Робърт Шекли
Гладиаторите на Есмералда (33)

33

Харолд току-що беше легнал да подремне, когато телефонът в новия му апартамент иззвъня. Беше Олбъни:

— Харолд? Нужен си ми веднага.

— Какво става?

— Нещо важно. Ела бързо. Не си забравяй револвера. — Той затвори.

Харолд беше напълно облечен. Трябваше само да си нахлузи маратонките и да провери пълнителя на „Смит & Уесън“. Олбъни беше настоял револверът да бъде прегледан от оръжейник. Оръжейникът беше сменил цевта, мерника и всички подвижни части. Харолд го беше изпробвал и трябваше да признае, че сега револверът целеше по-добре. Но все пак усещането беше същото, а това беше важно.

Когато стигна в къщата на Олбъни, Тереза го заведе в сутерена. Там се намираше кабинетът на Олбъни. На всяка от стените висяха подробни карти на Есмералда и останалата част от острова. На една маса имаше любителско радио и телефонна централа. Малка бронзова статуетка, копие на „Мислителя“ на Роден, беше поставена на работната маса на Олбъни. Това беше прочутата награда „Майстор на смъртта“ за най-добър Търсач на годината. Само дето беше отпреди пет години, спечелена по времето, когато фамозният Санчес беше още жив.

Олбъни дъвчеше една от миниатюрните пици на Тереза и говореше с някого по телефона. Той махна на Харолд да седне. Харолд бутна настрана купчина стари броеве на списанието „Човекоубиец“ и седна.

— Аха… — говореше Олбъни. — Да, чувам те… Да… Да…

Тереза се обърна към Харолд:

— Искате ли една малка пица?

— Да, госпожо, благодаря.

— Имам един вид с аншоа и друг с пиперони. От кой да ви донеса?

— Вие изберете вместо мен — каза Харолд, като съвсем ясно имаше предвид и двата. Тереза му даде по две пици от всеки вид и чаша бира.

— Без бира за него — намеси се Олбъни. — Той е на режим. — После се върна на телефона. — Аха… Аха…

— Много са вкусни — похвали я Харолд.

— Рецептата е на майка ми — обясни Тереза. — Сицилианска е.

— Добре — каза Олбъни в слушалката. — Ние тръгваме. Следващия път ще се свържа с теб по пети канал, открити честоти.

Той затвори и се обърна към Харолд:

— Мисля, че е в ръцете ни.

— Лувейн?

— Че за кого другиго бих ти говорил, за Зазу Питс? Да, Лувейн, жив-живеничък и колкото си искаш гаден. Току-що е влязъл в един бар в центъра, в Латинския квартал, казва се „Ла петит Му“^[1] и си е поръчал двойно ягодово дайкири. Стои си там на открито и ние ще го пипнем тоя мухльо още сега.

— Искаш да кажеш точно сега?

— По дяволите, разбира се, че нямам предвид следващия четвъртък. Револверът ти у теб ли е? Зареден ли е? Дай да видя.

— О, стига — възпротиви се Харолд.

— Аз съм ти Търсач и трябва да проверя всяка подробност. — Той огледа оръжието на Харолд и му го върна. — Окей, да тръгваме.

— Но как така си седи просто ей тъй? — учуди се Харолд. — Мислиш ли, че още не е получил известието за Лова?

— Би било твърде хубаво, за да се надяваме. Но се е случвало.

— Не ми се вижда честно да го убия, ако той даже не знае, че го преследват.

— Нищо нечестно няма — каза Олбъни. — Ще ти го обясня по-късно.

Той свали една мощна ловна пушка с инфрачервен оптичен мерник от стената, провери заряда и я пъхна в калъф.

— А това за какво ни е? — попита Харолд.

— Просто за в случай, че Господ в безкрайната си милост ни даде възможност за един хубавичък чист изстрел извън пистолетния обхват.

— Майкъланджело — обади се Тереза, — не трябва да богохулстваш.

— Кой богохулства? Аз се моля. Да тръгваме, Харолд, той няма да седи там до утре, ако и да трябва да се справи с двойно, замразено, ягодово дайкири.

Кафенето „Ла петит Му“ беше остъклено отпред и заемаше част от тротоара. Олбъни с Харолд до себе си го изучаваше от засенчения вход на един бар от другата страна на улицата през силен бинокъл.

— Той е — каза Олбъни. — Виж сам.

Харолд взе бинокъла и разпозна дългоносия профил на Лувейн, наведен над много голямо ярко оцветено питие.

Харолд каза:

— Май беше много умно от твоя страна да вземеш тая пушка със себе си. Мога да го уцеля право през прозореца.

— Не става — разочарова го Олбъни. — Стъклото е непроницаемо. Но погледни вляво. Страничната врата на кафенето е отворена. Ще заобиколиш отзад и ще се приближиш от другата страна. Така ще се озовеш зад него. Докато минаваш край пощенската кутия, ще имаш открито пространство за изстрел през отворената врата на кафенето. Ще трябва да криеш оръжието си до последния момент. Не ни трябва зрителите да реагират и да издадат номера. Схващаш ли?

— Схващам — отвърна Харолд.

— Тогава излез и го направи — каза Олбъни.

Харолд за момент остана абсолютно неподвижен и Олбъни се почуди дали пък няма да се вцепени все пак. Само това му трябваше, новак, нападнат от сценична треска. Май трябваше да настоява за предварително заплащане.

После Харолд бързо му кимна и се промъкна през вратата. Олбъни го гледаше как тръгва и нещо подобно на чувство се надигна в гърдите му. Това момче щеше да се оправи.

Лувейн се чудеше защо, по дяволите, си поръча двойно ягодово дайкири. Навярно защото беше достатъчно голямо и ярко, та да го открият дори такива загубеняци като Олбъни и неговите помощници. Той отпи от чашата. Както винаги прекалено сладко. После трепна, щом чу пращенето на миниатюрния радиоприемник в ухото си. Беше Сузър, който докладваше от един покрив.

— Пристигнаха — предаде Сузър. — Олбъни и Ердман. Те са във входа на бара отсреща. Оглеждат разположението.

— Ще ми се да побързат — каза Лувейн тихо в миниатюрния микрофон, закрепен на гърлото му. — Започва да ме боли главата от това дайкири.

— В момента Харолд излиза — обади се Сузър. — Заобикаля отзад, точно както предвидих. Готов ли сте?

Лувейн кимна, а после осъзна, че Сузър не може да го види през петте етажа бетон и желязо.

— Да, готов съм.

— С огледалото всичко наред ли е?

— Да, работи идеално.

На стената над главата му Сузър беше подготвил и поставил малко телескопично огледалце. В него Лувейн можеше да наблюдава улицата, по която щеше да дойде Харолд. В ръката си държеше предавател, замаскиран като пакет цигари, който щеше да задейства ловджийската пушка, инсталирана от Сузър в пощенската кутия. Лувейн трябваше да натисне копчето точно в момента, когато Харолд се появи в огледалото. Двойният заряд от разстояние десет крачки трябваше да се погрижи за останалото.

Планът беше доста добър, като се има предвид кратката подготовка, а най-хубавото му беше, че Олбъни се оказа достатъчно тъп и се хвана. Лувейн само се надяваше, че никой друг няма да мине край пощенската кутия, докато Харолд си получава порцията. Чичо му Езра бе срещнал известни трудности с уреждането на нещата няколко Лова назад, когато Лувейн хвърли ръчна граната по целта в претъпкан универсален магазин и свали своя човек, но и няколко други покрай него. По ирония на съдбата магазинът точно бе организирал разпродажба на непроницаеми за куршуми жилетки.

— Сега завива зад ъгъла — докладва Сузър. — Пригответе се, само на десет крачки от кутията е, той…

— Какво? — попита Лувейн. — Какво става?

— Той спря.

— Какво искаш да кажеш с това „спря“! Не може да спре… Какво става там?

— Някой разговаря с него. Божичко!

— Какво има? С кого говори?

— С оня проклет Гордън Филакис!