Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Бети? — попита младата жена през процепа на леко открехната врата.

— Да.

Тя отстъпи назад и ни пусна да влезем. Цял час се бяхме лутали из Техеран, сменяйки няколко таксита.

— Амал каза да ти предложа храна, ако си гладна — каза жената.

Не бях гладна, нито пък Махтоб. Толкова много неща се въртяха в главите ни, че не ни беше до храна, но решихме, че трябва да използваме всяка възможност, за да събираме сили.

Очакваше ни пълна неизвестност.

— Да — отвърнах. — Благодаря.

Жената метна едно черно русари на главата си, което закри младото й лице. Приличаше на ученичка. Какво знаеше за нас? Каква ли беше връзката й с Амал?

— Скоро ще се върна — каза тя и излезе.

Остави ни сами. Веднага изтичах да дръпна пердетата.

Апартаментът беше малък и разхвърлян, но по-сигурен от улицата. В хола имаше канапе със счупени пружини. В спалнята нямаше легло, а завивките бяха пръснати но пода.

Страхът е заразителен и моят се оглеждаше в очите на Махтоб. Дали Муди се бе върнал у дома? Дали вече се е обадил на полицията?

В очите на Махтоб обаче имаше и нещо повече от страх. Имаше възбуда и надежда. Най-сетне правехме нещо. Тягостните месеци на бездействие бяха зад гърба ни.

Главата ми гъмжеше от въпроси. Какво ще стане, ако не успеем бързо да напуснем Техеран? Всички казваха, че за да успее едно бягство, трябва да бъде планирано до минутата. Ето че вече бяхме нарушили най-важното правило.

Грабнах телефона и се обадих на Амал, за да му съобщя, че сме пристигнали благополучно.

— Ало — чух познатия глас.

— Тук сме — казах.

— Бети! — извика той. — Толкова се радвам, че сте успели да се доберете до апартамента. Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Свързах се с някои хора и ще работя цяла нощ. Засега все още няма нищо сигурно.

— Моля те, побързай!

— Разбира се. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. — След това продължи: — Момичето ще ви донесе храна, но след това ще трябва да си тръгва. Утре рано сутринта ще дойда да ви донеса закуска. Никъде не излизайте и стойте далеч от прозорците. Ако ви трябва нещо, ще ми се обадите — по всяко време на нощта.

— Добре.

— Сега искам да запишеш нещо — каза той. Оставих слушалката и потърсих в чантата си химикалка и къс хартия. — За да ви изведем от Техеран, трябва да имаме малко време — каза Амал. — Искам да се обадиш на съпруга си. Трябва да го убедиш, че все още има шанс да се върнеш.

— Да се обаждам на Муди е последното нещо, което бих искала да направя — възразих аз.

— Знам, но се налага.

Даде ми точни указания какво да кажа и аз си записах.

Скоро след това младата жена се върна с една иранска пица и две бутилки кола. Благодарихме й и тя си тръгна.

— Не ми се яде — каза Махтоб, като гледаше неапетитната пица.

На мен също не ми се ядеше. В този момент адреналинът ни заместваше всякаква храна.

Погледнах си бележките, преписах ги, проучих ги и мислено изрепетирах целия разговор. После осъзнах, че всъщност само отлагам разговора. Вдигнах слушалката и неохотно набрах домашния си номер.

Муди отговори още при първото позвъняване.

— Аз съм — казах.

— Къде си? — сопна ми се той.

— У една приятелка.

— Каква приятелка.

— Няма да ти кажа.

— Веднага се прибирай вкъщи! — нареди той. Както можеше да се очаква, Муди беше настроен войнствено, но аз продължих, следвайки инструкциите на Амал.

— Трябва да си поговорим за някои неща — казах. — Бих желала да уредим този въпрос, ако и ти искаш.

— Искам. — Гласът му стана по-спокоен и ласкав. — Ела, прибери се у дома и ще уредим нещата — предложи той.

— Не искам всички да разберат какво се е случило — рекох. — Не казвай на никого, нито дори на сестра си. Това е лично наш проблем и ние ще трябва да го обсъдим. През последните няколко дни Мамал се върна в живота ти и нещата тръгнаха зле. Няма изобщо да разговаряме, ако не се съгласиш с това.

Муди не остана доволен от моята упоритост.

— Ти само се прибери и тогава ще поговорим — повтори той.

— Ако се прибера, ще оставиш Мамал да ми грабне Махтоб и после ще ме заключиш, както се закани, че ще направиш.

Муди се обърка, не знаеше какво да ми каже. Тонът му стана по-успокоителен.

— Нищо такова няма да се случи. Не се бой. Отложил съм всичките си часове за утре. Ела у дома, прибери се. Ще вечеряме и после цяла нощ ще можем да говорим.

— Няма да замина в петък.

— Това не мога да ти обещая.

— Добре, но аз ти казвам още отсега, няма да се кача на самолета в петък.

Усетих, че повишавам тон. „Внимавай — предупредих се. — Не влизай в спор. Трябва да протакаш нещата, а не да спориш.“

Отсреща Муди ми изкрещя:

— Нищо няма да ти обещавам! Прибирай се веднага! Давам ти половин час, за да се прибереш у дома, а после мисли му!

Имаше предвид, че ще се обади в полицията, а това означаваше, че трябвала изиграя коза, който Амал ми бе подсказал.

— Слушай — започнах бавно аз. — Ти практикуваш медицина без разрешително. Ако ми създадеш някакви неприятности, ще те издам.

Гласът му веднага омекна:

— Не, моля те, не прави това — примоли се той. — Трябват ни пари. Правя го заради нас, моля те, не прави това. Само се прибери у дома.

— Ще трябва да помисля — казах и затворих телефона. Не знаех какво ще направи Муди, но знаех, че все още не се е обадил в полицията. Бях сигурна, че заплахата ми ще го възпре, поне тази вечер.

Погледнах Махтоб, която внимателно бе изслушала разговора ни от край до край. Поговорихме си за връщането ни в Америка.

— Сигурна ли си, че точно това искаш? — попитах я аз. — Защото, ако заминем, никога няма да видиш татко отново.

— Да — каза тя. — Точно това искам. Искам да се върна в Америка.

Изуми ме отново с решителността си, която засили и моята. Връщане назад нямаше!

Разприказвахме се за Америка. Амал се обади на няколко пъти да пита как сме.

Последното му обаждане беше към дванайсет и половина.

— Няма да ти се обаждам повече тази нощ — каза той. — Трябва да си поспите. Чакат ви тежки дни. Заспивайте, а утре ще се чуем пак.

Двете с Махтоб съединихме половините на изтърбушеното канапе и прекарахме следващите часове в молитви, неспокоен сън и мятане. Махтоб заспа, но аз останах будна до сутринта, когато блясъкът на зората постепенно заля стаята. Амал се обади да каже, че идва.

Пристигна около седем. Донесе хляб, сирене, домати, краставици, яйца и мляко, освен това цветни моливи за Махтоб и найлоновата торба, която бях оставила в офиса му във вторник. На всичкото отгоре ми подари скъпа кожена чанта като прощален подарък.

— Работих цяла нощ — каза той. — Планът е, че трябва да отидеш в Турция.

Турция! Стреснах се. Бандар Аббас, Персийският залив, Захидан, Пакистан, Токио — общо взето, това бяха алтернативите. Според Амал Турция винаги е била последната възможност. Беше ми казал веднъж, че бягството през Турция е най-трудното, защото изисква физическа издръжливост, и най-опасното, защото трябва да се разчита на непознати хора.

— Сега, когато вече се знае, че те няма, не можеш да заминеш със самолет — обясни той. — Единственият начин да напуснеш Техеран е с кола. Границата с Турция е далеч и все пак това е най-краткият път.

Беше уредил да ни закарат до Табриз, в северозападната част на Иран, и още по на запад, откъдето щяхме да минем границата в линейка на Червения кръст.

— Искат трийсет хиляди американски долара — каза Амал. — Твърде много е. Убедих ги да свалят до петнайсет хиляди, но и това е много.

— Нищо, приеми — отвърнах.

Наистина не знаех с какви пари разполагам у дома, но сега това нямаше значение. Все някак си щях да намеря парите.

Амал поклати глава:

— Пак са много! — каза. Изведнъж се сетих, че всъщност говорим за негови пари, а не за мои. Той трябваше да предплати без никакви гаранции, че един ден ще му ги върна.

— Ще се опитам да ги намаля — рече той. — Имам много работа днес. Ако ти трябва нещо, звънни ми в офиса.

Махтоб и аз прекарахме един изпълнен с напрежение ден. От време на време тя вземаше някоя от книжките, но не успяваше да се съсредоточи. Аз крачех напред-назад по извехтелия персийски килим. Изпълваше ме странна смесица от бодрост и опасения. Дали не постъпвах егоистично? Дали не рискувах живота на дъщеря си? Не беше ли по-добре да порасне тук, със или без мен, отколкото да не порасне изобщо?

Амал се върна около обяд и съобщи, че е успял да намали цената на 12 000 долара.

— Приемам — казах. — Парите нямат значение.

— Добре — рече той, а сетне ме увери: — Тези хора няма да ви направят нищо лошо. Бъди спокойна, добри хора са. Проучил съм ги, иначе не бих ви поверил на тях. Ще се грижат добре за вас.

Нощта срещу петък беше още една безсънна вечност. Канапето беше толкова неудобно, че предпочетохме пода. Махтоб спеше с невинността на дете, но за мен нямаше да има покой, докато не я заведа в Америка или не умра по пътя.

В петък рано сутринта Амал пристигна с още храна, блокчета за оцветяване, одеяло, манто за Махтоб, черен чадор за мене и малка тубичка с дъвка, внос от Германия. Докато Махтоб разглеждаше този специален подарък, Амал ни разказа какво е положението.

— Работя денонощно — каза той. — Трудно е, защото повечето хора нямат телефон.

— Кога тръгваме? — попитах го аз.

— Още не знам, затова искам пак да се обадиш на съпруга си, но не оттук. Аз ще остана с Махтоб, а ти ще се обадиш от уличен телефон. Ще решим какво да му кажеш.

— Добре — отвърнах.

Махтоб и аз вярвахме безрезервно на Амал. Тя не би се съгласила да остане сама с никой друг и, общо взето, разбираше какво става. Кимна в знак на съгласие и продължи да дъвче дъвката си.

Следобед напуснах относителната безопасност на апартамента и се озовах сред уличната гмеж на Техеран. За първи път от година и половина се радвах, че имам чадор, зад който да се скрия. Замръзнах, докато стигна телефонната кабина на ъгъла. С безчувствени пръсти взех слушалката и набрах номера. Извадих листа с указанията на Амал, които си бях нахвърляла.

Обади се Меджид.

— Къде се намираш? — попита. — Къде си? Пренебрегнах въпроса му и попитах:

— Къде е Муди? Искам да говоря с него.

— Ами, Муди не е у дома. Отиде до летището.

— Кога ще се върне?

— След около три часа…

— Трябва да говоря с него.

— Той също иска да говори с теб. Моля те, ела си.

— Добре тогава, утре ще доведа Махтоб и адвоката си и ще говорим, но не искам никой друг да присъства. Кажи му, че ще дойда между единайсет и дванайсет или между шест и осем часа. Само тогава адвокатът ми е свободен — излъгах аз.

— Ела между единайсет и дванайсет — каза Меджид. — Той отложи прегледите си за утре. Но не води адвоката.

— Не, без адвоката си няма да дойда.

— Доведи Махтоб и ела сама — настоя Меджид. — Ще измислим нещо. И аз ще бъда тук.

— Не ти вярвам — казах. Преди, когато Муди ме биеше и заключваше, ти и твоето семейство си стояхте настрана, нали?

— Сега е различно — рече Меджид.

Изсмях се мислено и това ми подейства добре.

— Предай му само каквото те помолих.

След разговора се разтреперах от страх. Знаех защо Муди е отишъл на летището — за да изтегли иранския ми паспорт от бюрото на „Суис еър“. Дали следващата му стъпка нямаше да бъде полицията?

Дори анонимността на чадора не ми бе достатъчна. Чувствах се като гола. Полицията бе навсякъде — със заредено оръжие. Имах усещането, че всички погледи са впити в мен, че ме следят.

Сега вече знаех, че каквито и опасности да криеше бягството ни, трябваше да ги приема. Колкото и зловещи да бяха контрабандистите в Северозападен Иран, не можеха да бъдат по-опасни от моя съпруг. Вече бях ограбвана, отвличана и изнасилвана. Освен това без съмнение Муди бе способен и да ме убие.

Като се върнах в апартамента, Амал каза:

— Тръгвате тази нощ!

Извади една карта и ми показа пътя — дългия и труден преход от Техеран до Табриз, после през планините, контролирани както от кюрдски бунтовници, така и от патрули пасдар. Кюрдите бяха враждебно настроени и към правителството на шаха, и към това на аятолаха.

— Ако някой те заговори, няма да казваш нищо — предупреди ме Амал. — Нито за мен, нито, че си американка. Абсолютно нищо. Мълчиш и толкоз.

Контрабандистите трябваше да ни преведат от Техеран до границата, да ни прехвърлят през нея в линейка на Червения кръст и да ни оставят в град Ван в планините на Източна Турция. Оттам нататък трябваше да се оправяме сами. Нямаше да минем границата на граничен пункт, така че в нашите американски паспорти нямаше да има съответните печати за влизане. Турските власти щяха да се усъмнят в документите ни. В случай, че ни хванат, нямаше да ни върнат в Иран, но със сигурност щяха да ни задържат.

От Ван трябваше да вземем самолет или автобус до Анкара и оттам — право в американското посолство. Едва тогава щяхме да бъдем в безопасност. Амал ми даде шепа монети.

— Обаждай ми се от всеки уличен телефон по пътя — каза. — Внимавай какво говориш. — Вдигна поглед към тавана и се замисли. — Есфахан — каза той името на един ирански град. — Това ще бъде нашата парола за Анкара. Като стигнеш Анкара, ще ми кажеш, че си вече в Есфахан.

Искаше ми се Амал да поостане. В негово присъствие се чувствах по-сигурна. Но той бързаше да доуточни подробностите, преди да е настанала суматохата на мюсюлманския петък.

Дали това беше последният ми петък в Иран? Молех се на Господа да е така.

Здравият разум надделя. Какво да взема със себе си? Погледнах тежкия гоблен, който бях пренесла в офиса на Амал. За какво ми е това? Нищо не ми трябва! Само да стигна вкъщи, нищо повече!

Бижутата можеха да бъдат обърнати в пари, часовникът — също, затова ги напъхах в торбата заедно с малкото бельо, книжките за оцветяване и връхни дрехи.

Бяхме готови. Оставаше ни само да изчакаме сигнала за тръгване.

Амал се обади към шест часа и каза:

— Тръгвате в седем.

Един час. След всички тези дни, седмици, месеци ни оставаше само един час. Но и преди бях преживявала разочарования. Мисълта ми се зарея. Мили Боже, молех се аз, какво правя? Моля те, бди над нас. Моля те, каквото и да стане, погрижи се за дъщеря ми.

В седем и десет пристигна Амал с още двама мъже, които не бях виждала преди това.

Бяха млади, около тридесетте. Единият беше облечен в джинси, тениска и кожено яке и говореше малко английски. Приличаше на Фонзи от „Щастливи дни“. Другият беше с брада и носеше късо палто. Държаха се приятно с мен и Махтоб.

Нямаше време за губене. Помогнах на Махтоб да се облече, след което покрих лицето си с чадора. Обърнах се към Амал, за да се сбогуваме.

— Сигурна ли си, че това е, което искаш да направиш? — попита Амал.

— Да — отговорих аз. — Искам да се махнем оттук. Той се просълзи и каза:

— Обичам ви и двете. — След това се обърна към Махтоб. — Имаш страхотна майка, грижи се за нея.

— Непременно — обеща тя тържествено.

— Благодаря ти за всичко — казах. — Ще ти изпратя дванайсетте хиляди долара, щом се върна в Америка.

— Добре — съгласи се той.

— Ти направи толкова много за нас. Трябва някак да ти се отблагодаря.

Амал погледна дъщеря ми. Тя изглеждаше уплашена. Страхуваше се.

— Единствената отплата, която искам, е да видя Махтоб усмихната — каза. После повдигна края на чадора ми и леко ме целуна по бузата. — Сега побързайте — рече той.

Двете с Махтоб излязохме заедно с младия човек, който приличаше на Фонзи. Вторият остана с Амал.

Фонзи ни покани в една невзрачна на вид кола, паркирана на улицата. Качих се и взех Махтоб в скута си. Потеглихме по здрач в неизвестна посока, където ни очакваха опасности и неясно бъдеще. „Това е — помислих си. — Или ще успеем, или не. Дано Господ да ни пази.“ Докато си пробивахме път през бибикащите коли, озъбените шофьори и намръщените пешеходци, все си мислех, че Господ не би искал да ни отреди такъв живот.

Струваше ми се, че клаксоните и шофьорските ругатни са насочени специално срещу нас. Стисках чадора си така, че само лявото ми око бе незакрито, и въпреки това се усещах ужасно беззащитна.

Движехме се към северната част на града. Изведнъж Фонзи натисна спирачките, завъртя рязко кормилото и зави в малка алея.

— Хайде, бързо! — заповяда ни той.

Слязохме и бързо ни наблъскаха на задната седалка в друга кола. Нямаше време за въпроси. Няколко непознати се качиха в колата след нас и потеглихме. Фонзи остана.

Огледах новите си спътници. Махтоб и аз бяхме точно зад шофьора — мъж между трийсет и четирийсет години. До него седяха момче на около дванайсет години и един по-възрастен мъж. По средата на задната седалка имаше момиче на възрастта на Махтоб, а до него — жена. Всички те говореха на фарси, но толкова бързо, че нищо не можех да разбера. Държаха се свойски един с друг и затова реших, че са семейство.

„Кои бяха тези хора? Какво знаеха за нас? И те ли се опитваха да избягат?“

Шофьорът пое на запад, като криволичеше из градските улици по посока към изходната магистрала. В покрайнините ни спряха за полицейска проверка. Един полицай надникна в колата, като бавно местеше автомата от лице на лице. Но това, което видя, бе най-обикновено иранско семейство, излязло на разходка в петък вечер — седем души, наблъскани в една кола. Махна ни да продължаваме.

Щом стигнахме магистралата — модерна, с по две ленти в двете посоки, увеличихме скоростта до осемдесет мили в час. Жената на задната седалка опита да ме заговори на някаква смесица от малко английски и повече фарси. Тя не биваше да знае, че сме американци, но очевидно знаеше. Направих се, че не разбирам, а малко след това се престорих на заспала, за да пресека всякакви опити за разговор. Махтоб спеше.

Амал ми бе обяснил, че Табриз се намира на около 300 мили от Техеран, а оттам до границата имало още 100 мили. Останалите пътници задрямаха. Хубаво би било и аз да подремна, но не можех.

Отминавахме крайпътни табели с имена на непознати градове — Казвин, Текистан, Зиаабад.

По едно време, доста след полунощ, някъде между Зиаабад и Занджан, шофьорът намали скоростта. Уплаших се, като видях, че колата се насочи към паркинга на една бензиностанция и малко крайпътно кафене. Другите ме поканиха да изляза навън, но аз не исках да рискувам.

Боях се, че полицията вече ни търси. Посочих им заспалата Махтоб като извинение.

Семейството отиде в кафето и остана там, както ми се стори, доста дълго време. Отпред имаше много паркирани коли. Завиждах на Махтоб за дълбокия й сън. Така за нея времето летеше неусетно. Ех, да можех да затворя очи и да се събудя в Америка!

Един от мъжете дойде при колата и ми предложи чаша кафе. Кафето беше силно. Благодарих му и отпих. Махтоб не помръдна.

Скоро всички се върнаха и продължихме — по-далеч от Техеран, по-близо до границата. Магистралата се стесни в двупосочно шосе, което извиваше нагаре в планината.

Не след дълго заваля сняг. Шофьорът включи чистачките. Снеговалежът се усили, пътят пред нас побеля и шофьорът намали скоростта. Ако от властите се измък-нем, помислих си аз, сигурно ще загинем в някоя ужасна катастрофа. Шофьорът беше опитен, но при внезапно спиране не бихме имали никакъв шанс. И без това колата непрекъснато поднасяше.

Умората надделя. Задрямах, въпреки че при всяко подрусване се събуждах.

Най-сетне слънцето изгря над един зимен непознат пейзаж. Навред се издигаха планини, покрити с дебел сняг. На запад върховете стърчаха сурови и навъсени. Продължавахме да се носим по заледения път.

Като видя, че съм будна, жената пак се опита да поведе разговор с мен. Подхвърли, че искала да дойде в Америка.

— Иран е толково лошо — прошепна тя. — Не можем да получим визи.

Махтоб се размърда. Протегна се и се прозя.

— Престори се, че не разбираш — прошепнах аз. — Не превеждай. — Тя кимна.

Наближихме Табриз — очакваше ни полицейският пост. Обърна ми се сърцето, като видях няколко войници отпред. Едни от колите спираха, други продължаваха. Нашата бе от спрените. Нагъл млад офицер мушна главата през прозореца и заговори шофьора. Затаих дъх, защото двете с Махтоб имахме само американските си паспорти като единствен документ за самоличност. Дали вече не ни търсеха? Без да провери документите ни, офицерът махна на шофьора да продължава. Всички в колата видимо си отдъхнаха.

Влязохме в Табриз. Градът бе по-малък от Техеран, по-чист и по-свеж, може би заради току-що навалелия сняг или може би вече предусещах полъха на свободата. Табриз беше типичен град на Ислямска република Иран, но стоеше настрана от водовъртежа на революционните събития. Навсякъде се виждаха патрули, но като че хората на Табриз бяха повече господари на себе си, отколкото техеранците.

Както и в Техеран, в Табриз съжителстваха модерната висока архитектура и мрачните коптори. В Иран Изтокът се сблъсква със Запад и не е ясно чий стил на живот преобладава.

Шофьорът избираше тесните задни улички и изведнъж рязко спря. Жената изкомандва момчето да слезе от колата. Разбрах достатъчно от разговора им на фарси — той щеше да гостува на леля си. Казаха му да не й разправя нищо. Момчето тръгна по късата алея, но след малко се върна. Леля му я нямало. Жената слезе от колата и се запъти с момчето нагоре по алеята. Неизвестно защо това ме разтревожи. После осъзнах, че макар и непозната, нейното присъствие в колата ми действаше успокояващо. Мъжете бяха учтиви, но никак не ми се искаше да оставам насаме с тях.

Махтоб се размърда.

— Не ми е добре — простена тя.

Челото й гореше. Каза, че я свива стомахът. Бързо отворих вратата, за да повърне в канавката. Тя също усещаше напрежението. Чакахме изнервени още известно време, преди жената да се върне — този път сама.

Лелята била там, но не чула почукването. Отдъхнах си, като видях, че жената ще продължи с нас. Отново потеглихме.

След минута-две спряхме на едно натоварено кръсто-вище — центъра на града. Шофьорът отби до един регулировчик.

— Побързайте! — извика жената, когато един мъж от тротоара отвори вратата и ни махна да излезем.

Вкара ни в друга кола — точно зад нас, докато нашият шофьор продължи оживено да спори с регулировчика. Ако това бе планирано отвличане на вниманието, свърши добра работа. За секунди двете с Махтоб се озовахме във втората кола, останалите — също, като оставихме досегашния ни шофьор да се надвиква с полицая. Това бе нещо съвсем обикновено в Иран.

Жената кимна към новия шофьор, който бе на около шейсет години.

— Не говори с този човек — прошепна ми тя. — Да не разбере, че сте американци.

Шофьорът изглеждаше приветлив, но, изглежда, не подозираше, че е част от една интернационална драма. Вероятно знаеше само, че трябва да ни закара от едно място на друго, и нищо повече не го интересуваше.

Тръгнахме да излизаме от Табриз — имах чувството, че се движим в омагьосан кръг. Навред личаха следите от войната. Цели квартали бяха унищожени от бомбите. Стените бяха надупчени от куршумите. Навсякъде патрулираха войници. След известно време спряхме в странична улица, зад камион с двама мъже вътре. Единият излезе, дойде при нашия шофьор и го заговори на непознат език, който реших, че е турски.

Човекът се върна в камиона и потегли. Нашата кола го последва, но скоро го загубихме из натоварените улици. Известно време обикаляхме напосоки. „Защо се бавехме толкова много? Какво става?“ — чудех се аз. Беше събота — денят, в който трябваше да отида с адвоката си при Муди. Кога ли ще разбере, че съм го измамила? Кога ли ще се обади в полицията? Или вече го е направил? Нямах никаква представа. Сетих се за Амал. Досега не бях имала възможност да му се обадя, както ме бе помолил. Вероятно се тревожеше.

Ами какво щеше да стане с Джо и Джон и родителите ми в далечния Мичиган? Дали Муди щеше да им се обади? Какво щеше да им каже? Сигурно щяха да се разтревожат за живота ни, както се тревожеха за живота на татко? Дали не ги очакваха три погребения наскоро?

Напуснахме града и се запътихме по магистралата на запад. Часовете се нижеха в пълно мълчание, нарушено от един-единствен инцидент.

— Недей — изръмжа шофьорът и погледна Махтоб през рамо.

— Риташ седалката — казах на Махтоб и прибрах краката й под нея.

Най-сетне свихме по черен път към една изоставена къща. Веднага след нас спря и един камион — същият, който бяхме видели в града. Сигурно ни бе проследил. Двете с Махтоб трябваше да се прехвърлим в камиона, после колата се отдалечи и ние останахме с шофьора и един непознат.

Шофьорът приличаше по-скоро на американски индианец, отколкото на иранец. Гарвановочерната му коса бе грижливо подстригана и сресана. Имаше високи скули и навъсено изражение, което ме плашеше.

Другият изглеждаше по-приветлив. Беше висок, слаб и излъчваше увереност. Когато камионът излезе на заден ход на страничния път пред изоставената къща, той се усмихна и рече на фарси:

— Казвам се Мосен.

Изминахме стотина метра и свърнахме в малко селце с разпръснати далеч една от друга къщи. Въпреки че беше много студено, децата тичаха нагоре-надолу боси и съвсем леко облечени. Спряхме и шофьорът изскочи от колата. Изтича до една тухлена ограда, надигна се на ръце и надзърна от другата страна. Пътят беше свободен и той ни направи знак да се приближим. Мосен се премести на мястото на шофьора и камионът запълзя напред. Металната врата беше отворена и влязохме вътре. След това я заключиха.

Двете с Махтоб скочихме от камиона в калта на един двор, пълен с пилета и овце, после влязохме в нещо като обор насред двора. Някои от животните се вмъкваха след нас. Вътре беше ужасен студ. Обърнах се към Махтоб:

— Трябва да си мълчиш. Няма да ми превеждаш, освен ако не те помоля. Не показвай, че разбираш езика. Престори се на уморена, уж ти се спи. Тези хора не бива да знаят нищо за нас.

Прегърнах я, за да я стопля, и огледах обора. На пода бяха постлани дълги шарени черги, съшити една с друга. Покрай стените имаше одеяла. Мъжете донесоха керосинова печка, запалиха я, придърпаха тънките покривки от пода и ни кимнаха да седнем.

Настанихме се възможно най-близо до печката и се увихме със студените влажни одеяла, но при вкочаняващия студ топлината на огъня почти не се усещаше. Миризмата на керосин проникваше навсякъде. Не можех да си намеря място. Размърдах се, защото не можех да реша как ще бъде по-топло — със или без влажните одеяла. Очевидно чакахме нещо, но не знаех какво.

— Ще се върна — рече Мосен и излезе заедно с другия човек.

Скоро влезе жена в пълна кюрдска носия, толкова различна от безцветните дрехи на жените в Техеран. Носеше една върху друга няколко шарени, дълги до пода поли, стегнати в кръста и бухнали по-надолу, сякаш хълбоците и бяха огромни. На гърба й бе препасано едногодишно бебе. То имаше същата голяма глава и широки черти като намръщения ни шофьор. Предположих, че е негово.

Жената непрекъснато ходеше нагоре-надолу. През отворената врата я виждах как шета из двора. След това влезе вътре и започна да събира чергите и одеялата от пода и да ги подрежда едно върху друго, после измете голия под с метла, направена от сноп сухи бурени, завързани с парцал. Докато работеше, в обора се разхождаха няколко пилета. Жената ги прогони и продължи да мете.

„Какво ли следва“ — чудех се аз. — „Дали наистина Мосен и другият щяха да се върнат за нас? Какво знае тази жена за нас? Какво си мисли за нас?“ Беше невъзможно да се разбере, защото, погълната в домакинската си работа, тя просто не ни забелязваше.

Остави ни сами за малко, после се върна с хляб, сирене и чай. Колкото и гладни да бяхме, сиренето бе вмирисано и изобщо не можеше да се яде. Изпихме си чая и се постарахме да погълнем повече от сухия хляб.

Вечерта мина в унило мълчание и бездействие. Двете с Махтоб треперехме от страх и студ, ясно съзнавайки уязвимостта си. Бяхме дълбоко затънали в покрайнините на една страна, в която животът бе толкова примитивен. Ако тези хора решат да ни използват, ние не бихме могли да им се противопоставим. Бяхме в ръцете им и можехме да разчитаме единствено на благоволението им.

Много време мина, преди да се върне Мосен. Почувствах облекчение, като го видях. Имаше нещо благородно в неговото поведение. Давах си сметка, че в своята безпомощност можех да се привържа към всеки, който поемаше ролята на защитник. Липсваше ми Амал. В началото се боях от жената в колата, а после взех да се осланям на нея. А сега на Мосен. Моят живот и животът на Махтоб бяха в ръцете му. Имах нужда да се чувствам в безопасност.

— Какво носиш в торбата? — попита той. Изпразних съдържанието върху студения каменен под — книжките за оцветяване на Махтоб, резервните ни дрехи, бижута, пари, монетите, които Амал ни даде за телефонни разговори, и паспортите ни.

— Дай ми ги! — каза той.

„Дали не иска да ни ограби“ — помислих си аз. Не можех да споря. Само успях да му кажа, че искам да задържа часовника, за да знам кое време е. Останалото му го подадох.

Мосен подреди нещата, после взе да ги преглежда.

— Утре — каза той на фарси — си облечете всички дрехи. Другото оставете.

Огледа двете ми перлени огърлици и гривната от перли и си ги сложи в джоба.

В желанието си да му се харесам изрових гримовете си и също му ги подадох.

— За жена ти — казах. Дали имаше жена? Събра парите, паспортите и златната ми огърлица.

— Задръж ги тази нощ — каза той. — Но утре, преди да тръгнем, трябва да ги взема.

— Добре — съгласих се бързо.

Надникна в читанката, която Махтоб носеше със себе си. Беше на фарси. Мушна я в пазвата си. Очите на Махтоб се насълзиха.

— Искам си я — изплака тя.

— Ще ти я върна — каза Мосен.

С всеки изминал миг този човек ставаше все по-тайнствен. Държеше се внимателно, но думите и делата му не ни оставяха място за избор. Напълни джобовете си с моите перли и ни се усмихна бащински.

— Ще се върна утре — каза той и излезе.

Жената се върна и незабавно ни приготви място за спане. Одеялата, които бе струпала в единия ъгъл, бяха разстлани на пода за нас, жената с мрачния съпруг и бебето.

Двете с Махтоб се сгушихме една в друга и тя скоро потъна в неспокоен сън.

Лежах будна до дъщеря си и се страхувах. Страхувах се да не би одеялата да се подпалят от печката, да не би Муди да е изпратил полицията по дирите ни. Страхувах се от утрешното преминаване на границата. Как ли щеше да стане? Дали щяхме да се преструваме на болни или ранени в линейката на Червения кръст?

Тревожех се за татко. За майка. За Джо и Джон.

Полека-лека съм задрямала. На разсъмване в обора беше адски студено. Махтоб цялата трепереше.

Жената ни донесе чай, хляб и от гранясалото сирене. Докато пиехме чая и дъвчехме твърдия хляб, тя се върна с поднос слънчогледово семе. Махтоб се зарадва. Толкова гладна беше, че можеше всичките да ги излапа, но вместо това ги раздели на купчинки.

— Мамо, не можем да изядем всичките днес — каза. — Трябва да си оставим малко. — Тя посочи към едната купчинка. — Това ще изядем днес, а това ще оставим за утре.

Жената шеташе из двора около малка готварска печка. Готвеше пиле — едно от онези, които се разхождаха по двора. Сама го беше заклала и изчистила. Толкова бяхме гладни! Отидох при нея да й помогна, предусещайки вкуса на топлата храна.

Пилето беше готово, чиниите — наредени на пода в обора и точно бяхме седнали, когато Мосен пристигна.

— Зуд баш! Зуд баш! — изкомандва той.

Жената скочи и се втурна навън. След малко се върна с куп дрехи. Бързо ме облече в тежка и ярка кюрдска носия, която се състоеше от четири рокли — навличаха се една върху друга. Най-горната беше от тежък кадифен брокат в ярко оранжево, синьо и розово. Около главата ми обвиха парче плат, което остана да виси от едната страна. Заприличах на същинска кюрдка.

Мосен ми каза, че част от пътя ще минем на коне.

— Нямам панталони — рекох аз.

Той изчезна за миг и ми донесе чифт дълги тесни рипсени мъжки панталони. Едва успях да вляза в тях, но други нямаше. След това Мосен ни даде по чифт дебели вълнени чорапи. Обухме ги и се намъкнахме в ботушите си.

Сега вече бяхме готови.

Мосен ми поиска парите, златната огърлица и паспортите ни, без часовника. Дадох му ги, не беше време да мисля за бижута.

Излязохме от обора, без да се докоснем до топлата храна. Качихме се в синия камион. Този път шофираше другият мъж.

— Не се безпокой, не се безпокой — повтаряше Мосен. Опита да обясни плана си на фарси, като от време на време минаваше на кюрдски или турски. Каза, че от този камион ще се прехвърлим на друг, а след това — в червена кола. Не ми стана много ясно. Тревожеше ме поведението на този мъж, у когото бяха парите и бижутата ми. За паспортите не се безпокоях, защото без визи те не струваха нищо. „Доберем ли се веднъж до американското посолство в Анкара — мислех си аз, — всичко ще се уреди.“ Не ми беше за парите и бижутата, но какво ли си беше наумил Мосен да прави с тях?

От друга страна, той беше грижлив и, общо взето, приятен. Както и моята единствена надежда. Дали щеше да остане с нас през цялото време?

— С никого не съм пресичал границата преди — каза той на фарси. — Но ти си ми сестра. Ще я пресека с теб.

Думите му ми вдъхнаха сили.

След известно време срещнахме друг камион, който пътуваше в обратната посока. Преди да се разминат, шофьорите спряха.

Махтоб и аз стъпихме на паважа. Обърнах се към Мосен, като очаквах да ни последва.

— Дай ги на човека в другия камион — рече той и ми пъхна паспортите в ръката. После шофьорът натисна газта и лицето му се скри. Повече никога нямаше да го видим.

Другият камион направи обратен завой и спря до нас. Качихме се в кабината. Това беше открит камион, нещо като джип. В кабината имаше двама мъже и аз подадох паспортите на онзи, който седеше в средата. Той ги пое внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари. Никой не искаше да го хванат с нашите американски паспорти.

Пропътувахме съвсем малко и камионът спря. Човекът в средата ни махна да слезем и да се прехвърлим отзад в откритата, незащитена каросерия. Не можех да си представя защо трябваше да седнем отзад, но се подчиних.

След това вече продължихме със страшна скорост. Двете с Махтоб, зъзнейки, се сгушихме една в друга. Леденият вятър безмилостно пронизваше телата ни, но Махтоб издържа стоически, без да се оплаква.

В един момент се отклонихме от главния път и поехме по скалист терен без никаква пътека. След около половин миля шофьорът спря и отново ни покани в кабината.

Продължихме нататък и само от време на време минавахме покрай случайна колиба и няколко мършави овце.

Изведнъж човекът в средата посочи към върха на един хълм. Погледнах нагоре и в далечината видях профила на самотен мъж с преметната през рамото пушка. Човекът в средата поклати глава и изръмжа недоволно. После ни посочи и други такива стражи.

Изведнъж пронизителният звук на изстрел разкъса възцарилата се тишина. Последва го втори.

Шофьорът спря на мига. Двамата мъже пребледняха от страх и това удвои моя собствен. Махтоб се притисна още по-силно в мен. Останахме така в напрегнато мълчание, докато един войник със зареден автомат се затича към нас. Униформата му в цвят каки бе пристегната в кръста. Някой пъхна паспортите ни в ръцете ми. И като не знаех какво да правя с тях, мушнах ги в единия си ботуш и придърпах Махтоб към себе си.

— Не го гледай! — прошепнах на Махтоб. — Не казвай нищо.

Войникът се приближи предпазливо, надникна в камиона и насочи дулото на автомата към шофьора. Сърцето ми спря.

Войникът каза нещо на непознат за мен език. Стараех се да не поглеждам към двамата мъже, които разговаряха възбудено и шумно. Гласът на войника беше злобен и нагъл. Махтоб си пъхна ръката в моята. Не смеех дъх да си поема.

Най-накрая — след почти цяла вечност — войникът се махна. Шофьорът погледна другаря си и въздъхна с облекчение. Каквото и да бе измислил, думите бяха свършили работа.

Отново се задрусахме по неравния терен, докато стигнахме една магистрала. Военни камиони се носеха и в двете посоки. Пред нас се откри контролният пункт, но преди да го достигнем, шофьорът отби встрани и ни махна да слезем. Другият човек също слезе и ни подкани да го последваме. Очевидно трябваше да заобиколим поста.

Двете с Махтоб тръгнахме след човека през едно плоско, открито поле, покрито със сняг, лед и замръзнала кал. Приличахме на движеща се мишена. Виждахме се отвсякъде и, разбира се, от мястото на поста. Вървяхме така известно време, после стигнахме до друга магистрала с натоварено движение и в двете посоки.

Предположих, че джип или може би червената кола, за която бе споменал Мосен, ще ни чака да ни прибере. Но не, продължихме да крачим край шумните и опасни военни камиони. Махтоб вървеше, без да се оплаква.

Беше изминал близо час, когато нашият водач ни показа едно равно място в снега и ни направи знак да седнем. С помощта на фарси и на езика на жестовете ни даде да разберем, че трябва да останем на мястото, а той ще ни вземе по-късно. После се отдалечи. Махтоб и аз седнахме в снега, сам-самички в цялата вселена; проследихме го с поглед как се скри зад покрития със сняг хълм. „Защо му е да се връща?“ — казах си аз. Тук всичко изглеждаше ужасно безнадеждно. Нали Амал му бе платил, пък и стреляха по нас — защо му е да се връща? Има си прекрасно извинение.

Не знам колко време останахме така — зъзнещи и със свити от ужас сърца.

Ами ако някой спре за проверка — какво щях да правя тогава? Колко ли още има да чакаме? Ами ако човекът изобщо не дойде?

Махтоб мълчеше. Лицето й излъчваше решителност — отивахме си у дома, в Америка.

Вече бях сигурна, че човекът няма да се върне. Нямах никакви съмнения. Щяхме да чакаме тук до тъмно. След това трябваше да направим нещо. Какво? Да тръгнем сами на запад — сами майка и дъщеря, които се опитват да пресекат планините към Турция. Дали щяхме да намерим пътя обратно към поста, за да се предадем, за да изгубим мечтите си, а може би и живота си. Или може би щяхме да замръзнем и да умрем прегърнати край тази магистрала.

Човекът няма да се върне!

Спомних си историята, която Хелън ми беше разказала за иранката и дъщеря й, които били изоставени по същия начин. Дъщерята умряла, а майката едва спасили. Мисълта за тази съкрушена жена не ме напускаше.

Толкова бях паникьосана, че не забелязах приближаващата се червена кола. Вече бе отбила встрани и спираше.

Човекът се беше върнал! Бързо ни вкара в червената кола и на мига потеглихме.

След петнайсет минути пристигнахме в една къща. Беше обикновена бяла циментова къща с плосък покрив. Разлая се куче — голям, мръсен мелез, а една сюрия боси дечурлига припкаха из снега.

Прането бе замръзнало в странни скулптури по триножници от прътове и пръчки.

Наобиколиха ни любопитни жени и деца. Намръщени грозни жени с големи носове. Кюрдските им носии ги правеха да изглеждат колкото високи, толкова и широки. Гледаха ни с подозрение, сложили ръце на хълбоците.

„Човекът, който се беше върнал“, ни покани да влезем. Няколко жени едновременно ни направиха знак да си свалим обувките. Изтощението и напрежението си казваха думата. Всичко ми изглеждаше безплътно и нереално. Жените и децата продължаваха да ни зяпат, докато изувахме покритите си с лед и кал ботуши. Въведоха ни в голяма, студена и празна стая. Една от жените ни кимна да седнем.

Настанихме се върху твърдия кален под и мълчаливо вперихме поглед в кюрдските жени, които съвсем не бяха приятелски настроени. Стаята имаше само две малки прозорчета с железни прегради. На една от стените висеше портрет на мъж с високи скули и рунтав руски калпак.

Една жена запали огън и приготви чай. Друга ни предложи няколко резена твърд студен хляб. Трета донесе одеяла.

Увихме се плътно, но продължихме да треперим. „Какво ли си мислеха тези жени за нас? Какво ли си говореха на техния неразбираем кюрдски диалект? Знаеха ли, че сме американки? Дали и кюрдите мразеха американците? Или бяхме съюзници срещу общия враг — шиитите?“

„Човекът, който се беше върнал“, мълчаливо се настани до нас. Не знаехме какво ни предстои.

След известно време влязоха жена и момче На около дванайсет години. Жената смъмри момчето и му кимна да седне до Махтоб. То се подчини и погледна жената със срамежлива усмивка.

Изплаших се много. Какво ставаше? Сцената беше странна. Усетих, че ме обзема паника. Бегълка в чужд край, оставена на милостта на тези хора, които сами бяха извън закона в своята зловеща страна. Не сънувах ли? Как се бях озовала в такова положение?

Знаех как, спомних си. Муди! Самодоволно ухиленото му лице затрептя сред сенките върху стената. Блясъкът на очите му сега гореше в отблясъците на керосиновата печка. Кюрдските гласове около мен се повишиха и удавиха дивите крясъци на Муди. Муди!

Муди ме беше принудил да избягам. Трябваше да взема Махтоб. Но, Боже мой, ами ако нещо се случи с нея? Дали тези хора не организираха някакъв заговор? Дали не смятаха да ми вземат Махтоб? Кое беше това малко момче? Дали не бяха избрали Махтоб за негова бъдеща невеста? Изминалата година и половина ме бе убедила, че в тази невероятна страна мога да очаквам всичко.

Опитах се да се успокоя, като си казвах, че тези страхове са плод на умората и напрежението.

— Мамо, не ми харесва това място тук — прошепна Махтоб. — Хайде да си ходим.

Това ме уплаши още повече. Махтоб също усещаше нещо странно.

От време на време момчето се размърдваше, но майка му го поглеждаше и то отново замръзваше на мястото си. От другата ми страна „Човекът, който се беше върнал“, продължаваше да седи мълчаливо.

Останахме така в продължение на половин час, преди в стаята да влезе още един мъж и появяването му предизвика голяма суматоха сред жените. Веднага му донесоха горещ чай и хляб. Скупчиха се над него, като гледаха чашата му да е пълна. Той седна на пода в противоположния край на стаята, без да ни обръща внимание. От пазвите на дрехата си измъкна снопче хартия и взе да си свива цигара от някакъв бял прах. Марихуана, хашиш, опиум? Не знаех. Но каквото и да беше, не приличаше на тютюн.

Изведнъж разпознах човека. Негов беше портретът на стената. Това беше господарят на къщата. А жените? Вероятно бяха негови съпруги. Дали не бях напуснала едно доминирано от мъже общество, за да попадна в друго, още по-лошо.

— Кога ще тръгнем? — прошепна Махтоб. — Не ми харесва тук!

Погледнах часовника си. Наближаваше вечер.

Постепенно в стаята притъмня. Някой донесе свещ и когато мракът ни обгърна плътно, слабата трепкаща светлина допълни сюрреализма на сцената. Монотонното бумтене на печката ни унесе.

Останахме така четири часа, като подозрително оглеждахме странните мъже и жени, които ни отвръщаха със същото.

Напрегнатото очакване беше най-сетне прекъснато от кучешки лай, който предупреждаваше, че идва някой.

След няколко мига в къщата влезе възрастен човек. Той беше, както ми се стори, може би над шейсетте. Но можех и да греша. Това беше сурова страна и кожата на хората тук се състаряваше бързо. Носеше маскировъчни дрехи, рунтав калпак и армейско яке. Господарят на къщата промълви нещо, за да ни запознае.

— Салом — или нещо подобно отвърна възрастният човек.

Прекоси бързо стаята, постопли за малко ръцете си на печката, като същевременно разговаряше с другите. Беше жилав, енергичен, самоуверен. Една от жените ми донесе камара дрехи и ми направи знак да се съблека. После ми помогна да облека новите — малко по-различни от предишните. Полите им бяха още по-широки, както повеляваха обичаите на този край. Когато жената свърши, бях пристегната така здраво, че не можех да се помръдна.

Докато траеше това преобличане, възрастният мъж нетърпеливо обикаляше наоколо, в очакване да тръгнем. Щом се приготвих, той ни махна да го последваме към малката стая, където бяха ботушите ни. Каза нещо и една от жените духна свещта. Стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабите отблясъци на керосиновата печка. Той едва открехна вратата, колкото да вземе ботушите ни. После бързо и безшумно я затвори.

Махтоб не можеше да обуе ботушите си, а аз не можех да се наведа, зада й помогна. „Побързайте“ — ръкомахаше възрастният мъж.

Най-сетне се приготвихме. Махтоб сграбчи храбро ръката ми. Не знаех къде отиваме, но бяхме доволни, че напускаме това място. Може би възрастният човек щеше да ни заведе до линейката на Червения кръст. Безмълвно следвахме водача си. „Човекът, който се беше върнал“, също излезе. Вратата хлопна зад нас. Поведоха ни към задния двор.

Разлая се куче — яростно и гръмогласно. Изтича до нас и ни подуши. Дръпнахме се уплашено. Чух цвилене на кон.

Небето бе обсипано с ярки звезди, които неизвестно защо не хвърляха никаква светлина на земята. Напротив, сиянието им се разсейваше в небето в призрачна сивееща белота. Почти не виждахме къде стъпваме.

Когато стигнахме до коня, домакинът от последните няколко часа се приближи и аз можах да различа очертанията на лицето му в сумрака. Той ми кимна за довиждане, а аз се опитах да му благодаря.

Нашият нов водач ни направи знак да се качим на коня. „Човекът, който се беше върнал“, подложи сплетените си длани така, че да стъпя върху тях, а възрастният ме издърпа върху гърба на коня. Седло нямаше, само едно одеяло, което се опитвах да оправя под себе си. „Човекът, който се беше върнал“, качи Махтоб и я сложи пред мене на коня. Вятърът ни пронизваше с ледени стрели.

— Наведи си главата по-ниско — казах на Махтоб. — Толкова е студено.

Притиснах я към себе си, за да я предпазя от студа, и се наведох да хвана гривата на коня. Конят не беше едър като американските коне, по-скоро приличаше на магаре.

Възрастният човек тръгна напред да отвори портата на двора и изчезна в тъмнината. „Човекът, който се беше върнал“, хвана коня за юздата и ни поведе след него.

Не бях яздила кон от години, а без седло — никога. Одеялото под мен се плъзгаше по кожата на животното и сякаш всеки момент можеше да падне на земята заедно с нас. Бях се вкопчила в гривата с все сила. Махтоб не спираше да трепери в обятията ми.

Напредвахме бавно в откритото поле. Възрастният мъж все нещо ни предупреждаваше — трябваше да се внимава по заледените места, които шумно се разпукваха под конските копита. Всеки звук в тази планина отекваше като изстрел и можеше да вдигне на крак бдителните патрули. Шумът беше най-големият ни враг.

Теренът ставаше все по-стръмен, извеждаше нагоре към още по-непристъпните зъбери. Конят избираше пътя си, а ние се мятахме на всички страни отгоре му. Животното старателно изпълняваше задачата си. Очевидно не му беше за първи път да минава по този маршрут.

Като стигнахме билото на един от хълмовете, конят неочаквано се подхлъзна по стръмния склон. Трусът ни завари неподготвени и двете паднахме на земята. Опитах се, доколкото можах, да поема удара върху себе си.

„Човекът, който се беше върнал“, ни помогна да се изправим и изтупа снега от дрехите ни. Лицето на Махтоб беше изпръхнало от студения вятър. Беше гладна и изтощена, но понасяше всичко мълчаливо и решително, без никакви сълзи.

Качихме се на коня и отново потеглихме. „Още не сме стигнали най-трудното — помислих си аз. — Как можах да предприема тази налудничава авантюра. Чиста лудост.“

При тази моя мисъл нощта стана още по-студена и мрачна. Звездите изчезнаха. Острият вятър безмилостно шибаше лицата ни.

Същинското изкачване не се оказа толкова трудно, защото склоновете ни пазеха от вятъра. Нагоре по хълмовете конят се движеше бързо, затрудняваха го само заледените участъци.

Спускането обаче беше коварно. Снегът раздираше кожата ни като със съчми, а преспите бяха толкова дълбоки, че всеки миг можеха да ни погълнат.

Ръцете ме боляха. Не усещах пръстите на краката си. Исках да заплача, да падна от коня и да умра. Боях се от измръзвания. Боях се, че след тази ужасна нощ ще изгубим пръстите на краката си. Горката Махтоб просто не можеше да спре да трепери.

Не можех да преценя колко време беше минало. Исках да погледна часовника си, но беше невъзможно дори да пусна гривата на коня. Времето и пространството бяха лишени от всякакъв смисъл за нас, зареяните в тъмната мразовита пустош на вечността.

Неочаквано чух гласове пред нас. Обзе ме паника. Бях сигурна, че това са патрулите. Нима трябваше да ни заловят, след като бяхме изтърпели толкова много?

Но „човекът, който се беше върнал“, продължи напред. След малко попаднахме на стадо овце. Как ли издържаха в този климат? Сигурно месото им беше жилаво, но ми се прииска да имам вълненото им руно.

Като се приближихме, видяхме, че нашият водач вече разговаря с овчаря — човек, облечен изцяло в черно. Единственото, което успях да различа, бяха профилът на лицето му и овчарската гега.

Овчарят поздрави „човекът, който се беше върнал“. После пое юздите от ръцете му и продължи да ни води напред, като си помагаше с гегата. Изостави стадото си. Погледнах назад, търсейки своя защитник, но той беше изчезнал, без да се сбогуваме.

Възрастният избърза напред, за да огледа обстановката.

С труд превалихме още едно било. След това още едно. Успявахме да се задържим върху коня, но на мен ми се струваше, че ръцете ми ги няма, че просто са замръзнали на мястото си. Изобщо не ги усещах. Няма да успеем, крещеше нещо в мен. След всичко, което бяхме преживели, нямаше да успеем. Махтоб продължаваше да трепери — единственият признак, че е жива.

По едно време вдигнах поглед и пред нас, на билото, зърнах призрачно видение — черни силуети на фона на мътнобялото небе. Там горе стояха няколко конници.

От всичко, което можеше да ни сполети, най-лошото бе да попаднем на пасдар. Те винаги изнасилвали жените и децата, преди да ги убият. Изтръпнах, като се сетих за ужасната им поговорка: „Една жена не бива да умира девствена.“

След известно време отново долових гласове напред — този път по-силни, сякаш се караха. Сега вече бях сигурна, че сме в ръцете на пасдар. Притиснах Махтоб към себе си и се разплаках.

Овчарят спря коня. Заслушахме се.

Вятърът донасяше гласове. Там някъде отпред имаше мъже, които явно не се бояха, че присъствието им ще бъде открито. По тона на разговора им вече не ми се струваше, че се карат.

Чакахме възрастния човек да се върне, но него го нямаше. Отминаха доста напрегнати минути.

Най-сетне овчарят реши, че вече може да продължим. Той подръпна коня и бързо ни поведе към гласовете.

След малко конят ни наостри уши — усети присъствието на други коне. Влязохме в кръг от четирима мъже, които разговаряха спокойно, сякаш бяха излезли на разходка сред природата. С тях имаше и три коня.

Единият мъж тихо ни поздрави. Гласът му ми се стори познат, но трябваше да минат още миг-два, за да различа чертите на лицето му. Беше Мосен. Дошъл специално, за да спази обещанието си.

— Не съм минавал границата с никого досега — рече той. — Но тази нощ ще дойда да те преведа. Сега слез от коня.

Подадох му първо Махтоб, после с облекчение стъпих на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Едва се държах на тях.

Мосен ми обясни промените в плана. След като този следобед камионът ни бил обстрелван и спрян от войника, отървали сме се само благодарение на находчивостта на шофьора ни, който съчинил някаква история, обясняваща присъствието ни в охраняваната гранична зона. Но случаят вдигнал всички на бойна нога. Сега Мосен смяташе, че не бива да минаваме границата с линейка на Червения кръст, защото ще ни подложат на кръстосан разпит. Така че щяхме да продължим на кон, докато преминем в Турция през планината, настрани от всякакви пътища.

— Нека Махтоб се качи при някой от мъжете — каза Мосен.

— Не искам — извика тя неочаквано.

Бягството ни продължаваше вече пети ден и след безкрайните часове на глад, болка и очакване тя най-сетне не издържа. Сълзите й рукнаха неудържимо. За първи път плачеше. За първи път се поддаваше на отчаянието.

— Искам да остана с тебе, мамо — проплака тя.

— Ш-ш-т! Изминахме толкова път. Вече сме почти на границата. Още малко и ще я пресечем, а след това ще можем да се приберем в Америка. Иначе ще трябва да се върнем при татко. Моля те, направи го заради мен.

— Не искам да пътувам сама на коня — изхлипа тя.

— Няма да си сама. Ще има човек до теб.

— Не искам да пътувам без теб.

— Трябва. Те най-добре знаят какво трябва да се прави. Моля те, направи го. Имай им доверие.

Някъде дълбоко в себе си Махтоб намери силите, от които се нуждаеше. Изтри сълзите си и си възвърна смелостта. Щеше да направи каквото трябва, но при едно условие.

— Трябва да се изпишкам — каза тя.

— Махтоб — казах. — Наистина съжалявам за всичко това. Не знаех, че ще бъде толкова трудно. Не зная дали ще се справиш. Не знам дали и аз ще се справя.

Въпреки че беше изтощена и гладна, тя изглеждаше непреклонна.

— Ще успея — каза тя решително. — Ще направя всичко каквото трябва, за да се върна в Америка. — После допълни. — Мразя татко заради всичко, което ни причини.

Тя се остави да я качат в скута на един от мъжете. Мосен ми помогна да се кача на друг кон и нов човек пое юздите. Мъжете продължиха пеш. Погледнах назад, за да видя как е Махтоб. Чувах тропота на конските копита, но не можех да я видя.

„Бъди силна, мое дете“ — й пожелах мислено, като пожелах същото и на себе си.

Ужасната безкрайна нощ продължаваше. Планинските склонове ставаха все по-стръмни. „Кога — чудех се — ще стигнем границата? Или сме я преминали?“

Привлякох вниманието на един от мъжете, който водеше коня ми.

— Турция? Турция? — прошепнах, като посочих към земята.

— Иран, Иран — отговори той.

Склонът стана почти отвесен и конете повече не можеха да носят своя товар. Слязохме от конете и продължихме пеш нагоре по заледената стръмнина. Краката ми трепереха от слабост. Заплетох се в дългите поли, ботушът ми се плъзна по леда, един от мъжете се пресегна бързо и ме хвана, преди да се стоваря на земята. След това ме улови за ръката и така продължихме да си проправяме път нагоре. Друг мъж понесе Махтоб на ръце. Полагах неимоверни усилия, но въпреки всичко бавех групата, защото все се подхлъзвах, пързалях, спъвах и непрекъснато застъпвах полите си.

Когато най-сетне стигнахме билото, в изтощеното ми съзнание изплува мисълта, че след като бяхме превалили най-стръмния хребет, трябва да сме на границата.

— Турция? Турция? — попитах човека, който ме придържаше да не падна.

— Иран, Иран — отговори той.

Яхнахме конете, за да се спуснем надолу по склона. Скоро затънахме в дълбоки преспи. Предните крака на коня се подкосиха и ботушите ми заораха в снега. Мъжете задърпаха животното и отново го изправиха на крака.

Когато стигнахме подножието на хребета, видях, че се намираме в дълбока клисура, която разделяше платото на две.

Водачът ми се обърна, наведе се към мен така, че да мога да го видя, и сложи пръст на устните си. Затаих дъх. Мъжете се умълчаха и останаха така няколко минути. Сред планините се чувствахме защитени, но сега пред нас се простираше заснеженото, открито плато. По него силуетите се открояваха ясно като върху бял екран. Водачът пак ми направи знак да мълча. Най-сетне един от мъжете тръгна решително напред. Закрачи по платото, после изчезна от погледите ни.

След няколко минути се върна и прошепна нещо на Мосен, който от своя страна го повтори на моя водач. Той се обърна към мен и едва доловимо прошепна.

— Трябва да ви прехвърлим поотделно, една по една — рече той на фарси. — Пътеката край пролома е много тясна и опасна. Първо ще прехвърлим теб, а после детето. Мосен изобщо не ми даде възможност да се противопоставя. Тръгна напред. Водачът ми дръпна юздите на коня и ние безшумно последвахме Мосен. Махтоб остана назад, молех се само да не разбере, че ме няма.

Движехме се по платото, като бързахме да прекосим откритото пространство колкото е възможно по-безшумно. Скоро излязохме на пътеката, която опасваше ръба на една скала и беше широка едва колкото да мине конят. Вървяхме по заледената пътека, която следваше очертанията на пролома и ту се спускаше надолу, ту се извиваше нагоре по хълма към другата страна на платото. Тези хора си разбираха от работата. След десетина минути вече бяхме от другата страна.

Водачът ми остана с мен, а Мосен се върна за Махтоб. Седях безмълвно на коня си и треперех в трескаво очакване да зърна Махтоб. Очите ми засмъдяха от взиране в мрака. „По-бързо! По-бързо!“ — крещеше всичко в мен. Страхувах се Махтоб да не изпадне в истерия.

Ето я! Сгушена в скута на един от мъжете — трепереща и ококорена, но тиха.

Водачът ми махна и посочи земята:

— Турция! Турция! — прошепна.

— Слава Богу! въздъхнах дълбоко аз.

Въпреки нечовешкия студ в мен се разля чудна топлина. Бяхме в Турция! Извън Иран!

Но това все още не беше свободата. Ако турските граничари ни забележеха, можеха да открият огън но нас. Ако това ни се разминеше, най-малкото щяха да ни арестуват, а това означаваше нескончаеми разпити. Но Амал ме бе уверил, и аз му вярвах, че турските власти в никакъв случай няма да ни върнат в Иран.

Една мисъл ме накара да се разтреперя от ужас. Помислих си за двайсетте минути, които прекарах в Турция, докато Махтоб бе все още в Иран. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти!“ — прошепнах аз.

Сега усетих студения вятър. Все още бяхме в планините, сред ледената буря. Каква ли беше цената, която трябваше да платя за свободата? Сигурна бях, че някои от пръстите на краката ми са безвъзвратно измръзнали. Надявах се, че Махтоб ще се справи ио-добре от мен.

Заизкачвахме се пеш по следващото възвишение, което се оказа твърде стръмно за конете. Плъзнах се и паднах, преди водачът да успее да ме задържи. Двамата с Мосен ме изправиха на крака и подкрепяна от тях, продължих да се изкачвам нагоре. Усещах, че всеки миг мога да припадна.

За известно време съзнанието ми сякаш напусна тялото.

Докато се изкачвах към върха на планината, част от мен с изумление наблюдаваше отстрани на какво е способен отчаяният човек. Виждах се как гледам да си отпочина върху гърба на коня, слизайки по склона. След това как отново се боря със стръмнината на следващия хълм.

— Колко още има? — попитах Мосен.

— Близо е — отвърна ми той.

Опитах се да намеря утешение в тази оскъдна информация. Отчайващо се нуждаех от топлина и почивка. Имаше ли тук място, където можех да намеря подслон и да събера сили?

Отново стоях изправена срещу голия силует на поредното възвишение. То беше още по-стръмно и по-високо от предишните, а може би просто така ми се струваше поради безкрайната умора.

— Това е последното — каза Мосен.

Като слязох от коня, този път краката ми изневериха окончателно. Тупнах в снега и не можах да се изправя дори с помощта на двамата мъже. Изобщо не усещах краката си. Въпреки безкрайния студ чувствах, че цялата горя.

— Десет минути — каза водачът ми, като посочи нагоре.

— Моля ви — помолих го аз. — Нека си почина. Той не искаше и да чуе. Изправи ме на крака и ме затегли напред. Кракът ми се плъзна и аз паднах така тежко, че той изпусна ръката ми. Сгромолясах се надолу по склона, плъзгайки се може би три-четири метра. Най-накрая успях да се спра. Водачът се спусна към мен.

— Не мога повече — простенах.

Водачът ми тихо повика за помощ и Мосен дойде.

— Махтоб — прошепнах. — Къде е тя?

— Тя е добре. Мъжете я носят.

Двамата обвиха ръцете ми около раменете си и ме повдигнаха от земята. Без да казват нищо, ме повлякоха нагоре по стръмния скат. Увисналите ми крака се влачеха в снега.

Въпреки товара си мъжете крачеха нагоре леко, без дори да се задъхат.

На няколко пъти се опитах да продължа сама, но всеки път коленете ми се огъваха.

— Моля ви — проплаках. — Искам малко да почина. Отчаянието в гласа ми явно обезпокои Мосен. Той ми помогна да легна по гръб в снега, после сложи измръзналата си ръка върху челото ми да види дали горя. По лицето му се четяха съчувствие и загриженост.

— Няма да успея — едва промълвих аз.

Бях убедена, че тази нощ ще умра. Нямаше да успея, но бях измъкнала Махтоб от Иран. Тя щеше да се оправи. Това ми стигаше.

— Оставете ме — казах на Мосен. — Продължете с Махтоб. Елате утре да ме вземете.

— Не — отсече Мосен.

Силата в гласа му ме накара да се засрамя повече, отколкото ако ми бе ударил плесница. „Какво правя? — упрекнах се аз. — Толкова дълго бях чакала този ден. Трябва да продължа.“

— Добре — прошепнах.

Но нямах и капка сила. Не можех да помръдна.

Двамата мъже ми предложиха своята. Вдигнаха ме на крака и отново ме затеглиха нагоре по склона. На места преспите стигаха до кръста ми. Въпреки силата си двамата често се препъваха под тежестта на безпомощния си товар. Няколко пъти и тримата се стоварвахме заедно. Но те не се предаваха.

Пред очите ми всичко се замъгли. Бях загубила съзнание.

След известно време чух шепота на Махтоб.

— Мамо!

Тя стоеше до мен на върха на възвишението.

— Вече можеш да продължиш на кон — каза Мосен. Той ми помогна да се метна на гърба на коня, въпреки че тялото ми бе напълно вкочанено.

Успях някак си да се задържа на коня, докато стигнахме подножието. Беше все още тъмно и макар да знаех, че утрото наближава, едва можах да различа лицето на Мосен, когато застана до мен и ми посочи с пръст далечината, където след напрегнато взиране зърнах мъждукащи светлинки.

— Там отиваме — каза той.

Най-сетне подслон! Събрах всички сили, за да се задържа на седлото през тази последна част от невероятно дългата нощ.

След десет минути кучешки лай ми даде да разбера, че сме пристигнали. Доближихме сгушена в планината къща. Няколко мъже излязоха в предния двор; очевидно ни очакваха. Къщата представляваше една порутена колиба — убежище за контрабандистите по източната граница на Турция.

Мъжете от къщата ни наобиколиха и взеха да ни поздравяват за успеха на мисията. Човекът, който яздеше с Махтоб, внимателно я свали на земята и се присъедини към останалите. Аз не можех да сляза сама от коня си, затова просто се плъзнах встрани и паднах върху покритата с цимент площадка. Останах да лежа, не можех да се поместя. Махтоб дотича да ми помогне, а мъжете бяха вече съвсем забравили за нас. Някои от тях се заеха с конете, други се погрижиха за отоплението в къщата.

Като събрах последни сили, запълзях на ръце, влачейки безчувствените си крака. Махтоб се опита да ми помогне. Едва успях да се добера до прага на къщата. Чак тогава Мосен разбра в какво състояние се намирам. Двамата с още един мъж ме внесоха в къщата. Когато Мосен взе да сваля ботушите ми, се разплаках — болката беше нетърпима. Положиха ме пред една бумтяща печка с дърва.

Мина много време, преди да успея едва-едва да раздвижа краката си. Лежах и събирах топлина от огъня, а тя постепенно ме връщаше към живота. Усмихнах се на Махтоб. Все пак бяхме успели! Бяхме в Турция!

Вече можех да седна. Опитвах се да сгъвам пръстите на краката и ръцете си, за да раздвижа кръвта си, но усетих силна пареща болка.

Като се посъвзех и се огледах наоколо, отново ме обзе ужас. Къщата беше пълна с мъже. Само с мъже! Ние с Махтоб бяхме единствените жени. Наистина, бяхме в Турция, но все пак още в ръцете на банда контрабандисти.

Може би усетил страха ми, един от мъжете ни донесе горещ чай. Сложих няколко бучки захар в устата си и започнах да отпивам чая през тях, но ирански. Не обичам захар в чая, но сега се нуждаех от енергия. Казах и на Махтоб да си сложи повече захар.

Мина час, докато открия, че вече мога да се движа. С мъка се изправих на омекналите си крака.

Като видя, че съм по-добре, Мосен ни подкани с Махтоб да го последваме. Изведе ни. Навън се зазоряваше. Заобиколихме къщата и се озовахме в задния двор, където имаше втора постройка.

Вътре попаднахме на цяла стая, пълна с жени и деца — едни разговаряха помежду си, други спяха дълбоко, легнали на пода и увити в одеяла.

Като влязохме, една от жените се спусна да ни посрещне. Мосен я представи на фарси:

— Това е сестра ми. — Сложи малко дърва в огъня и добави:

— Утре ще ви заведем във Ван. — След това напусна стаята, за да се върне в къщата на мъжете.

С пристигането ни във Ван отговорността на контрабандистите свършваше и ние с Махтоб щяхме да бъдем оставени на себе си.

Сестрата на Мосен ни даде тежки пухени юргани и ни посочи едно място на пода, до стената, далеч от огъня.

Постройката беше студена и влажна. Двете с Махтоб се сгушихме под завивките.

— В Турция сме! В Турция! — повтарях на Махтоб като молитва. — Можеш ли да си представиш?

Тя ме прегърна силно и на минутата заспа. Беше чудесно да я държа в ръцете си, опитах се да намеря някакво успокоение в невинния й сън. Още бях замаяна. Всяка частица от тялото ми трепереше. Бях зверски гладна. През следващите няколко часа заспивах и се събуждах на няколко пъти. Повечето време прекарвах в молитви, благодарях на Бога, че бяхме стигнали дотук, и го молех да ни закриля още малко. Моля те, Господи, остани с нас до края на пътя, само така ще успеем.

На сутринта Мосен дойде да ни вземе. Изглеждаше отпочинал. Махтоб се събуди трудно, но като се сети, че сме в Турция, скочи на крака, готова за тръгване.

Аз също се почувствах по-добре. Бяхме в Турция. И Махтоб беше с мен. Усещах тялото си като пребито, но пръстите на краката и ръцете ми бяха възвърнали чувствителността си. Така че аз също бях готова за тръгване. Мосен ни заведе до един почти нов камион, с вериги за сняг върху гумите. Един от контрабандистите вече бе седнал зад волана.

Пътувахме по тесни планински пътища, които лъкатушеха по ръба на стръмни пропасти, но шофьорът ни беше опитен и веригите държаха здраво. Слизахме надолу, все по-навътре в Турция и по-далеч от Иран.

Спряхме край една ферма, където ни предложиха за закуска хляб, чай и от същото нагарчащо сирене. Въпреки че бях много гладна, не можех да ям много, но затова пък изпих няколко чаши чай с повечко захар.

Една жена донесе на Махтоб чаша топло козе мляко. Тя го опита, но предпочете чая.

Появи се дебела беззъба жена, сбръчкана и побеляла от суровия планински живот. Изглеждаше на осемдесет години. Донесе дрехи за нас с Махтоб.

Поседяхме известно време, но аз скоро започнах да губя търпение. Попитах какво става и ми казаха, че Мосен е отишъл в „града“ да вземе кола. Разбрах, че дебелата стара жена, която ни бе помогнала да се облечем, е негова майка. Жена му също била тук. Това означаваше, че Мосен е турчин, а не иранец. В действителност беше кюрд и не признаваше суверенността на границата, която бяхме пресекли миналата нощ.

Мосен се върна с кола и това предизвика голямо оживление. Пъхна в ръцете ми малък пакет, увит във вестници, и ни подкара към колата. Мушнах пакета в чантата си и се обърнах да благодаря на майката на Мосен за гостоприемството. Тя обаче ме изпревари, качи се на задната седалка и ни махна да я последваме.

Един от контрабандистите седна зад кормилото, а до него се настани малко момче.

Като потеглихме, приличахме на типично семейство турски кюрди. С огромните си размери майката на Мосен скриваше седналата до нея Махтоб. Може би именно това беше целта. Майката на Мосен се развесели от главоломната скорост, извади силни турски цигари и запуши.

В подножието на планината шофьорът намали. Скоро стигнахме до контролен пункт. Сърцето ми се сви. Един турски войник надникна в колата, обърна се към шофьора, провери документите му, но за нас не попита. Майката на Мосен изпусна кълбо дим в лицето му. Войникът ни махна да минаваме.

Продължихме по двупосочен черен път, който минаваше по високо плато. На всеки двайсетина минути спирахме на поредния контролен пункт. Всеки път сърцето ми замираше и всеки път минавахме безпрепятствено. Майката на Мосен ни бе облякла досущ като местните хора.

По едно време шофьорът спря при едно отклонение на магистралата. Момчето от предната седалка слезе, а ние продължихме към Ван.

Изведнъж осъзнах, че в общата суматоха пред тръгването ни от фермата не бях успяла да се сбогувам с Мосен, нито да му благодаря. Това ме накара да се почувствам виновна.

После се сетих за пакета, който ми бе дал. Бях го пъхнала в чантата си, без да го отворя. Извадих го, вътре бяха паспортите ни, парите и бижутата. Доларите ми стояха непокътнати, а иранските ми риали бяха превърнати в дебела пачка турски лири. Мосен ми бе върнал всичко, с изключение на златната огърлица. На Мосен дължах живота си, както и този на Махтоб. Парите и бижутата не означаваха вече нищо за мен. Мосен, изглежда, бе решил, че златната ми огърлица е достатъчно възнаграждение.

Пак спряхме до едно отклонение. Майката на Мосен запали нова цигара, слезе от колата и си тръгна, без да каже довиждане.

За Ван продължихме само ние двете и шофьорът.

По едно време шофьорът спря в безлюдна местност и ни направи знак да свалим допълнителните дрехи. Останахме само по американското си облекло. Сега вече можехме да минем за американски туристи, въпреки че ни липсваха необходимите печати в паспортите.

По пътя забелязах, че селата, през които минаваме, стават все по-големи. Скоро влязохме в покрайнините на Ван.

— Летището! — казах на шофьора.

Махтоб повтори думата на фарси и лицето на шофьора светна. Спря пред един офис, по чиито витрини бяха разлепени туристически проспекти, направи ни знак да го изчакаме и влезе вътре. След няколко минути се върна и с помощта на Махтоб ми обясни, че за Анкара има полет след два дни.

Твърде дълго. Трябваше бързо да стигнем до Анкара, преди някой да ни открие.

— Рейс? — попитах с надежда. Шофьорът не ме разбра.

— Аутобус?

— А-а — въздъхна той с облекчение.

Включи на скорост и се понесе по улиците на Ван. Спряхме на една автогара. Отново ни махна да останем в колата. Като се върна, попита:

— Лире?

Измъкнах пачката турски пари и му ги подадох. Взе няколко банкноти и изчезна, а когато отново се появи, весело размахваше два автобусни билета до Анкара. Заговори на Махтоб.

— Той казва, че автобусът тръгва в четири часа — каза Махтоб.

Погледнах часовника си. Беше едва един. Не ми се искаше да се мотая из автогарата цели три часа, затова реших да попитам за храна. Откакто бяхме напуснали сигурния си дом в Техеран, бяхме яли само хляб и слънчогледови семки с чай.

Шофьорът се огледа наоколо и ни подкани да го последваме. Заведе ни в най-близкия ресторант. Като седнахме, той доволно потри ръце.

— Готово! — рече той.

Благодарихме му за помощта. Като си тръгна, очите му се бяха насълзили.

Поръчахме си някакво неизвестно ястие, но то се оказа много вкусно — печено пиле с ориз. Да си оближеш пръстите.

Хранихме се бавно, опитвайки да убием времето си в разговори за Америка. Тайно аз се тревожех за татко. Стомахът ми бе пълен, но бях гладна за новини от семейството ми.

Лицето на Махтоб изведнъж светна.

— О! — каза тя. — Ето го пак нашия шофьор. Вдигнах поглед и го видях да идва към нашата маса.

Седна и си поръча ядене. Явно се чувстваше виновен, че ни е оставил, преди да сме се качили в автобуса.

Най-сетне тримата се запътихме към автогарата. Там шофьорът ни издири някакъв турчин, може би началника на гарата, и му разказа за нас. Турчинът ни поздрави сърдечно. Шофьорът ни каза още веднъж:

— Готово! — Очите му отново се навлажниха. Турчинът ни настани до печката. Едно момче на около десет години ни поднесе чай.

Наближи четири и турчинът дойде при нас.

— Паспорт? — попита той.

Сърцето ми трепна. Погледнах го смутено и се направих, че не разбирам.

— Паспорт? — повтори той.

Отворих чантата си и взех да ровя вътре. Той поклати глава и ме отмина. После продължи да проверява документите на останалите пътници. Сигурно знаеше, че имаме паспорти. Какво ли му бе казал шофьорът за нас?

Все още се движехме в един свят на интриги и загадки, свят на прошепнати обяснения и многозначителни кимвания.

Прозвуча официално съобщение, в което долових думата Анкара. Двете с Махтоб веднага тръгнахме след пътниците, които се качваха в модерен междуградски автобус.

Намерихме две места в дъното, отляво на пътеката. Двигателят работеше тихо и в автобуса беше топло.

Сега вече само двайсет и четири часовото пътуване до Анкара стоеше между нас и свободата.

За минути излязохме извън града. Пътувахме доста бързо за тези заледени планински пътища. Умората ме надви. Унесох се.

Като се събудих, беше непрогледна нощ. Шофьорът бе натиснал рязко спирачките, но автобусът продължаваше да се плъзга, преди да спре. Навън бушуваше буря. Пред нас бяха спрели и други, автобуси. Магистралата бе затрупана с дебели преспи сняг. Няколко автобуса бяха затънали и препречваха пътя.

Наблизо се виждаше някакво заведение — хотел или ресторант. Като разбраха, че ще има доста да се чака, повечето от пътниците тръгнаха натам.

Наближаваше полунощ. До мен Махтоб спеше дълбоко, а аз не можех да помръдна; като вцепенена наблюдавах зимния пейзаж. Отново се унесох.

Часовете минаваха, а аз ту заспивах, ту се разбуждах, тъй като отоплението на автобуса беше изключено.

На разсъмване се събудих от шума на снегорина, който разчистваше пътя напред. Махтоб често потреперваше в съня си.

Най-сетне продължихме след около шестчасово закъснение.

Махтоб се размърда, потърка очи, погледна през прозореца и ме попита:

— Мамо, кога ще стигнем? Разказах й за голямото закъснение. Автобусът се носеше с главоломна скорост през неукротимата виелица. Страхувах се, защото шофьорът караше като луд, а пътят беше опасно заледен. След всеки завой благодарях на Бога, че сме останали живи. Щеше да бъде ужасно нелепо да умрем точно сега.

Но видях смъртта — късно следобеда на същия ден. Пет-шест автобуса се бяха преобърнали, опитвайки се да преодолеят остър заледен завой. Ранени, стенещи пътници лежаха навсякъде в снега. Останалите се грижеха за тях. Стомахът ми се преобърна.

Шофьорът ни бавно заобиколи ужасната сцена. Опитвах се, но не можех да не гледам.

Невероятно, но щом отминахме задръстването, шофьорът ни отново натисна педала докрай. „Моля те, Господи, запази ни живи до Анкара“ — молех се аз наум. Отново падна нощ — втората, откакто бяхме тръгнали на това двайсет и четири часово пътуване. Този път и аз като Махтоб нетърпеливо се запитах: кога ще стигнем?

Пристигнахме в два след полунощ на голяма модерна автогара в центъра на Анкара. Двайсет и четири часовото ни пътуване от Ван до Анкара се бе превърнало в трийсет и два часово изпитание.

Денят беше сряда, 5 февруари. Беше изминала цяла седмица от внезапното ни бягство. Бягство от задушаващото надмощие на Муди. „Вече всичко е наред“ — помислих си аз.

Като слязохме на автогарата, един човек се провикна „Такси!“, и ние веднага тръгнахме след него.

— Шератон, хотел Шератон — казах, без да знам има ли такъв хотел в Анкара.

— Не.

— Добър хотел — казах аз тогава.

Докато пътувахме из улиците, той намали скоростта за момент и посочи към една тъмна сграда, затворена през нощта.

— Амрика — каза.

Посолството! Щяхме да отидем там, щом го отворят сутринта.

Таксито спря пред елегантна сграда с надпис на английски: „Хотел Анкара“.

Шофьорът ни направи знак да го почакаме, влезе вътре и след миг се върна с един администратор, който говореше английски.

— Да, имаме стая за тази нощ — каза той. — Заповядайте.

Дадох на шофьора на таксито голям бакшиш. Двете с Махтоб последвахме администратора в уютното фоайе. Попълних регистрационната карта на адреса на родителите ми в Банистър, Мичиган.

— Бихте ли ми дали паспортите си — рече администраторът.

— Да.

Порових в чантата, решена да използвам номера, който ми бе препоръчал Амал. Заедно с паспортите подадох на чиновника сто и петдесет долара.

— Ето за стаята — казах.

Чиновникът обърна повече внимание на парите, отколкото на паспортите. Усмихна се широко, после ни съпроводи заедно с пиколото до една стая, която ми се стори най-хубавата в света. Имаше две двойни легла, кресла, голяма модерна баня, гардероб и телевизор.

Щом останахме сами, двете с Махтоб се запрегръщахме.

— Можеш ли да повярваш? Сега ще си измием зъбите, ще се изкъпем и ще се наспим.

Махтоб веднага се запъти към банята, решена завинаги да измие Иран от себе си.

Изведнъж някой силно почука на вратата. „Паспортите“ — помислих си аз.

— Кой е? — попитах.

— Администраторът — чух приглушен отговор. Отворих вратата и го видях да стои с паспортите ни в ръка.

— Откъде взехте тези паспорти? — попита той намръщено. — Нямат нито входна виза за Турция, нито печат.

— Не се безпокойте — отговорих. — Този проблем ще го оправя сутринта. Ще отида в посолството.

— Не! Не можете да останете тук. Паспортите са нередовни. Трябва да извикам полицията.

— Моля ви — обърнах се към него. — Дъщеря ми е в банята. Уморени сме. Гладни сме и измръзнали. Моля ви, оставете ни само за през нощта. Рано сутринта ще се махнем.

— Не! Не може! Трябва да извикам полицията — повтори той. — Трябва да освободите стаята.

Държеше се учтиво, но непреклонно. Колкото и да ни съжаляваше, нямаше да си рискува работата. Изчака, докато си приберем оскъдния багаж, а след това ни придружи до фоайето.

Бяхме в безопасност само някакви си две-три минути.

Докато слизахме по стълбите, опитах отново:

— Ще ви дам още пари. Моля ви, оставете ни да преспим.

— Не! Не може! Съобщаваме в полицията за всички чужденци, които отсядат тук.

— Не може ли да останем поне във фоайето до сутринта? Моля ви, не ме карайте да извеждам детето отново на студа.

После ми хрумна една идея:

— Мога ли да се обадя в посолството? — попитах. Той ми разреши. Взе телефона, поговори с някого и ми подаде слушалката. Отсреща беше дежурният офицер от охраната от морската пехота.

— Какъв е проблемът, госпожо? — попита той. В гласа му се прокрадна нотка на подозрителност.

— Не ни разрешават да преспим, защото паспортите ни не са подпечатани. Имаме нужда от подслон за през нощта. Можем ли да дойдем при вас?

— Не — рязко отвърна той. — Не можете да дойдете тук.

— Какво да правя тогава? — проплаках аз отчаяно. Гласът му на военен звучеше равно.

— Как влязохте в Турция, без да подпечатат паспортите ви?

— Не бих искала да говорим за това по телефона. Просто помислете.

— Как влязохте в Турция? — попита отново той.

— На кон.

Морският пехотинец избухна в смях.

— Вижте, госпожо — изсмя ми се той. — Три часът сутринта е. Нямам време да разговарям с вас за такива неща. Това не е работа на посолството. Това е работа на полицията. Обърнете се към полицията.

— Не можете да постъпите така с мен — извиках. — Цяла седмица се мъча да избягвам полицията, а вие ме пращате при тях. Трябва да ми помогнете!

— Не виждам какво мога да направя за вас.

Затворих телефона съкрушена. Казах на администратора, че ще трябва да изчакам до сутринта, за да се видя с някого в посолството. Още веднъж го помолих да ни позволи да прекараме нощта във фоайето.

— Не мога да ви оставя тук — каза той.

Думите му бяха категорични, но тонът бе посмекчен. Може би и той имаше дъщеря. Поведението му ме обнадежди да опитам пак.

— Бихте ли ми поръчали разговор с Америка за тяхна сметка? — попитах.

— Да.

Докато чакахме да се свържем с Банистър, Мичиган, администраторът поръча да ни поднесат чай.

В Анкара беше сряда, но в Мичиган бе все още вторник, когато за първи път се чух с майка ми.

— Махтоб и аз сме в Турция — казах.

— Слава Богу! — извика майка.

През сълзи ми обясни, че миналата нощ сестра ми Каролин се обаждала да ме търси в Техеран, а Муди троснато й отвърнал, че сме избягали и не знае къде сме. Тогава те още повече се разтревожили за нас.

— Как е татко? — попитах аз.

— Държи се — каза майка. — Сега ще занеса телефона до леглото му.

— Бети! — извика татко. — Толкова съм щастлив, че сте се измъкнали. Прибирай се бързо! Ще стискам зъби, няма да умра, докато не ви видя отново — рече той, а гласът му отслабваше.

— Сигурна съм!

Да искаш, значи да можеш.

Мама отново взе телефона и аз я помолих да се свърже със служителя в Държавния департамент, запознат с моя случай, за да обясни на хората от посолството в Анкара как стоят нещата.

— Ще ви звънна пак от посолството — казах. След разговора изтрих сълзите си.

— Какво да правя сега? — попитах администратора. — Не мога да обикалям улиците с нея посред нощ.

— Вземете такси и тръгнете от хотел на хотел — каза той. — Може би някъде ще ви приемат. Показвайте им паспортите само ако много настояват.

Той ни върна паспортите и моите сто и петдесет долара, след което ни повика такси.

Очевидно нямаше да се обади в полицията. Просто не искаше да си създава неприятности. Когато таксито пристигна, той каза на шофьора:

— Хотел „Дедеман“.

Администраторът там беше по-отзивчив. Като му казах, че ще оправя паспортите още на сутринта в посолството, той попита:

— Имате ли проблеми с полицията?

— Не — отговорих.

— Добре — кимна той.

След това ме покани да попълня регистрационна карта с измислено име. Вписах в регистъра моминското си име — Бети Лавър.

Горе в стаята и двете си взехме гореща вана. Измихме си зъбите и заспахме.

На сутринта се обадих на Амал.

— Бети! — извика той. — Къде сте?

— Есфахан.

Амал изкрещя радостно, като чу нашето кодово название за Анкара.

— Добре ли сте? Гладко ли мина всичко? Добре ли се държаха с вас?

— Да — уверих го. — Благодаря ти. Благодаря ти, толкова ти благодаря!

Двете с Махтоб закусихме, пихме по чаша портокалов сок и истинско американско кафе.

След това взехме такси до посолството на Съединените американски щати. Докато плащах на шофьора, Махтоб извика:

— Мамо, погледни! Погледни! — Сочеше ми американското знаме.

Вътре си казахме имената. На дежурната, която седеше в будка зад бронирано стъкло, подадохме паспортите.

След минута се появи човек и застана зад нея. Представи се като Том Мърфи, вицеконсул. Вече му бяха съобщили за нас от Вашингтон.

— Наистина съжалявам за снощи — каза. — Обещавам ви, че дежурният по охраната няма да получи премия тази година. Ще останете ли да разгледате Анкара?

— Не! — извиках аз. — Искам да се качим на първия самолет за Щатите.

— Добре — съгласи се той. — Ще ви подготвим паспортите и ще ви качим на самолета още този следобед.

Помоли ни да почакаме във фоайето няколко минути. Докато седяхме на пейката, очите ми се спряха на едно друго американско знаме и в гърлото ми заседна бучка.

— Махтоб, можеш ли да повярваш, че си отиваме у дома? — казах. — Можеш ли да си представиш, че най-сетне си отиваме у дома?

Помолихме се и двете по най-простия възможен начин.

— Благодаря ти, Господи, благодаря ти.

Докато чакахме, Махтоб намери, или може би някой й даде, пастели. Тя се умълча и взе да рисува. Не й обърнах внимание, докато сама не показа картината си.

Най-отгоре на страницата грееше голямо златистожълто слънце. В дъното се виждаха четири редици кафяви планини. Отпред имаше платноходка, подобна на нашата в Алпина. В единия ъгъл — самолет или птица. В черно беше нарисувала типична кюрдска къща, като онези, които бяхме срещнали по пътя си. По стените беше сложила и дупки от куршуми. В центъра се вееше червено, бяло и синьо знаме. С черен пастел Махтоб беше написала с печатни букви дума, която сякаш излизаше от знамето.

Въпреки че буквите бяха четливи, едва успях да ги разчета, защото очите ми бяха плувнали в сълзи. С детински почерк Махтоб бе написала:

АМЕрикА