Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (19)

19

Слънцето се бе придвижило ниско на запад, обвито в пурпурни вечерни облаци. Розови отблясъци докосваха белосаните сгради на Есмералда. Клоните на палмите на Булеварда на океана леко пращяха под напора на надигащия се вечерен бриз, докато Харолд се качваше в бялата открита кола на Олбъни.

Когато караш по засадения с палми булевард в един съвършен златист следобед, едва ли можеш да се притесняваш какво ще правиш, щом стигнеш целта си. Важно е пътуването, независимо дали отиваш на сватба или на погребение.

Силният бриз, който духаше откъм морето, носеше мириса на сол и йод и едва доловимия развален дъх на купчинките водорасли по плажовете. Олбъни караше уверено и умело, но без да бърза излишно, на запад през измазаните в бяло и розово предградия Малдорадо и Инчбург. Свиха по един второстепенен път в покрайнините на града и започнаха да се изкачват по височините на Лансър. Минаха край пътните знаци на зоологическата градина и една миниатюрна тропическа горичка. Докато се изкачваха, въздухът стана по-хладен и под тях внезапно се откри непрекъснатата равнина на Есмералда, осеяна с фермички и пасища, които се спускат към огледалното море.

Олбъни спря пред входа на зоологическата градина.

— Мога да те оставя тук — предложи му той. — Зоологическата градина е доста добра, струва ми се. Единственото гну в целия Карибски басейн е тук. Има автобус, който се движи до града.

Харолд му каза:

— Наистина искам да разгледам зоологическата градина, но мога да го направя и друг път. Имаш ли нещо против да дойда с теб? Никога не съм присъствал на засада.

— Не, разбира се, с удоволствие ще те взема — отговори Олбъни.

Той премести колата, а после зави по някакъв черен път. Ниско окачената кола се удряше силно по неравния път. Олбъни стигна до една отбивка, паркира, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка.

— Нататък трябва да вървим пеша — каза той на Харолд.

Олбъни го поведе по една тясна пътечка към гората. Проправиха си път през гъстите храсталаци до някакъв заслон от борове и се озоваха на хребета, от който на около 30 метра под тях се виждаше главният път. На ръба на хребета, точно пред тях, имаше дървена конструкция във формата на V, пълна с камъни. Горната й част бе опряна на платформа, под която се виждаше някакъв механизъм със зъбчати колела.

— Само да завъртя ръчката — обади се Олбъни, — и на пътя ще се изсипе цяла купчина камъни. Чиста работа, а? Накарах помощниците си да я поставят преди месеци. Другите хора преследват жертвата по предсказуеми маршрути. Добрият търсач предугажда.

— Какво трябва да стане? — попита Харолд.

— Скоро по този път ще мине една кола — обясни Олбъни. — Жертвата ще бъде вътре в нея — някой си господин Годшафт от Мюнхен. Човек с железни навици. Аз изсипвам тези камъни на пътя пред него и му задръствам прохода. Годшафт ще излезе. Докато се опитва да разбере къде сме, Ловецът му — някой си Скот Джефрис, моят работодател — ще го надупчи от наблюдателния си пост край пътя.

— Вижда ми се малко сложно — усъмни се Харолд. — Няма ли по-лесен начин да го спипате?

Олбъни го погледна презрително.

— Има много други начини без съмнение. Но подобни засади се правят по традиция. Имат и това предимство, че осигуряват работа на Търсачите. А сега искам да се уверя, че всичко е наред.

Олбъни извади малък радиопредавател от джоба си и издърпа дългата тънка антена.

— Господин Джефрис, заехте ли позиция?

Радиопредавателят изпращя. Висок писклив мъжки глас каза:

— Да, заел съм я и съм готов. Идва ли?

Олбъни огледа пътя.

— Да, точно навреме.

От тази височина приближаващата се сребриста кола изглеждаше наистина малка. Олбъни се наклони напред с ръка на спусъка на механизма за изсипване на камъните. Харолд бе застанал няколко крачки зад него и преценяваше ситуацията. Той улови някакво проблясване на светлина с ъгълчето на очите си. Идваше от зашумения склон зад и леко вдясно от него. Харолд се обърна. Нещо отново проблесна. А после съзря и някакъв силует, някаква фигура да се движи сред дърветата.

Харолд не знаеше кой е този човек и какви са намеренията му, но внезапно застана нащрек, а пулсът му се ускори. Той извика: „Залегни!“ — и повали Олбъни. Миг по-късно се чу резкият равен пукот на далекобойна пушка. Куршумът се сплеска в скалата, до която преди това стоеше Олбъни.

Харолд започна да се изправя. Олбъни го придърпа обратно. Прозвучаха още четири изстрела на равни интервали от време. Някъде отдалече Харолд дочу шума на кола, високо тънко жужене, което се засили, а после отслабна, докато колата минаваше край повалената засада и се отдалечаваше.

— Какво ще правим сега? — попита Харолд, легнал по корем на земята.

— Ще чакаме. Очевидно някъде в гората има Търсач. Не би следвало да стреля по нас така. Не съответства на обичайния тон и определено показва липса на професионална вежливост спрямо мен.

— Не можеш ли и ти да стреляш?

— Нямам оръжие. От Търсачите не се иска да бъдат въоръжени. Но дори и да имах, нямаше да наруша правилата само защото някой недобре обучен келеш го прави. Просто не се надигай. Джефрис скоро ще се качи тук и Търсачът ще се оттегли.

— Няма ли да се опита да убие Джефрис?

— В никакъв случай. На Търсачите не им е позволено да убиват Ловци.

След няколко минути Джефрис се покатери на хълма с насочено напред оръжие. Беше дребен човек, с лице с цвят на слонова кост и сплъстена черна коса, неголеми мустаци и кафява бенка над дългата си горна устна.

— Добре ли си, Олбъни? — попита той.

— Нищо ми няма — обади се Олбъни. — Но очевидно съм бил открит. Или пък още по-зле, изпреварен. Аз, Олбъни! Честно казано, това ме убива.

— Не го приемай толкова навътре, старче — успокои го Джефрис. — Случва се понякога.

— Но аз ви съсипах Убийството — каза Олбъни, кършейки ръце.

— Голяма работа. Всъщност днес и не бях в подходящо настроение. Пък съм и нещо гладен. Докторът казва, че съм дишал прекалено много кордит. Няма значение. Кой е този?

— Един приятел, господин Харолд Ердман от Америка. Той ми спаси живота.

— Добре свършена работа — каза Джефрис. — Не бих искал да те загубя, Олбъни. Не останаха много от нас, ветераните. А сега трябва да се връщам. Ще му видим сметката следващия път, нали, Олбъни?

— Можеш да разчиташ на това.

— Обади ми се, когато отново уредиш нещо. В града, ако може. Не си падам особено по катеренето нагоре-надолу по тези хълмове. Радвам се, че се запознахме, Ердман.

Джефрис се обърна и се спусна по хълма. Олбъни мълча по целия път до града. Когато спря пред „Естрела“, каза:

— Харолд, ти ми направи голяма услуга. Как разбра, че оня е там?

— Мисля, че улових отблясъка от оптичния му мерник — отвърна Харолд.

— Но как при такова разстояние разбра, че това е оптичен мерник? Няма значение. Ти си бърз. Ще се справяш добре в нашата игра. Виж, искаш ли да дойдеш на едно празненство довечера?

— Празненство? — попита Харолд. — Какво?

— Празничният Бал на Ловците — поясни Олбъни. — Организират го веднъж годишно, точно преди Сатурналията, и списъкът на гостите е строго ограничен и избирателен. Присъстват най-добрите Ловци, разбира се, както и обичайният набор от филмови знаменитости, рокзвезди, сенатори и разни подобни. Ще има какво да разказваш на приятелите си.

Харолд каза:

— Нямам никакви планове за тази вечер. Мога ли обаче да доведа една приятелка?

— Без проблем.

Олбъни извади портфейла си и даде на Харолд гравирана покана за двама.

— Ще се състои в Ловната академия. Ела около десет часа. По това време започва да става весело.