Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (26)

ЕПИЛОГ

Махтоб и аз пристигнахме у дома в Мичиган на 7 февруари 1986 година, за да открием, че свободата може да бъде и горчива. Бяхме луди от щастие, че отново виждаме Джо и Джон, майка и татко. Пристигането ни помогна на татко да събере малкото си останали сили. Известно време се държа, но в края на краищата болестта го надви. Толкова липсва на всички ни!

Майка се мъчи да свикне без него, плаче често, но е благодарна, че дъщеря й и внучката й се завърнаха от ада. Но все се страхува от бъдещето.

Джо и Джон ни помогнаха да свикнем с живота тук. Те са добри синове, по-скоро вече мъже, отколкото момчета. Нямам никакви известия от приятелките ми Чамсей, Зари, Алис и Фереще. Нито една от тях не знаеше за плановете ми и се надявам, че всичко това не им е донесло неприятности. Не бих искала да се свържа с тях от страх да не им напакостя.

Хелън Баласаниан все още работи в американската секция на швейцарското посолство в Техеран и помага с каквото може на други, оказали се в моето положение.

Изпратих кратко известие до Хамид, собственика на магазина за мъжко облекло в Техеран, чийто телефон ми беше единствената връзка с Хелън, Амал и другите. В отговор получих писмо с дата 2 юли 1986 година, предадено ми чрез трето лице. В писмото се казваше:

Моя храбра сестро Бети,

Не бих могъл да ти опиша чувството, което изпитах, като получих писмото ти. Седнах зад бюрото и трябваше да мине много време, преди да дойда на себе си. Извиках жена си и й разказах твоята история. Тя също се зарадва. Всички ние сме щастливи да разберем, че ти си вече у дома и си добре. Както знаеш, винаги съм те харесвал, както и красивата ти малка спътница М.! Няма да ви забравя през целия си живот.

Затвориха магазина ми преди около петдесет дни, защото съм бил продавал тениски с английската азбука по тях, така че вече нямам работа. Положението тук се влошава с всеки изминал ден. Мисля, че ти наистина имаше късмет.

Моля те, поздрави М. и предай на родителите си моите най-топли привети.

Бог да те благослови, Хамид

Отзивчив банкер ми даде в заем парите, които трябваше незабавно да върна на Амал. Самият той смяташе да избяга в края на 1986-а, но всичко се провали, когато се развихри скандалът с американските оръжейни доставки за Иран, довели до усилване на мерките за сигурност. Сега, когато пиша това, той продължава да търси начин да се измъкне оттам.

Скандалът, който се разрази в САЩ във връзка с оръжейните доставки, беше за мен, както и за всички, живели в Иран през последните две години, голяма изненада. Говореше се, че Съединените щати подкрепят и двете страни във войната между Иран и Ирак.

На Махтоб й беше трудно да се приспособи отново към живота в Америка, но се справи сравнително бързо. В училище е отличничка и отново се превърна в онова щастливо лъчезарно дете, каквото беше преди. Понякога тъгува за баща си, но не за безумеца, който ни държеше като заложници в Иран, а за любящия си баща, който някога бе обичал така много и двете ни. Тъгува и за зайчето си. Обиколихме всички магазини за играчки, но така и не успяхме да намерим същото.

След завръщането ни в Америка аз се срещнах с Тереза Хобгуд от Държавния департамент, която беше помагала на семейството ми през осемнайсетте месеца на изпитания. Тя се съгласи с идеята ми да разкажа историята си и така да предупредя другите. Отделът, в който работи Тереза, се занимава с всички случаи на американски жени и деца, държани против волята им в Иран или някоя от другите мюсюлмански страни. Номерата в картотеката на отдела са повече от хиляда.

Сега двете с Махтоб живеем в страх, че Муди може да се появи от другия край на света. Все още е възможно отмъщението му да ни застигне — лично от него, или от колата на някой от огромния му легион братовчеди. Муди знае, че ако успее да отвлече Махтоб в Иран, законите на неговото безумно общество ще бъдат изцяло на негова страна.

Това обаче, което той може би не съзнава докрай, е, че в своето отмъщение аз също няма да се спра пред нищо. Сега имам влиятелни приятели в Съединените щати и Иран, които никога няма да го оставят да тържествува. Не бих искала да влизам в подробности относно предохранителните мерки, които съм взела. Достатъчно е да кажа, че ние с Махтоб живеем под измислени имена, някъде в Америка.

За Муди не знам нищо повече от това, което ми писа Елън в писмото си от 14 юли 1986 година, изпратено до майка ми и след това препратено до мен.

Скъпа Бети,

Наистина се надявам, че това писмо ще те завари щастлива. Все пак очаквах, че ще се обадиш, за да ми разкажеш какво е станало. Въпреки всичко аз те смятам за моя близка приятелка.

След като замина, на няколко пъти посетихме съпруга ти. Дори му помогнах да се обади тук-таме. Толкова бях разтревожена. Все си представях най-лошото. И все още съм любопитна да разбера как успя да се измъкнеш.

Не сме виждали д-р Махмуди от няколко месеца. Един ден минахме покрай къщата, но той не си беше у дома. Дори и след като отмина зимата, често се отбивахме. Всеки път снежният човек, който вие с Махтоб бяхте направили, се смаляваше, докато един ден на земята бе останал да лежи само лилавият шал. Изпари се във въздуха, също както и вие…