Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Victim Prime, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Григорова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Библиотека 2001, №1
Робърт Шекли. Гладиаторите на Есмералда
Тази книга е издадена от „Атика“. Набор ДФ „Балканпрес“. Печат ДФ „Софияпринт“
Шрифт: Таймс. Формат 70х100/32. 14 печатни коли. Цена 12 лева
София 1000 ул. „Граф Игнатиев“ 2
© Милена Григорова, преводач
© Жеко Алексиев, библиотечно оформление
© Текла Алексиева, корица
© Атика, 1992
Robert Sheckley. Victim Prime
Methuen Paperback, London, 1987
История
- — Добавяне
58
Седнал в ъгъла на Лувейн, Сузър наблюдаваше двамата мъже, които се въртяха един около друг предпазливо, без да се приближават на разстояние за удар. Лувейн изглеждаше доста добре на кънките. Зимата, прекарана в Швейцария, се бе оказала добро капиталовложение. И Харолд не беше лош. Но Харолд не разполагаше с ръба.
И преди беше имало дуели на лед в Ловния свят. Сузър се беше приготвил за подобна възможност. Самият той беше обработил кънките с помощта на шлосер.
На предната част на кънките, там, където започва извивката към пръстите, бяха запоени малки остри иглички. Като застанеше на пръсти, Лувейн получаваше идеална опорна точка. А ако заковеше кънките здраво в леда в удачния момент, той щеше да се приготви за фаталния удар. Той имаше всичките предимства, които му бяха необходими. Плюс факта, че е опитен в употребата на бойна брадвичка. Всъщност той бе представял страната в състезанията дуели с брадвички на последните олимпийски игри.
В една държава с размерите на Есмералда това не означаваше непременно висока степен на умение. Но все пак беше нещо, и то повече, отколкото Харолд имаше на своя страна. Харолд разполагаше само с късмета си, а той беше почти изчерпан.
Сега вече Лувейн и Харолд се пързаляха по-бързо, кръжаха и се плъзгаха един около друг, изпълнявайки па дьо дьо на смъртта под акомпанимента на оркестъра на Ловния свят, който свиреше откъси от „Лебедово езеро“ на Чайковски.
Брадвичките проблясваха със стоманеносиня светлина под лъчите на прожекторите. Двамата мъже финтираха и замахваха напред и назад, пръхтяха, препъваха се и залитаха от силата на движенията си. Лувейн нанесе на Харолд сполучлив кос удар отляво на рамото, откъдето потече кръв.
Харолд се завъртя като пумпал, раздавайки наляво и надясно недобре премерени удари.
Лувейн се наведе, после се изправи, замахна с брадвичката, загуби равновесие, полетя към въжетата, освободи се от тях и видя Харолд да се носи насреща му с вдигната брадвичка.
Над шума на тълпата се чуваше развълнуваният коментар на Гордън Филакис. Всички бяха на крака и крещяха. Дори джебчиите за момент бяха забравили за заниманията си и гледаха събитието на годината.
Сузър познаваше кога Лувейн се готви да нанесе фаталния удар. На лицето му се появяваше определено изражение. Само секунда по-късно Лувейн беше в движение. Финтирайки с брадвичката, той насочи Харолд към един неутрален ъгъл. А после се изправи на пръсти. Брадвичката бе вдигната над дясното му рамо. Той замахна надолу с широко движение, чиято смъртоносна сила никой човек на кънки не е в състояние да избегне.
Харолд се измъкна по единствения възможен начин. Той падна и се плъзна по леда.
Лувейн отново нагласи брадвичката. Той изтича с помощта на стоманените иглички към Харолд и се приготви да го насече на парчета.
Харолд се намираше на няколко крачки от него по корем върху леда и все още лекичко се въртеше, без да може да спре. Той направи единственото, което бе в състояние да стори. Запрати брадвичката с бързо движение на китката и тя се завъртя силно.
Брадвичката се понесе по леда към краката на Лувейн. Лувейн отскочи назад, за да се предпази от нея. Той падна върху цялото острие на кънките си и не успя да се задържи на тях.
Харолд най-после спря въртенето си, изправи се някак си на крака и падна отново. Не можеше да намери брадвичката си. Беше абсолютно безпомощен. Той покри главата си с ръце в очакване на фаталния удар.
Но Лувейн продължаваше да лежи на леда. Около него се образуваше локвичка кръв. Тълпата неистово крещеше. На Харолд му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че Лувейн е паднал върху острието на брадвичката. С едната си страна тя се бе заковала за леда. А другата бе пронизала гърба на Лувейн.
Харолд се придвижи на колене и лакти по леда. Той прегърна Лувейн в ръцете си. Заля го вълна на съжаление.
— Ще се оправиш! — извика той.
Лувейн се закашля мъчително.
— Всъщност не мисля така! Това е смъртта. „Не е дълбока като кладенец, нито широка като черковна врата. Но и такава ми стига.“[1] Винаги съм намирал Меркуцио за най-привлекателния герой на Шекспир, много по-интересен от оня загубен Ромео.
— О, Лувейн — каза Харолд, — съжалявам, че трябваше да си ти. Беше започнал да ми харесваш, дяволите те взели.
— И аз те харесвам — отвърна Лувейн. — Но никога нямаше да станем приятели, ако не се бяхме опитвали да се убием. Не е ли смешно? Сбогом, Харолд. О, още само нещо.
— Да? — каза Харолд и се наведе, за да чуе неясните думи.
— Кажи им да ме погребат с индианското ми име. То е Ун-ко-Пикас, на езика на алгонкините означава Този, който се смее пръв.
— Защо имаш индианско име? — попита Харолд.
Лувейн слабо се усмихна.
— Де да имах време да ти разкажа!
Клепачите му потрепнаха, а после останаха неподвижни като крила на мъртви мушици.
Харолд отметна глава и нададе силен вой на мъка, гняв и триумф. А после тълпата заля пързалката, понесе го на раменете си и той беше обявен за победител в Голямото разплащане и Крал на Сатурналията.