Уилки Колинс
Лунният камък (41)

Пета глава

Произнасяйки името на помощника на мистър Канди, Бетъридж очевидно си помисли, че бе загубил достатъчно време върху такъв един нищожен предмет на разговор, и отново се зае с писмото на Розана Спирман.

Аз седях до прозореца и чаках, докато той свърши. Лека-полека впечатлението, което ми направи Езра Дженингз (макар при състоянието, в което се намирах тогава, да беше съвсем непонятно как който и да било човек би могъл да ми направи каквото и да било впечатление), започва да отслабва. Мислите ми тръгнаха по нормалния си път. Още веднъж аз сe заставих да погледна положението си право в лицето. Още веднъж започнах да размишлявам върху плана, който най-после си бях съставил за моите бъдещи действия.

Да се върна в Лондон още същия ден, да разкажа всичко на мистър Бреф и накрая — което беше най-важното — да се добера (все едно по какъв начин и с цената на какви жертви) до лична среща с Рейчъл — ето какъв беше моят план, доколкото аз изобщо бях способен да правя някакви планове по онова време. Оставаше ми един час до лондонския влак; оставаше ми и слабата надежда, че Бетъридж може да открие в още непрочетената част от писмото на Розана Спирман нещо, което би трябвало да узная… което би могло да ми бъде от полза, преди да напусна къщата, в която изчезна диамантът. Ето защо реших да почакам, докато той свърши с четенето.

Писмото завършваше по следния начин:

„Не бива да ми се сърдите, мистър Франклин, дори и ако аз малко потържествувах, когато разбрах, че държа в ръцете си цялото ваше бъдеще. Тревогата и опасенията скоро се върнаха в мен. Знаейки как детективът Къф гледа на въпроса за изчезването на диаманта, за мен не беше трудно да отгатна, че той ще започне с претърсването на нашето бельо и вещи. В стаята ми нямаше такова място, в цялата къща нямаше такова място, което, според мен, да не е застрашено от предстоящия обиск. Как да скрия вашата нощница така, че дори и Детективът Къф да не може да я намери? И как да сторя това, без да губя нито минутка ценно време? Не беше лесно да се отговори на тези въпроси. Моята нерешителност свърши с това, че измислих начин, който може би ще ви накара да се посмеете. Аз се съблякох и после облякох вашата нощница върху себе си. Вие бяхте я носили — и обличайки я след вас, аз изпитах още един радостен миг.

Следващата новина, стигнала до нас, прислужниците, показа, че аз тъкмо навреме бях успяла да облека вашата нощница. Детективът Къф бе пожелал да види книгата, в която се записват дрехите за пране.

Занесох тази книга в гостната на моята господарка. Ние с Детектива се бяхме срещали неведнъж в последно време. Аз бях сигурна, че той ще ме познае, но не бях сигурна как ще постъпи, когато ме види и разбере, че работя в къща, където е изчезнала скъпоценна вещ. Почувствувах, че в това състояние на неизвестност за мен ще бъде по-добре да ускоря нашата среща и тутакси да узная най-лошото.

Когато му подадох книгата, той ме погледна, като да му бях съвършено непозната, и с особена учтивост ми благодари, задето му я бях занесла. Помислих си, че и едното, и другото бяха лоши признаци. Никой не можеше да каже какво щеше да говори той по мой адрес зад гърба ми; никой не можеше да каже колко скоро щяха да ме арестуват и да ме обискират така, както трябва. Време беше вече вие да се завърнете от гарата, където бяхте отишли да изпратите мистър Годфри Ейблуайт; аз отидох на вашата любима алея между храстите, за да се опитам отново да поговоря с вас — последният случай, както предполагах, който можеше да ми се представи.

Но вие не се появихте; и което беше още по-лошо, мистър Бетъридж и детективът Къф минаха покрай мястото, където бях се скрила — и мистър Къф ме видя.

След това на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се върна към своята работа, докато не ми се случеше някоя нова беда. Но тъкмо когато се канех да пресека алеята, ето че вие се върнахте от гарата. Вървяхте право към храстите. И когато ме видяхте — сигурна съм, сър, че ме видяхте, — вие изведнъж се извърнахте от мен, сякаш аз бях чумава, и си влязохте в къщи.

Аз се промъкнах в къщи по задните стълби. По това време в пералнята нямаше никой и аз поседях там сама. Вече ви казах за мислите, които Подвижните пясъци ми навяваха. Сега тия мисли отново се върнаха в главата ми. Попитах се: кое ще бъде по-трудно, ако работите вървят все така — да продължавам да понасям равнодушието на мистър Франклин или да се хвърля в Подвижните пясъци и да сложа край на всичко и завинаги?

Излишно би било да очаквате от мен да обясня собственото си поведение по онова време. Колкото и да се мъча, аз самата нищо не мога да разбера.

Защо не ви спрях, когато се отвърнахте от мен по такъв жесток начин? Защо не извиках: «Мистър Франклин, аз трябва да ви кажа нещо, което се отнася до вас, и вие сте длъжен да ме изслушате и ще ме изслушате». Вие се намирахте под моя власт,

ЗАБЕЛЕЖКА на мистър Франклин Блейк. Бедната девойка тук греши. Аз не я видях. Аз наистина възнамерявах да се разходя из алеята. Но си помислих, че леля ми навярно ще иска да ме види след завръщането ми от гарата и затова тръгнах към къщи.

в ръцете ми, така да се каже. Нещо повече, аз имах възможност (ако само можех да ви накарам да ми се доверите) да ви бъда полезна в бъдеще. Разбира се, аз съвсем не предполагах, че вие — един такъв джентълмен — бихте откраднали диаманта само заради удоволствието да го откраднете. Не! Пенелопа бе чула мис Рейчъл, а пък аз бях чула мистър Бетъридж да говори за вашата разточителност и за вашите дългове. За мен беше ясно, че вие сте взели диаманта, за да го продадете или да го заложите, и по този начин да се снабдите с необходимите пари. Да! А пък аз бих могла да ви кажа името на един лихвар в Лондон, който би ви заел доста голяма сума срещу такъв залог като диаманта, и то без да ви зададе нито един неудобен въпрос. Защо не ви заговорих тогава! О, защо не поговорих с вас!…

Но каква полза има сега да мисля върху собствените си грешки? Истината си е истина, и то съвсем ясна. Далеч от вас аз ви обичах с цялото си сърце и душа. Във ваше присъствие — няма защо да отричам — аз се страхувах от вас; страхувах се да не ви ядосам; страхувах се от това, което бихте могли да ми кажете (макар и да бяхте взели диаманта), ако бих се осмелила да ви открия, че съм узнала това. Аз почти бях започнала да се издавам, когато ви заговорих в библиотеката. Тогава вие не ми обърнахте гръб. Но се отдръпнахте от мен, като да бях чумава. Опитах се да ви се разсърдя и по този начин да извикам на помощ всичката си смелост. Но уви! Успях да почувствувам само собственото си нещастие и унижение. «Ти си грозна, рамото ти е криво, ти си само една слугиня ..: защо се опитваш да говориш с мен?» Вие никога не изрекохте нито една от тия думи, мистър Франклин: и все пак вие ми казвахте всичко това! Може ли някой да си обясни такава лудост? Не! Не може да се направи нищо, освен да се изповяда истината… и да се забрави.

Още веднъж ви моля за извинение, че се отклоних от въпроса, от това, което трябва да ви кажа. Не се бойте, то няма да се случи пак… Наближава краят на писмото ми.

Първият човек, който влезе в безлюдната стая, беше Пенелопа. Тя отдавна бе открила моята тайна и бе направила всичко възможно, за да ме вразуми — направила го бе по най-любезен начин.

— Ах! — каза тя. — Знам защо седите тук сам-самичка и се съсипвате! Най-добре би било за вас, Розана, ако мистър Франклин си отиде… Мисля, че той скоро ще ни напусне.

Мисълта за вашето възможно заминаване нито веднъж още не беше влизала в главата ми. Нямах сили да отговоря на Пенелопа. Можех само да я гледам.

— Току-що оставих мис Рейчъл — продължи Пенелопа — и доста се поизмъчих с нейните капризи. Казва, че не можела повече да остане тук заедно с тия полицаи; че още днес ще говори с господарката и утре ще отиде при леля си, лейди Ейблуайт. Ако тя направи това, мистър Франклин тутакси ще намери причини да ни остави, вярвайте ми!

След тези думи аз си възвърнах способността да говоря.

— Значи според вас мистър Франклин ще замине с нея? — попитах аз.

— С най-голямо удоволствие, ако тя би му позволила. Но тя няма да му позволи това. И на него му досадиха нейните капризи; той е изпаднал в немилост пред нея — и то след всичко, което направи, за да й помогне! Горкият! Не, не! Ако те не се одобрят до утре, вие ще видите мис Рейчъл да отива на една страна, а мистър Франклин на друга. Накъде ще се отправи той — не мога да кажа; но когато мис Рейчъл си замине, той няма да остане тук, Розана.

Успях да прикрия отчаянието си, което почувствувах при мисълта за вашето заминаване. Да си кажа истината, аз видях някаква слаба надежда за себе си в това, че между вас и мис Рейчъл е изникнало сериозно недоразумение.

— Знаете ли — попитах аз, — за какво са се скарали те?

— Вината е само у мис Рейчъл — каза Пенелопа — и доколкото ми е известно, причините са само капризите на мис Рейчъл и нищо повече. Не искам да ви огорчавам, Розана, но не се увличайте по мисълта, че мистър Франклин някога би се скарал с нея. Та той толкова много я обича!

Пенелопа едва бе изрекла тези жестоки думи, и при нас дойде да ни извика мистър Бетъридж. Всички прислужници и прислужнички трябваше да се съберат в хола. Оттам ние трябваше да се отправяме една по една към стаята на мистър Бетъридж, където детективът Къф щеше да ни разпитва.

Моят ред дойде след разпита на камериерката на милейди и на първата прислужница. Въпросите на мистър Къф — макар че той ги замаскирваше много изкусно — скоро ми показаха, че тия две жени (моите най-големи неприятелки в къщата) бяха подслушвали пред вратата ми в четвъртък през деня и отново в четвъртък през нощта. Те бяха наговорили на детектива достатъчно неща, за да му открият част от истината. Той вече знаеше, че аз скришом бях ушила нова нощница, ала погрешно си мислеше, че изцапаната с боя нощница беше моя. От това, което ми каза, стана ясно и едно друго нещо, макар че аз съвсем не можах да го проумея. Мистър Къф, разбира се, подозираше, че аз съм замесена в изчезването на диаманта. Но същевременно той ми подсказа, и то умишлено, както предполагах, — че не ме смята за главната виновница за изчезването на скъпоценния камък. Изглежда, той си мислеше, че аз съм действувала по заповед на някой друг. Кой беше този «друг» — аз не можех да отгатна тогава, както не мога да отгатна и сега.

Едно нещо беше съвсем ясно — че детективът Къф дори и не подозираше къде беше истината. Вие се намирахте в безопасност дотогава, докато не се намереше вашата нощница; но нито минутка повече.

Мъчно ми е, че разкривам пред вас всичкия си ужас и отчаяние, които ме изпълниха тогава. Невъзможно ми беше повече да нося вашата нощница. Можех всеки час да бъда арестувана, отведена във Фризингхол и изцяло обискирана. И докато още се намирах на свобода, аз трябваше да избирам — и то незабавно — или да унищожа нощницата, или да я скрия някъде далеч от къщата.

О, ако само не ви обичах толкова много! Тогава, мисля, бих могла да я унищожа, да я изгоря. Но уви! Как бих могла да унищожа единственото нещо, което притежавах и което можеше да докаже, че ви бях укрила и спасила? Ако ние бяхме стигнали до взаимно обяснение и ако вие почнехте да се съмнявате в моите най-добри намерения, как бих могла тогава да спечеля вашето доверие, ако не можех да ви покажа нощницата? Несправедлива ли бях към вас да вярвам така, както вярвах тогава и както все още вярвам — че вие бихте се поколебали да споделите тайната си с едно бедно момиче като мен и да ме приемете като съучастничка в кражбата, която вашите парични затруднения бяха ви накарали да извършите? Помислете си за вашето студено държане към мен, сър, и вие едва ли бихте се учудвали на моето нежелание да унищожа единственото средство, с което бих могла да спечеля вашето доверие и вашата благодарност — средство, което аз бях достатъчно щастлива да притежавам.

Ето защо аз реших да скрия нощницата; и за тази цел избрах мястото, което познавах по-добре от всяко друго — Подвижните пясъци.

Щом разпитът свърши, аз използувах първия минал през главата ми предлог и поисках разрешение да изляза да се поразходя на чист въздух. Отидох право в Кобсхол, в къщата на мистър Йоланд. Жена му и дъщеря му бяха най-добрите ми приятелки. Да не си помислите, че съм им доверила вашата тайна — не съм я доверила на никого! Исках само да ви пиша писмо и да сваля от себе си нощницата на сигурно място. Мене ме подозираха, аз не можех да направя нито едното, нито другото в нашата къща.

Вече съм към края на моето дълго писмо, което пиша сама в стаята на Люси Йоланд. Когато го свърша, аз ще сдипля нощницата, ще я сложа под мишницата си и ще сляза долу. Между разните вехтории в кухнята на мисис Йоланд ще намеря някаква кутия, за да опазя нощницата невредима и суха в моето скривалище. Тогава ще тръгна към Подвижните пясъци — не бойте се, следите от моите стъпки няма да ме издадат! — и ще скрия вашата нощница в пясъка, където нито една жива душа няма да я намери, ако аз самата не открия тайната.

И когато и това бъде свършено, тогава какво?

Тогава, мистър Франклин, аз ще имам две причини още веднъж да се опитам да ви кажа това, което не съм ви казала досега. Трябва да поговоря с вас, преди да заминете, иначе аз никога рече не ще имам удобен случай да сторя това. Ето първата ми причина. Успокоява ме и съзнанието, че — ако моите думи ви разсърдят — тогава нощницата ще ми послужи за смекчаващо вината обстоятелство. И това е другата причина. Ако тия две причини не ми вдъхнат сили да издържа на студенината, която замразяваше сърцето ми досега (говоря за вашето студено държане към мен), тогава скоро ще настъпи краят — както на моите усилия, така и на моя живот.

Да! Ако не успея да се възползувам от първия представил ми се случай — и ако вие отново бъдете тъй жесток към мен и аз отново почувствувам тази жестокост тъй болезнено, както досега, — тогава ще кажа сбогом на този свят, който ми отказва щастието, което дарява на другите. Ще се простя с живота, който нищо друго — освен една малка добринка от ваша страна, не може да направи за мен по-приятен. Не обвинявайте себе си, сър, ако всичко свърши по този начин. Но се постарайте, наистина се постарайте, макар и малко, да се съжалите над мен и да ми простите! Ще се погрижа да узнаете за това, което направих за вас, когато аз вече няма да бъда в състояние лично да ви го съобщя. Ще кажете ли тогава нещо мило и ласкаво за мен със същия кротък и благороден глас, с който говорите на мис Рейчъл? Ако сторите това и ако съществуват духове, тогава моят дух ще ви чуе и ще се зарадва.

Време е да завърша писмото. Ето че се разплаках. Как ще намеря сега пътя към скривалището, ако позволя на ненужните сълзи да ме заслепят?

Освен това защо трябва да гледам на нещата тъй мрачно? Защо да не вярвам, докато мога, че всичко ще свърши добре? Може да ви намеря в добро настроение още тази вечер, ако ли не — тогава може би утре. Моето лице няма да се разхубави от скръб, нали? И кой знае… може би съм написала всичките тия безкрайни страници напразно? Аз ще ги сложа на безопасно място (не е важно сега по каква друга причина) в скривалището; трудно ми беше, много трудно, да ви напиша това писмо. О, ако ние само се разберем един друг… с каква радост бих го накъсала на парчета!

Оставам, сър, ваша предана любеща и робиня —

Розана Спирман“

Бетъридж мълчаливо дочете писмото. Като го сложи внимателно в плика, той отпусна глава, загледа се в земята и се замисли.

— Бетъридж — казах аз, — има ли към края на писмото нещо, което би могло да ми помогне?

Той бавно вдигна очи и тежко въздъхна.

— Тук няма нищо, което би могло да ви помогне, мистър Франклин — отвърна той. — Послушайте моя съвет и не вадете това писмо от плика, докато сегашните неприятности не свършат. То страшно ще ви огорчи, когато го прочетете. Не го четете сега.

Прибрах писмото в портмонето си.