Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (18)

18

Олбъни седеше на червено плюшено столче пред бара и пиеше бяло вино. Облечен бе в добре скроен блейзър, сиви панталони от каша и лъснати черни мокасини. На врата си имаше синьо копринено шалче, краищата на което бяха пъхнати в чиста бяла риза. Красивото му мургаво лице разцъфтя в ослепителна усмивка, когато Харолд дойде при него.

— Харолд! Радвам се да те видя?! Надявам се, че добре се забавляваш на нашето малко островче.

— Много красиво местенце — каза Харолд. — Прекарвам чудесно тук.

— Какво мислиш за нашия Лов?

— Вижда ми се интересна възможност, стига само да се опазиш да не те убият.

— Добрият Търсач ти помага да оцелееш. Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Благодаря. Същото като за тебе.

— Още едно бяло вино, Чарли — обърна се Олбъни към бармана в бялата жилетка.

Харолд седна на столчето до Олбъни.

— Днес май не посрещаш самолетите.

— Не. Там е настъпила празничната суматоха около Сатурналия. Повечето от тези хора не се интересуват от това изтънчено изкуство — Лова. Те просто искат да се напият, да си намерят маце, да пошумят, та после да могат да разказват на другите как са вилнели из Ловния свят. В това, разбира се, няма нищо лошо и аз не ги подценявам. Но все пак малко ми липсват старите дни.

— Как я карахте в старите дни? — попита Харолд.

Олбъни се усмихна тъжно. Извади цигара с позлатено крайче от сребърна табакера, запали я, издуха облаче дим, а после предложи табакерата на Харолд.

— Хайде, опитай една. В основата си това е смес от тютюни „Вирджиния“ и „Йенидже“, третирани със слаб стимулатор на настроението, наречен „Повишаване 32“. Не е халюциногенен, само повдига тонуса.

Харолд прие цигарата, запали я, пое малко дим и го изкашля, пое още малко дим и откри, че това количество му понася. Димът имаше странен сладникаво-лют вкус, който отначало му се стори неприятен, но с който бързо свикна.

— Няма нужда да задържаш дима — обясни Олбъни. — Не си давай труд даже да вдишваш. Активните съставки навлизат в кръвния поток през лигавицата на устата. Почти безвредно е, не създава зависимост и е съвсем законно, разбира се. Но ти ме питаше за добрите стари времена. Само преди двадесет години Ловът беше почти религиозен ритуал. Всеки, който е глава на семейство, попадаше поне в един Лов годишно. Хората наемаха цели семейства Търсачи в онези дни, когато парите се печелеха много по-лесно. Търсачите бяха екипът на Ловеца, нещо много повече от обикновени наемни работници. Нещо като семейство, макар че все пак им плащат. Клиентелата приличаше донякъде на благородническите фамилии от времето на Ренесанса, когато всеки богат човек е имал своето стадо от хора, които са му носели пари.

— Не звучи лошо — обади се Харолд.

Олбъни кимна с тъжно-замислен поглед в блестящите си кафяви очи.

— По това време добре обученият Търсач имаше повече работа, отколкото можеше да поеме. Понякога Търсачът спечелваше от клиентите си достатъчно, за да може да си позволи сам да започне да Ловува.

— Толкова ли е скъпо? — попита Харолд. — Мислех, че ти трябва само оръжие.

— Ловът сам по себе си не е скъп. Просто, ако се отнасяш сериозно към него, постепенно преставаш да се интересуваш от каквото и да било друго. За повечето Ловци работата на пълен работен ден се превръща в неудобство. Работата отнема от времето ти за Убийство, обвързва те с някакъв ред, който те прави уязвим спрямо внезапната атака и засадата. Тая с работата хич не я бива. Ние в Ловния свят много-много не се занимаваме с нея.

— А тогава от какво живеете?

— Правителството плаща годишна издръжка на всеки регистриран Ловец, която се основава на оценката на данъчното бюро колко би изкарвал, ако не прекарваше цялото си време в Лов. Отрицателен данък общ доход, така се нарича. Изключително популярен номер. А за всяко регистрирано Убийство се полага и парична награда.

— Но нима правителството може да си го позволи? Та то трябва да издържа половината население?

— О, всичко е много внимателно изчислено. Ловът е най-голямата примамка за туристите и основният ни източник на външни средства. Ловът осигурява притока на пари и правителството прави всичко възможно да поддържа Ловците и техните Търсачи в добро парично състояние. За съжаление, както добре ми е известно, това не е достатъчно.

— На теб ли? — учуди се Харолд. — Че ти имаш доста преуспяващ вид.

— Човек не трябва да се отпуска. Всъщност едва я карам. Повечето от парите си загубих покрай един друг обичай в Ловния свят, който пристрастява много повече от убийството. Имам предвид краля на пороците — хазарта.

— Не можеш ли да стоиш настрана от него? — попита Харолд.

— Едва ли. Нашите закони за хазарта са единствени по рода си в света. Тук хазартът не само е законен, в определени моменти той е задължителен.

— Правителството ви кара да играете хазарт?

— Повечето от нас не се нуждаят от насърчения. Това е част от нагласата за поемане на риск, която е в основата на есмералдския характер.

— А какво става с тези, които загубят?

— Ако загубят достатъчно — отвърна Олбъни, — банкрутират.

— А след това?

— Тези, които стигнат до абсолютен банкрут — до последното стъпало, напълно изцедени, без никакви пари и никаква възможност да ги заемат отнякъде, — се отказват от останалото си имущество и стават роби на правителството.

— Роби! — възкликна Харолд. — Ти се шегуваш. В съвременния свят няма робство.

— Няма ли? — попита Олбъни. Той се обърна към бармана: — Чарлз, разкажи на господин Ердман за робството.

— Разбира се — съгласи се барманът жизнерадостно. Той беше едър, кръглолик човек, шкембест и леко плешив и като изтри зачервените си ръце върху изцапаната си престилка на бели и сини карета, каза: — Мога да ви разкажа като вътрешен човек. — Той протегна едната си ръка. — Виждате ли този пръстен? Това е пръстенът на правителствения роб.

На малкия пръст на ръката му имаше обикновен черен пръстен, направен от някакъв лъскав материал — абанос навярно, инкрустиран с един-единствен искрящ камък.

— Тая пролет ще се навършат три години, откак станах правителствен роб — поясни Чарлз. — Картите, ето какво ме погуби. Дадоха ме под наем на тукашния хотел, да помагам, докато трае туристическият сезон. През останалото време от годината съм товарен инспектор в правителствената митница.

Харолд не знаеше какво да каже. Не му се виждаше много учтиво да пита един роб за отношението му към робството. Но само ако се приеме, че в робството има нещо унизително. Чарлз като че ли нямаше подобно усещане. Нито пък Майк Олбъни.

— Робството е необходимост на остров като този — обясни Олбъни. — Нашите жители прекарват цялото си време в забавления и търсене на вълнуващи преживявания. Тези, които вършат сериозната работа да се грижат нещата да вървят, просто не достигат. Трудно се намират кандидати даже за служба в местните органи на управление. По-голямата част от държавната работа се върши от роби. Робството е единственият начин да бъдат накарани хората да се погрижат за разни неща от практическо естество като например обществената чистота и поддръжката на сградите.

— Страхотна работа — каза Харолд.

— Всъщност системата на робството никак не е лоша — продължи Чарлз. — Можеш да поемаш всякакви рискове и да водиш пълен с емоции живот, без да те е страх, че ще ти се случи нещо ужасно лошо, освен да те убият. Най-лошото, което би могло да ти се случи, е да ти свършат парите и да трябва да се трудиш за хляба си.

— И дори това — намеси се Олбъни — не е завинаги. Започваш, разбира се, от най-ниското стъпало — чистене в свинефермите или работа в солните мини. Но с малко късмет можеш да се издигнеш до администрацията. Правителствените роби в администрацията са добре платени, както можеш да си представиш, тъй като те са правителството и сами си гласуват заплатите. На един правителствен роб не му трябва много време, за да се откупи.

— Всичко това ми се вижда много странно — каза Харолд. — Някои неща не са лишени от смисъл. Но ми е трудно да разбера защо хора, които нямат нужда от пари, рискуват живота си в Лова.

— Човек трябва да има определена нагласа — съгласи се Олбъни. — Може би трябва да поживееш тук, за да усетиш привлекателността му. Много хора имат усещането, че да бъдеш добър Ловец е по-важно, отколкото да бъдеш добър в каквато и да било друга област.

— Какво е необходимо, за да бъдеш добър Ловец?

— Хладнокръвие и късмет. Това няма почти нищо общо с познаването на оръжията, бързата стрелба или умението да се промъкваш незабелязано или разни други псевдовоенни работи. Същината на Лова е в това да водиш нормален живот, макар че си заобиколен от опасности.

— Май имате доста агресивни типове тук наоколо?

Олбъни придоби засегнат вид.

— Ловът по-скоро покровителства изтънчената интровертност.

— Не знам дали ме убедихте — каза Харолд. — Но определено ми дадохте доста материал за размишления.

Телефонът в края на бар-плота иззвъня. Барманът отиде и вдигна слушалката. Той каза няколко думи, а после извика Олбъни на телефона. Олбъни отиде, поговори съвсем кратко и се върна.

— Щеше да ми бъде много приятно да продължим разговора си извини се той, — но, уви, дългът ме зове. — Той погледна часовника си. — Трябва да присъствам на една засада точно след двадесет минути. Но мога да те откарам, ако си в същата посока.

— Къде е засадата? — поинтересува се Харолд. Беше запалил още една от цигарите на Олбъни и се чувстваше лекомислен и безразсъден.

— Аа, от другата страна на града, по посока на Двореца на лалетата, на височините Куотрананго, близо до зоологическата градина. Много красива част, ако все още не си я разгледал.

— Да тръгваме — каза Харолд.