Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (35)

35

Олбъни влезе в дома си и хвърли палтото си от камилски косъм върху един стол с яростен жест. Без да откъсва очи от телевизора, Тереза попита:

— И така, как мина днес?

— Катастрофа. Жертвата ни беше в ръцете и в този момент пристигат оня проклет Гордън Филакис и глупавото му „Ловно шоу“ и вземат интервю от Харолд. Изпуснахме изключително положение.

— Не се ядосвай, скъпи, ще го убиете следващия път.

— Надявам се — каза Олбъни. — Следващия път може да не бъде толкова лесно.

— Как според теб се справя Харолд?

— Доста добре. Мисля, че носи в себе си поне едно добро Убийство. Надявам се да е така. Страшно ни е нужно едно добро Убийство.

— Това ще подобри ли положението ни? — попита с надежда Тереза.

— Честно казано, доста добре ще ми се отрази. Немалко хора наблюдават какво правя. Носят се слухове и не се опитвай да ме разубеждаваш, че съм започнал да греша.

— Как смеят! — възмути се Тереза.

— Провалянето на последните ми засади се сочи като пример за отслабващите ми способности за точна преценка и изпълнение.

— Знаеш ли — каза Тереза, — може пък и да имат право. Вземи случая с Джефрис.

Олбъни потръпна.

— А и клиентът ти преди него. Как му беше името?

— Антонели. Господи, не ми го припомняй. — Олбъни си свали сакото и разхлаби връзката. — Антонели. Истински щедър човек. Исках при него да стане най-добре. Бях му разчел точно Убийството. Шестнадесетгодишно момиче, представяш ли си? Момиченце! И то излязло на първия си Лов.

— От децата в наше време може да се очаква всичко — каза Тереза.

— Беше толкова просто. На Антонели всичко му беше готово. Трябваше само да натисне спусъка. Но той, гадният му сибарит, се спря. Беше му в ръцете, а той спря, за да усети Убийството. Вярно е, че момичето нямаше почти нищо по себе си. Антонели си мислеше, че е в безопасност. Наоколо не се виждаше никакво оръжие. Тя е разчитала на реакцията му. Това й даде оная частица от секундата, която й беше необходима, за да го удуши с мрежичката си за коса.

— Не мога да си представя как е получила разрешение за подобно оръжие — каза Тереза.

— Няма значение — отвърна Олбъни. — Важното е, че аз не го предвидих. Още едно петно в биографията ми. Тереза, мислиш ли, че западам?

— Вината не е твоя — успокои го Тереза. — Сега трябва да мислиш за работата. Има ли шанс този Харолд?

— Кой знае? На кого му пука? — каза Олбъни, разпервайки театрално ръце. — Не, няма никакъв шанс, в ада да се провали дано. Но той трябва да спечели. Трябва някак си да го уредя. Защото от това зависи репутацията ми, а тя е нещо много по-важно от нечий глупав живот, нали?

— Мили мой, сигурна съм, че е така. Но ти ще измислиш нещо. Ела да вечеряме.