се върнали при нас, щом в нашия дом се появи Лунният камък!

Когато заобиколиха ъгъла на терасата и се приближиха към нас, аз побързах да изляза, за да ги отпратя. Но за нещастие двете кречеталки вече ме бяха изпреварили. Те изхвръкнаха на терасата като две увеселителни ракети, желаейки с нетърпение да погледат фокусите на индусите. Госпожиците бяха последвани от другите дами; скоро пристигнаха и мъжете. И преди още да успеете да кажете „Господи, помилуй!“, мошениците вече се кланяха на компанията, а кречеталките целуваха хубавичкото момченце.

Мистър Франклин застана редом до мис Рейчъл, а пък аз се изправих зад нея. Нашите подозрения, изглежда, бяха основателни, а тя, не знаейки нищичко от истината, стоеше пред индусите и на гърдите й блестеше Лунният камък!

Не мога да ви кажа какви фокуси ни показаха индусите и как ги изпълниха. Раздразнен от неудачната вечер и ядосан от мошениците, дошли отново тъкмо навреме, за да видят диаманта със собствените си очи, аз, трябва да си призная, съвсем се побърках. Първото нещо, което помня, бе внезапното появяване на терасата на индийския пътешественик мистър Мъртуейт. Обикаляйки образувания от гостите полукръг, той тихичко отиде зад фокусниците и тутакси заговори с тях на родния им език.

Дори ако ги беше убол с игла, аз се съмнявам дали индусите биха се стреснали повече и обърнали към него тъй светкавично бързо, както сега, когато чуха първите думи, отронили се от неговите устни. Само след миг те вече му се кланяха по най-вежлив и раболепен ориенталски начин. След като си размениха няколко думи на чуждия език, мистър Мъртуейт се отдалечи все тъй безшумно, както се бе и приближил. Главният фокусник, който същевременно изпълняваше и ролята на преводач, отново се обърна към зрителите. Аз забелязах, че кафявомургавото лице на този човек бе станало сиво, след като мистър Мъртуейт поговори с него. Индусът се поклони на моята господарка и я уведоми, че представлението е свършило. Крайно разочарование, кречеталките изкрещяха своето „О!“ — този път отправено към мистър Мъртуейт, задето бе сложил кран на спектакъла. Главният фокусник смирено положи ръка на гърдите си и за втори път съобщи, че представлението е свършило. Малкото момче тръгна наоколо с шапка в ръка. Дамите се прибраха в гостната, а мъжете (с изключение на мистър Франклин и мистър Мъртуейт) се върнаха при виното. Аз и един от лакеите тръгнахме подир индусите, за да ги изпроводим извън оградата на имението.

Когато се връщах през градината, усетих мирис на тютюн и видях, че мистър Франклин и мистър Мъртуейт (последният пушеше пура) бавно се разхождаха напред-назад между дърветата. Мистър Франклин ми даде знак да отида при тях.

— Това — рече той, представяйки ме на знаменития пътешественик — е Габриел Бетъридж, старият слуга и приятел на нашето семейство, за когото току-що ви говорих преди малко. Разкажете и на него, ако обичате, всичко, което току-що разказахте на мен.

Мистър Мъртуейт извади пурата от устата си и с присъщия му уморен вид се подпря на едно дърво.

— Мистър Бетъридж — започна той, — тези трима индуси са толкова фокусници, колкото сме и ние с вас.

Нова изненада! Аз, разбира, се, попитах пътешественика дали не беше срещал индусите и друг път.

— Никога — отвърна мистър Мъртуейт, — но знам какво представляват индийските фокуси. Всичко, което видяхте тази вечер, е само едно лошо и тромаво подражание. Ако моят богат и дългогодишен опит не ме лъже, тия хора са брамини от висок ранг. Аз ги заплаших, че ще бъдат разкрити, а вие видяхте как това ги смути, макар че индусите умеят изкусно да прикриват своите чувства. В тяхното поведение се таи някаква мистерия, която аз не мога да си обясня. Те два пъти са нарушили повелите на своята каста: първо, когато са пътували по море, и, второ, когато са се предрешили като фокусници. В страната, където живеят, това ее счита за страшно престъпление. Трябва да има някаква много сериозна причина за това и някакво не съвсем обикновено оправдание, за да могат те отново да бъдат приети в редовете на своята каста, когато се върнат в родината си.

Аз онемях от почуда. Мистър Мъртуейт продължи да пуши. Мистър Франклин, маневрирайки, както ми се стори, между различните черти на своя характер, накрая наруши мълчанието.

— Аз не бих се решил, мистър Мъртуейт, да ви безпокоя е наши семейни работи, които не биха могли да ви интересуват и за които аз сам твърде неохотно бих заговорил извън нашия домашен кръг. Но след тия ваши думи считам за свое задължение, в интерес на лейди Вериндър и нейната дъщеря, да ви разкажа за това, което може би ще ви даде в ръцете ключа на споменатата мистерия. Говоря ви строго поверително и смея да се надявам, че вие не ще забравите това.

След този увод мистър Франклин разказа па индийския пътешественик всичко, което ми беше разправил при Подвижните пясъци, и безстрастният мистър Мъртуейт бе тъй заинтересован от този разказ, че остави пурата си да угасне.

— А сега — каза мистър Франклин в заключение, — какво ви подсказва за всичко това вашият опит?

— Моят опит ми подсказва — отвърна пътешественикът, — че през целия си живот аз не съм бивал тъй близо до смъртта, както вие, мистър Франклин, и това е меко казано.

Ето че дойде ред да се удиви и самият мистър Франклин.

— Наистина ли е толкова сериозно? — попита той.

— Според мен, да! — отвърна Мъртуейт. — Аз не се и съмнявам след всичко, което ми разказахте, че възвръщането на Лунния камък на неговото място върху челото на индийския идол представлява едновременно и причина, и оправдание за тия нарушения на закона на кастата, за които ви говорих. Тия хора ще чакат за удобния случай с търпението на котки и ще го използуват със свирепостта на тигри. Как сте се спасили от тях досега, не ми е ясно — рече знаменитият пътешественик, като запали отново пурата си и втренчено се загледа в мистър Франклин. — Вие сте разнасяли диаманта насам-натам и тук, и в Лондон, и все още сте жив! Нека се опитаме да си обясним това. Предполагам, че и двата пъти, когато сте изнасяли диаманта от Лондонската банка, това е ставало посред бял ден?

— Да — отговори мистър Франклин.

— И на улицата е имало много хора?

— Много.

— Вие, разбира се, сте определили времето, когато е трябвало да пристигнете у лейди Вериндър? От станцията дотук местността е пуста. Пристигнахте ли в определения час?

— Не. Пристигнах четири часа по-рано.

— Позволете ми да ви поздравя за това. А кога занесохте диаманта във Фризингхолската банка?

— Занесох го един час след пристигането си и три часа преди времето, когато са очаквали да ме видят тук.

— Позволете ми отново да ви поздравя! А сам ли го донесохте оттам?

— Не. Върнах се заедно с братовчед ми, братовчедките и техния лакей.

— Позволете ми да ви поздравя за трети път! Ако някога намислите да пътувате извън границите на цивилизования свят, мистър Блейк, уведомете ме и аз ще тръгна с вас. Вие сте човек с голям късмет!

Тук се намесих и аз. Моите английски възгледи не можеха да се помирят с подобни изказвания.

— Да не би да искате да кажете, сър — възкликнах аз, — че за да си възвърнат диаманта, индусите биха отнели живота на мистър Франклин, ако бяха имали тази възможност?

— Пушите ли, мистър Бетъридж? — попита пътешественикът.

— Да, сър, пуша.

— А грижа ли ви е много за пепелта, която остава във вашата лула?

— Не, сър.

— В родината на тия пришълци хората ценят човешкия живот толкова, колкото и вие цените пепелта във вашата лула. Ако животът на хиляди хора стои между тях и възвръщането на диаманта и ако те смятат, че могат да убият тези хора, без да бъдат открити, индусите биха ги убили до един. Да се жертвува кастата, е сериозно нещо в Индия, а да се жертвува човешки живот, не значи нищо.

По този повод аз изказах моето мнение, че индусите трябва да са някаква шайка от крадци и убийци. Мистър Мъртуейт изказа своето мнение, че те били великолепни хора. Мистър Франклин не изказа никакво мнение, а ни върна към предмета на разговора.

— Те видяха Лунния камък върху блузата на мис Вериндър — рече той. — Какво трябва да предприемем сега?

— Това, което е имал наум да стори вашият чичо — отвърна мистър Мъртуейт. — Полковник Хърнкасл е знаел с какви хора е имал работа. Изпратете диаманта още утре под строга охрана в Амстердам. Наредете да направят от него половин дузина диаманти… Тогава Лунният камък вече няма да съществува, с което ще се свършат и всички опасности.

Мистър Франклин се обърна към мен.

— Няма какво да се прави — каза той. — Утре ще трябва да поговорим с лейди Вериндър.

— А какво ще стане довечера, сър — попитах аз, — ако индусите се върнат.

Мистър Мъртуейт ми отговори, преди мистър Франклин да успее да продума.

— Индусите няма да се решат да се върнат довечера — рече той. — Те изобщо не тръгват по прекия път към каквато и да е цел — да не говорим за такива случаи, когато и най-малката грешка може да се окаже фатална.

— Но ако тия мошеници се окажат по-смели, отколкото ги смятате, сър? — упорствувах аз.

— В такъв случай пуснете кучетата — каза мистър Мъртуейт. — Имате ли големи кучета на двора?

— Две, сър. Булдог и ловджийско.

— Стигат. В дадения случай, мистър Бетъридж, булдогът и ловджийският пес притежават едно голямо качество: те вероятно не се измъчват от вашите скрупули и угризения на съвестта относно неприкосновеността на човешкия живот.

Когато мистър Мъртуейт ми нанесе този свой последен удар, от гостната стая се разнесоха звуците на пианото. Той захвърли пурата си и хвана подръка мистър Франклин, за да се върнат при дамите. Тръгвайки подир тях, аз забелязах, че небето бързо се покриваше с облаци. Мистър Мъртуейт също забеляза това. Той ме изгледа някак сухо, насмешливо и каза:

— Тази нощ индусите ще имат нужда от чадърите си, мистър Бетъридж.

Лесно му беше на него да се шегува. Ала аз не бях знаменит пътешественик и не бях прекарал дните си в далечни задморски страни, рискувайки живота си сред крадци и убийци. Влязох в стаичката си, седнал на креслото, целият потънал в пот, и отчаяно се питах: какво ще се прави сега? В такова тежко душевно състояние други просто биха изпаднали в огън. Но аз завърших по съвсем друг начин. Запалих лулата си и запрелиствах „Робинзон Крузо.“

Не минаха и пет минути и ето че попаднах на тия удивителни редове — страница сто шестдесет и първа:

„Страхът от опасност е хиляда пъти по-страшен от самата опасност, когато я видим с очите си; и ние намираме, че бремето от безпокойствието е много по-голямо от нещастието, което сме очаквали.“

На човек, който след всичко това не вярва в Робинзон Крузо, или му липсва някоя чивийка, или пък страда от прекомерна самонадеяност. Не си струва да му се изтъкват доказателства — по-добре е да ги запазим за някой друг, по-доверчив.

Аз отдавна бях изпушил и втората лула и продължавах да се възхищавам от тази чудна книга, когато Пенелопа (която бе поднесла чая) дойде при мен с новини от гостната. Тя бе оставила кречеталките да пеят дует — текстът започвал с голямо „О!“, а музиката отговаряла на думите. Пенелопа забелязала, че моята господарка правела грешки в играта на вист — нещо, което ние не помнехме да се бе случвало досега. Тя видяла знаменития пътешественик да спи в ъгъла. Чула пак мистър Франклин се присмивал на мистър Годфри във връзка с дамските комитети и как мистър Годфри му възразявал твърде рязко, по-рязко, отколкото подобавало на джентълмен, славещ се с благия си характер и с доброто си държане. Забелязала как мис Рейчъл, опитвайки се да успокои мисис Тредгол, й показвала някакви снимки; но в това време скрито хвърляла към мистър Франклин такива погледи, в които нито една умна прислужница не би могла да се усъмни… Накрая тя видяла как доктор Канди тайнствено изчезнал от гостната и после тайнствено се върнал и подхванал разговор с мистър Годфри. Общо взето, работите вървели много по-добре, отколкото, съдейки по вечерята, ние имахме основание да очакваме. Ако бихме могли само да издържим още един час, времето би докарало техните екипажи и би ни освободило от всички гости.

Всичко отминава на този свят; дори и успокоителното действие на „Робинзон Крузо“ изчезна, когато Пенелопа най-сетне ме остави. Аз отново се разтревожих и реших да обиколя къщата, преди да завали. Вместо да взема за другар лакея, чийто нос беше човешки и следователно безполезен в непредвидени случаи, аз поведох със себе си ловджийския пес. Можеше да се разчита на това, че той ще подуши неканените гости. Ние обиколихме къщата и двора, излязохме на пътя и се върнахме така, както бяхме отишли — никъде не открихме никакви дебнещи фигури.

Пристигането на екипажите сякаш послужи за начало на дъжда. Той заваля така, като че ли щеше да вали цяла нощ. С изключение на доктора, когото чакаше открита двуколка, всички останали гости се отправиха удобно към къщи в своите карети. Аз изказах опасенията си на мистър Канди, че ще се намокри до кости. Той ми отговори, че се учудва как съм достигнал до тази си възраст, без да разбера, че кожата на лекаря е непромокаема. Докторът си тръгна под дъжда, смеейки се на собствената си шега; и ние най-сетне се освободихме от нашите гости.

Сега остава да ви разкажа историята на настъпилата нощ.