Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В сряда на 29 януари 1986 година утрото бе студено и тъжно като настроението ми. Цялата нощ бях плакала и лицето ми беше зачервено и подпухнало. Муди приготви Махтоб за училище и после ми каза, че отиваме до швейцарските авиолинии, за да оставим там моя паспорт на съхранение, докато замина в петък.

— Трябва да се срещна с Чамсей и ханум Хаким — напомних му аз. Не можеше да пренебрегне уговорката ми със съпругата на един свещеник.

— Първо ще отидем до „Суис еър“ — каза той. Това ни отне доста време, защото бюрото на швейцарските авиолинии се намираше на другия край на града.

Докато се прехвърляхме от такси на такси, мислите ми се насочиха върху пазаруването. Дали Муди щеше да ни остави сами? Дали щях да се добера до някой телефон?

За голямо мое огорчение Муди ме изпрати до дома на Чамсей.

— Какво има? — попита тя, щом като видя лицето ми.

Не казах нищо.

— Какво има? — настоя тя.

Муди стърчеше заплашително над нас.

— Не искам да заминавам за Америка — проплаках аз. — Муди ме праща, за да продам всичко. Просто не искам да тръгвам и толкова.

Чамсей се обърна към Муди:

— Не можеш да я принуждаваш в такъв момент. Нека отиде само за няколко дни — да види баща си.

— Не — изръмжа Муди. — Баща й не е болен. Това е уловка. Измама.

— Не е вярно — извиках аз. — Татко е наистина болен и ти знаеш това.

Започнахме да си крещим пред Чамсей и Зарий.

— Това беше уловка, за да се върнеш в Америка. Сега трябва наистина да заминеш и да ми изпратиш парите оттам.

— Не! — извиках аз.

Муди ме сграбчи за ръката и ме повлече към вратата.

— Тръгваме си! — рече той.

Докато ме дърпаше навън, аз се обърнах и извиках на Чамсей и Зарий:

— Помогнете ми! Ще ме пребие. Муди блъсна вратата след себе си.

Като стискаше здраво ръката ми, той ме повлече по заледените тротоари към дома на семейство Хаким. През цялото време не спря да ме ругае. Но най-много ме заболя, когато извика:

— Никога вече няма да видиш Махтоб! Приближихме се към дома на семейство Хаким и той каза:

— Сега, стегни се. Само да си се разревала! Муди отказа предложения му чай.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Тримата се запътихме към магазина. Муди продължаваше да стиска ръката ми. Купихме доста леща, после се прибрахме у дома.

Следобед Муди се уедини в кабинета си. Не разговаряше с мен и това щеше да продължи през оставащите два дни до полета.

След като се върна от училище и видя, че татко й е зает, Махтоб ме хвана на тясно в кухнята и рече:

— Мамо, моля те, заведи ме в Америка още днес.

За първи пот от толкова месеци казваше подобно нещо. Дори и тя съзнаваше, че време за губене няма.

Прегърнах я. Сълзите се стичаха по бузите ни и се смесваха.

— Махтоб, не можем да заминем — казах. — Но ти не се страхувай, аз няма да те оставя в Техеран. Няма да замина за Америка без теб.

Как обаче да изпълня обещанието си? Можеше ли Муди да качи на самолета една жена, която рита и крещи? Защо не? Едва ли някой ще го спре. Можеше да ме натъпка с успокоителни и да ме натовари като безжизнена пратка. Можеше да направи каквото си пожелае.

Фереще дойде късно да се сбогуваме и се опита да ме утеши, доколкото може. Играта бе приключила. Вече не можех да се преструвам на щастлива мюсюлманска съпруга. Нямаше никакъв смисъл.

Муди се появи и поиска чаша чай. Попита Фереще за съпруга й и тя отново се обля в сълзи. Всички си имахме проблеми.

„Моля те, Господи — повтарях аз, — помогни ни двете с Махтоб да успеем да се измъкнем от Муди. Моля те, моля те, моля те.“

Не знам дали чух линейката, дали видях светлините й да влизат през прозореца и да се плъзват по стените на стаята, или просто мечтаех за тях? Не се чу никаква сирена. Те просто се бяха озовали отпред. Като привидение.

Наистина беше линейката! Спешен случай! Муди трябваше да отиде в болницата.

Забоде очите си в мен. Как щеше да отиде в болницата и да ме остави сама? Какво можех да направя? Къде можех да избягам? Той се поколеба за миг, разкъсван от дълбокото си недоверие към мен и лекарското си чувство за дълг. Не можеше да откаже спешното повикване, но не можеше и да ме остави сама.

Фереще също усети дълбочината на драмата му.

— Аз ще остана с нея, докато се върнеш — каза тя на Муди.

Той не й отговори, само грабна лекарската си чанта и скочи в чакащата линейка.

Нямаше го. Не знаех кога ще се върне. След пет часа или след половин — зависеше от спешния случай.

Летаргията ме напусна. Стегнах се. Това беше шансът, за който се бях молила. Трябваше да направя нещо. Веднага!

Фереще беше добра приятелка, на която можех изцяло да се доверя. Но тя не знаеше нищо за Амал, за тайните кроежи в моя живот. Не можех да я въвлека във всичко това. Съпругът й беше в затвора за мисли против правителството и дори само това правеше положението й рисковано. Не, трябваше да й създавам допълнителни неприятности.

Изчаках да минат няколко минути от неизвестния ми запас от време. След това подметнах безгрижно:

— Трябва да изляза, за да купя цветя. Ще ходим на гости тази вечер.

Бяхме поканени на прощална вечеря от нашата съседка Малихех. Предлогът беше приемлив, тъй като поднасянето на цветя беше част от добрия тон.

— Добре, ще те закарам — каза Фереще.

Чудесно предложение. Така щяхме по-бързо да се отдалечим от квартала. Набързо приготвих Махтоб, опаковах няколко неща и скочихме в колата на Фереще.

Тя паркира пред магазина за цветя, на няколко преки от нас, а когато отвори вратата, за да излезе, аз й казах:

— Остави ни тук. Имам нужда от малко чист въздух. С Махтоб ще се приберем пеша.

Това ми прозвуча безумно. Кой ли би искал да се разхожда в студа и кишата.

— Моля те, нека те закарам — настоя Фереще.

— Не. Наистина имам нужда от чист въздух. Искам да повървя.

Примъкнах се до шофьорското място и я прегърнах.

— Остави ни — повторих. — Ти върви. Благодаря ти за всичко.

В очите й имаше сълзи, когато ми каза:

— Добре.

Двете с Махтоб слязохме от колата. Проследихме с очи Фереще, докато се отдалечи.

Студеният вятър щипеше лицата ни, но това не ме интересуваше.

Взехме две оранжеви таксита едно подир друго, като се отдалечихме от нашата част на града и скрихме следите си. Най-сетне слязохме на покритите със сняг улици и намерихме уличен телефон. Набрах директния телефон в офиса на Амал с треперещи пръсти. Той отговори веднага.

— Това е наистина последният ни шанс — казах. — Трябва да тръгна веднага.

— Дай ми още време — рече Амал. — Нещата не са докрай уредени.

— Не! По-добре да рискуваме. Не тръгна ли сега, губя Махтоб.

— Добре. Ела!

Той ми даде адреса на един апартамент близо до офиса и ме предупреди да внимавам да не ме проследят.

Окачих слушалката и се обърнах към Махтоб, за да споделя с нея чудесната новина.

— Махтоб — казах, — отиваме си в Америка. За мой ужас тя заплака.

— Какво има? — попитах. — Нали тази сутрин ми каза, че искаш да те заведа в Америка.

— Да — подсмърчаше тя. — Искам да се върна в Америка, но не точно сега. Искам да си взема зайчето.

Стиснах зъби, за да не избухна.

— Слушай — казах, — нали купихме зайчето от Америка? — Тя кимна. — Значи ще купим ново. Какво искаш, да си отидеш в Америка или да се прибереш у дома при татко?

Махтоб престана да плаче. В очите на шестгодишната си дъщеря видях растяща решителност. Муди не беше успял да я подчини. Духът й беше превит, но не и пречупен. Не беше станала покорно иранско дете, а си беше моята решителна американска дъщеря.

— Искам да отида в Америка — промълви тя.

— Тръгвай бързо — казах. — Трябва да вземем такси.