Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (2)

2

— Значи наистина тръгваш — каза Алън. — Наистина отиваш в Есмералда.

Харолд кимна. Беше минал един час от градското събрание.

Бяха вечеряли заедно и сега седяха на предната веранда в къщата на Алън на Смърчовия хълм. Слънцето точно залязваше зад планините.

Алън беше най-добрият приятел на Харолд. И той искаше да отиде на Лов, но беше единствената опора на майка си и двете си малки сестрички. Да ги изостави в тези времена бе все едно да ги убие. Харолд си нямаше никого. Майка му умря от туберкулоза, когато той беше на петнадесет години. Баща му, мрачен и мълчалив мъж, се махна скоро след смъртта й — отиде да търси работа на юг. Оттогава нямаха никакви вести от него.

— Там долу, край Карибско море, е топло през цялата година — каза Алън. — Така съм чувал. И всичко им било ново и модерно. Като в онези стари списания в училище. Имали бани с топла и студена вода, ресторанти с истинска храна. Всички били добре облечени и щастливи.

— Само защото единствената им работа е да се убиват — отвърна Харолд.

— Е, не е кой знае колко трудна работа, нали?

— Не зная — отговори Харолд. — Още не съм убивал. Ама си мисля, че все ще се справя.

— Номерът е да се опазиш да не те убият — каза Алън.

— И аз така съм чувал — потвърди Харолд.

— Там ще се видиш с Нора.

Харолд кимна. Нора Олбрайт бе напуснала Кийн Вали преди две години, когато все още между Монреал и Ню Йорк се движеха автобуси и спираха в Платсбърг. Тя и четири други момичета тръгнаха да търсят работа. За хубавичките жени винаги се намираше по-лесна работа, отколкото за мъжете, макар и понякога да не бе дотам почтена. Богатите чужденци, особено азиатците, обичаха да наемат симпатични американски момичета за прислужници, така както американците едно време наемаха симпатични германски и английски момичета за прислужници и бавачки. Другите момичета от Кийн Вали намериха работа на юг, но Нора отиде чак до Есмералда, независимото островче в Карибско море, което живееше по законите на Ловния свят. Тя редовно пращаше пари у дома.

— Пази се, а! — каза Алън.

— Добре, ще внимавам — отвърна Харолд.

— И поздрави Нора от мен.

— Добре.

Поседяха още малко, гледайки как слънцето се скрива зад планините, а светлината се отцежда по небето и хладната самота на Севера ги обгръща. Вечерта се спуска величествено в Адирондакските планини. На Харолд му мина през ума, че може би никога вече не ще види тази гледка. Други — да, но не и точно тази.