Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (5)

5

На другия ден стигна на стоп до Олбъни. Там разбра, че ще трябва да чака автобуса за юг четири дни. Намери подслон в Армията на спасението, която бе наела един стар склад и бе настанила неколкостотин мъже и жени там. Правеха каквото могат, за да нахранят всеки, обаче супата ставаше все по-рядка. Вътре в склада място нямаше, но дадоха на Харолд чиния супа и му предложиха да лагерува отвън.

Най-после автобусът пристигна. Беше един очукан брониран „Грейхаунд“. Имало бе случаи на нападения и отвличания из безлюдните местности във вътрешността на щатите. Диспечерът каза, че щатската полиция, общо взето, владее положението, но гаранции все пак нямаше.

Тежкият претоварен стар автобус се движеше доста добре по пътя. Нищо лошо не се случи, докато не пристигнаха в Съфърн, близо до линията Ню Джърси.

Автобусът спря в едно депо извън града. Наоколо не се виждаха никакви хора. Изведнъж едно дребно човече изтича от депото и заудря по вратата на автобуса.

— Отворете — викаше той. — Беда!

Шофьорът му отвори вратата.

— Каква беда бе?

— Аз съм бедата — каза момчето и измъкна един голям автоматичен пистолет от джоба си. — Всички да сложат ръцете на главата си, да стоят кротко и никой няма да пострада.

Харолд, както и другите пътници, се подчини. Револверът беше на кръста му, но раницата в скута му го покриваше и му пречеше да го измъкне бързо. Момчето подвикна нещо на някакъв чужд език — испански, както се оказа — и още двамина влязоха в автобуса. И двамата носеха автоматични пистолети. На главата си единият имаше широкопола шапка, някога сива, а сега с мръсен цвят като всичко останало. Кракът му бе превързан с окървавени бинтове и той можеше да се придвижва само с помощта на някой от приятелите си.

Мъжът влезе, куцайки, ухили се, свали шапката си с широк жест и обяви:

— Добър ден, дами и господа. Това е обир. Моля, правете това, което ви казват моите хора, и никой няма да пострада. Comprende^[1]?

Той беше мършав дребен тип, отвратително грозен. Лицето му приличаше на маймунско, само че не беше толкова космато. Тялото му сякаш бе направено по мярка на безформените парцали. Но усмивката му беше приятна.

— Хуан Естебан Лопец, Хлапето от Катскил, е на вашите услуги — продължи той. — Предполагам, че сте се ориентирали вече в тая работа. Моите приятели ще минат край вас и ще съберат волните ви пожертвувания. Бъдете щедри и бързи, приятели, защото сигурно не искате да ни ядосате? Ей, ти там!

Повиканият беше Харолд.

— Какво има? — попита Харолд, чудейки се дали все пак да не посегне към револвера си.

— Стани, амиго. Сложи си раницата. Идваш с нас. Обаче пищова ти го взимам аз.

Лопец бе забелязал револвера на Харолд. Той го взе и го сложи в собствения си джоб.

— За какво съм ви? — попита Харолд.

— Нищо няма да ти направя — отговори Хлапето от Катскил. — Просто ми трябва помощ с този крак.

Те приключиха с обира на автобуса и излязоха навън, водейки Харолд със себе си. Лопец подсвирна с уста. Още едно мършаво момче дотича от депото.

— Сега, амиго — каза Хлапето от Катскил на Харолд, — просто ме вдигни на твоите силни рамене и да се омитаме оттук.

Хлапето от Катскил размаха револвера и се усмихна. Харолд го вдигна внимателно на раменете си. Хлапето издаде някакъв свистящ звук от болка при раздвижването на крака му.

— Чато — подвикна той, — отиди в колата. Запали я! А ти — той почука Харолд по рамото, — vamos caballo!^[2]

Те притичаха до паркинга. Момчето на име Чато, дебело хлапе на около осемнадесет, изтича преди тях до един очукан буик, паркиран близо до изхода на депото. Когато другите стигнаха до колата, Чато се мъчеше със стартера, но колата не искаше да запали.

— Няма време за шегички — каза Хлапето от Катскил. — Какво става?

— Казвах ти за разпределителя — отвърна Чато. — Нали ти казах, че има нужда от нови части.

— Ти каза, че ще издържи, докато намерим друга кола.

— Казах, че мисля, че ще издържи.

Стартерът се движеше все по-бавно. Акумулаторът беше почти изтощен. Откъм депото се чуваха викове. От него излязоха тичащи хора. Някои от тях имаха пушки.

— Най-добре е да изчезваме — каза Лопец.

Всички се измъкнаха от колата. По заповед на Лопец Харолд отново го вдигна на раменете си. Те се отправиха тичешком към ниското хълмче зад паркинга.

— По дяволите — изруга Хлапето от Катскил. — Естебан, как тъй не открихте тези пушки?

После се обърна към Харолд:

— Гледай в краката си, амиго. Сега най-малко ни трябва да се спънем и да паднем.

Харолд препускаше в галоп нагоре по хълма. Намъкна се в някакви гъсталаци и си проправи път през тях, а Лопец се навеждаше ниско, за да не му влизат клони в очите. Едно тънко растение шибна Лопец по главата, а после друг клон изби пистолета от ръката му.

— Хей — извика Лопец.

— Няма нищо — каза Харолд. Той продължи да тича с пълна скорост през хълма, спусна се надолу по пасищата от другата му страна и пресичайки някакъв път, навлезе в гората. Премина в равномерен тръс. След около половин миля забави темпото и спря. Смъкна Хлапето от Катскил от раменете си и внимателно го положи на земята. После си взе обратно револвера и го сложи на колана си. Попита:

— Има ли някакъв начин, по който да извикаш приятелчетата си?

Лопец кимна.

— Ами тогава извикай ги. Не мисля, че ония от депото ще ни последват толкова далече — те ще изчакат щатската полиция, но е по-добре да се съберем и да решим какво ще правим по-нататък.

Хлапето от Катскил сви ръце около устата си и нададе пронизителен крясък.

— Сврака — поясни той. — Бива си ме, а?

— Може би, стига да бяха останали свраки по тия места.

Другите трима не бяха много далече. Те дойдоха с извадено оръжие. Хлапето от Катскил им махна да го приберат.

Той се обърна към Харолд:

— Когато си загубих пистолета, можеше да ме хвърлиш и да се върнеш при автобуса си. Защо не го направи?

— По две причини — отговори Харолд. — Първо, впечатлението ми е, че не си лош човек, макар че си bandido^[3]. Просто не можех да те оставя на всичките тези пътници. Ако те бяха хванали, щяха да те обесят.

— А втората причина?

— Когато хората са толкова ядосани — продължи Харолд, — те стават буйни и припрени и са склонни първо да действат, а после да разсъждават. Помислих си, че може и да не си спомнят, че не съм един от вас. Може даже да решат, че прикривайки се, съм работил заедно с вас.

Хлапето от Катскил го изгледа продължително.

— Не са ти лоши доводите. Но поемаш рискове, приятелю.

— Животът е рискована работа — съгласи се Харолд.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

— Нямам нищо против — отвърна Харолд, — стига да отивате някъде по посока на Флорида.

Хлапето от Катскил се засмя.

— Разбира се, на юг. Какво друго има на север освен глад? Ела с нас. Отиваме в Ла Хиспанидад, комуната, за която ни казаха, близо до езерото Окичоби. Там има много Cubanos^[4], които ще се погрижат за крака ми. Трябва да намерим кола. Съгласен ли си?

— Само докато не раняваме хората — отговори Харолд.

— Това зависи от тях — каза Лопец. — Аз не искам никого да наранявам. Естебан, дай ми пистолета. Да тръгваме.

Харолд го вдигна на раменете си.

— Andale, caballo — каза Лопец.

Харолд нямаше нужда от испано-английски речник, за да разбере, че това значи „дий, коньо“.