Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Откакто Муди ни бе заявил, че оставаме в Иран, изминаха няколко кошмарни дни.

През първата нощ успях да събера сили и самообладание и си направих сметка на парите. Муди бе прибрал чековата ми книжка, но не се бе сетил да попита с каква сума в брой разполагам. Като преброих всичко, установих, че имам доста прилична сума, за която в суматохата при пазаруването и двамата бяхме забравили. Почти двеста хиляди риала и сто долара. Стойността на риалите в долари правеше две хиляди, а щатската валута можех да разменя по шест пъти по-висок курс, ако успеех да уредя някоя черноборсаджийска сделка. Скрих богатството си под тънкия матрак на леглото. Рано всяка сутрин, докато Муди и фамилията четяха молитви, аз изваждах парите и ги напъхвах из десетките си джобове в случай, че през деня възникне някоя непредвидена възможност. Парите бяха цялата ми сила, спасителното въже, което ме крепеше. Нямах никаква представа за какво бих могла да ги използвам — нищо чудно да купя свободата си с тях. „Един ден все ще се измъкнем от този затвор — казвах си — Махтоб и аз.“

А то си бе същински затвор. Муди държеше американските и иранските ни паспорти, както и кръщелните свидетелства. Без тези документи не можехме да напуснем Техеран, дори и да успеехме да се измъкнем от къщата.

Дни наред двете с Махтоб почти не ставахме от леглото. Аз буквално се поболях — едва поглъщах по няколко лъжици варен бял ориз. При все че бях изтощена до крайност, не можех да спя. Муди ме тъпчеше с лекарства.

Оставяше ни сами, явно искаше да ни даде време да свикнем със съдбата си и с мисълта, че ще прекараме остатъка от живота си в Иран. Сега той ми беше не съпруг, а тъмничар. С мен се отнасяше презрително, но твърдеше, че Махтоб, чийто пети рожден ден наближаваше, ще се приспособи бързо и лесно към тази коренна промяна. Опитваше се да я приласкае, но тя бе отнесена и тъжна. Кафявите й очи безпомощно блуждаеха и тя недоумяваше каква бе тази промяна, която бе превърнала най-неочаквано нейния татко в наш враг.

Всяка нощ Махтоб плачеше насън. Все още се боеше да ходи сама до тоалетната. И двете страдахме от стомашни болки и диария, затова прекарвахме часове наред в пълната с хлебарки тоалетна, която се превърна в наше убежище. Тук се чувствахме на сигурно място и произнасяхме заедно нашата молитва: „Мили Боже, моля те, помогни ни да разрешим този проблем. Моля те, намери сигурен начин да си отидем у дома заедно и да бъдем отново със семейството си.“

Аз непрекъснато й говорех, че двете трябва да бъдем винаги заедно. Страхувах се Муди да не ми я отнеме.

Единственото ми развлечение бе английският превод на Корана от Рашид Халифе, имам на джамията в Тускон, Аризона. Бяха ми го дали, за да се образовам. Така ми се искаше да се занимавам с нещо, че едва дочаквах първите слънчеви лъчи да проникнат през прозорците на спалнята в която нямаше осветление, и грабвах книгата.

Разнасящите се от хола молитви на Баба Хаджи бяха подходящ фон за внимателно изучаване на ислямската библия. Търсех онези пасажи, които разглеждат отношенията между съпрузите.

Всеки път, когато попаднех на нещо свързано с моя случай, в което се говореше за правата на жената и децата аз го показвах на Муди и другите членове на семейството.

В сура 4 стих 34 обаче прочетох този обезкуражаващ съвет на Мохамед:

„Мъжът е, за да се грижи за жената, защото Аллах го е дарил с необходимите качества и го е направил печаловник на хляба насъщен. И като така добродетелната жена трябва да приеме покорно разпорежданията му и да почита съпруга си, докато го няма, според и както изисква Аллах. А пък с жената, която показва непокорство, първо и говори и просветли, после я остави в празното ложе, а като крайна мярка я набий. Ако те слуша обаче, нищо не те оправдава, щом й посягаш или я наказваш. Аллах е високо и голяма е силата му.“

Следващият пасаж обаче ми вдъхна малко надежда:

„Когато един мъж и една жена срещнат трудности в брака, да си изберат но един съдник от неговия род и от нейния. Ако двамата се разберат, то Аллах ще ги събере отново. Велик и мъдър е Аллах.“

— И двете семейства трябва да ни помогнат да решим проблема си — казах на Муди, като му показах стиха.

— Твоето семейство не е мюсюлманско — отвърна Муди. — Не се отнася за него. Освен това проблемът е твой, а не наш — добави той.

Те бяха шиити, тържествуващи от победата на революцията, правоверни фанатици, които считаха себе си за безгрешни. Как се осмелявам аз — християнка, американка, жена — да им предлагам собственото си тълкуване на Корана, пренебрегвайки мнението на имама Реза, аятолах Хомейни, Баба Хаджи и естествено, собствения си съпруг? Според тях аз бях робиня на Муди, щом съм негова жена. Той можеше да прави с мен каквото си пожелае.

На третия ден от затворничеството ни — деня, в който щяхме вече да сме си у дома в Мичиган, — Муди ме накара да се обадя на родителите си. Каза ми какво точно да им кажа и внимателно проследи разговора ни. Видът му бе толкова застрашителен, че не можех да не се подчиня.

— Муди реши да поостанем още малко — казах на родителите си. — Няма да се приберем веднага.

Мама и татко се притесниха.

— Не се безпокойте — казах им аз, като се опитвах да звуча весело. — Скоро щесе върнем. Дори и да поостанем, скоро ще се върнем.

Това ги убеди. Ненавиждах се заради тази лъжа, но с надвесилия се над мен Муди нямах голям избор. До болка жадувах да съм при тях, да притисна Джо и Джон до себе си. Щях ли да ги видя отново?

Муди стана капризен. Държеше се злостно и заплашително и към мен, и към Махтоб. Понякога обаче се опитваше да бъде нежен и мил. Помислих си, че може би и той се чувства объркан. Мъчеше се да ми помогне да се приспособя. Един ден заяви на Амех Бозорг:

— Днес вечерята ще приготви Бети.

Излязохме на пазар. Отначало слънчевата светлина ме ободри, но после улиците и сградите, звуците и миризмите на града ми се сториха по-чужди и отблъскващи отвсякога. Отидохме пеш до една месарница, която се намираше през няколко преки, само за да ни кажат, че месо няма, очакват го след четири следобед.

— Елате в четири.

Същото ни отговориха и в останалите месарници. Следобеда обиколихме пак и в един магазин на три километра от къщата успяхме да намерим телешки бифтек.

Сред безпорядъка на кухнята се постарах да измия, доколкото мога, съдовете на Амех Бозорг и да приготвя познато американско блюдо, като се правех, че не забелязвам намръщената физиономия на зълва ми.

След вечеря тя реши да демонстрира авторитета си пред своя по-малък брат.

— Нашите стомаси не понасят телешко — рече тя на Муди. — В тази къща повече да не съм чула за телешко.

В Иран смятат телешкото за долнопробно месо, което само бедните ядат. Думите на Амех Бозорг означаваха, че съм приготвила храна, която е под достойнството й.

Като не успя да обори сестра си, Муди смени темата на разговора. Беше ясно, че Амех Бозорг няма да ми признае и най-дребния принос към домакинската работа в къщата й. Истината бе, че цялото й семейство ме мразеше. Като влизах в някоя стая, всички ми обръщаха гръб или гримасничеха. Изглежда фактът, че съм американка, над-делявяше над съмнителната ми роля като съпруга на Муди.

През тази първа затворническа седмица единствено Есей разговаряше любезно с мен. Един ден тя и Реза ни бяха на гости и Есей успя да ме дръпне настрана за минутка.

— Наистина съжалявам — каза тя. — Ти ми харесваш, но ни предупредиха да се държим настрана от теб. Не ни е разрешено да сядаме до теб, нито да разговаряме с теб.

Чувствам се отвратително, като си помисля какво ти е, но не мога да се спречкам с цялото семейство заради теб.

„Нима Амех Бозорг смяташе да ме държи вечно в изолация и презрение? — чудех се аз. — Какво ставаше в тази къща? Всички ли бяха луди?“

Муди живееше изцяло на гърба на семейството си, но това като че ли не го притесняваше. От време на време промърморваше, че търси работа, но това означаваше, че е изпратил някой от своите племенници да разбере какъв статус му осигурява медицинската диплома. Беше сигурен, че американското образование веднага ще му отвори вратите на местното медицинско общество и той ще работи тук любимата си професия.

За иранците понятието време не съществува и Муди бързо се върна към старите си привички. Четеше вестници, слушаше радио или разговаряше надълго и нашироко с Амех Бозорг. В редки случаи ни извеждаше на разходка, но ни държеше под око. Понякога, следобед или вечер, отиваше с племенниците си на гости на свои роднини, а нас оставяше под зорките грижи на семейството. Веднъж отиде на някаква антиамериканска демонстрация и се върна, дрънкайки глупости по адрес на Съединените щати.

Дните си минаваха — безбройни, горещи, тъжни, ужасни, отвратителни дни. Потъвах във все по-дълбока депресия. Сякаш умирах бавно. Почти не се хранех и спях съвсем малко, макар че Муди продължаваше да ме тъпче с успокоителни. Нямаше ли кой да ми помогне?

Една вечер някъде към средата на втората седмица от моето пленничество случайно се намирах до телефона, когато той иззвъня. Инстинктивно вдигнах слушалката и подскочих, като чух гласа на майка ми. Обаждаше се от Америка. Каза, че се е опитвала да разговаря с мен на няколко пъти. После, без да губи време в празни приказки, бързо ми издиктува телефонния номер и адреса на отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство в Техеран. С разтуптяно сърце запомних номера. След миг Муди гневно изтръгна слушалката от ръката ми и прекъсна разговора.

— Няма да говориш с тях, когато не съм до теб — нареди той.

Същата нощ измислих как да запиша кодирано телефона и адреса и в тефтерчето си, направих го и го скрих под матрака при парите. Презастраховах се, като цяла нощ повтарях наум цифрите. Най-после научих откъде да потърся помощ. Бях американска гражданка и посолството сигурно щеше да ме измъкне с Махтоб оттук, стига да се свържа с някой отзивчив служител.

Още на следващия ден ми се откри една възможност. Муди излезе, без да ми каже къде отива. Амех Бозорг и останалите членове на семейството потънаха в ежедневната си следобедна дрямка. Разтреперана, се промъкнах в кухнята, вдигнах телефонната слушалка и набрах номера, който вече знаех наизуст. Секундите, докато слушах сигнал „свободно“, ми се сториха часове. Телефонът иззвъня един път, два пъти, три пъти, молех се някой да го вдигне по-бързо. И тъкмо когато отсреща отговориха, в кухнята влезе дъщерята на Амех Бозорг Фереще. Опитах се да запазя самообладание. Тя никога не беше разговаряла с мен на английски и бях сигурна, че няма да разбере разговора.

— Ало! — прошепнах аз в слушалката.

— Говорете по-високо — чух женски глас отсреща.

— Не мога. Моля ви, помогнете ми. Аз съм заложница.

— Говорете по-високо. Не ви чувам. Преглътнах сълзите си и повиших глас:

— Помогнете ми! Аз съм заложница!

— Нищо не се чува! — отвърна жената и затвори. Броени минути след като се прибра, Муди се втурна в спалнята, издърпа ме от леглото, хвана ме за раменете и ме разтърси.

— С кого си говорила? — изрева той. Въпросът ме свари съвсем неподготвена. Знаех, че цялото семейство е настроено срещу мен, но не бях очаквала, че Фереще ще му издрънка за случилото се още щом той се прибере. Излъгах съвсем нескопосано.

— С никого — отвърнах тихо, което горе-долу отговаряше на истината.

— Говорила си! Днес си разговаряла с някого на телефона!

— Не съм! Исках да се свържа с Есей, но не успях. Бях набрала грешен номер.

Муди заби пръсти в раменете ми. Махтоб изпищя.

— Лъжеш ме! — изрева той. Блъсна ме върху леглото и повилня още няколко минути, а преди да напусне стаята, изкрещя през рамо:

— Да не си посмяла повече да пипнеш телефона!

Муди ме държеше в непрекъснато напрежение и тъй като не можех всеки ден да гадая в какво настроение ще се събуди, не можех да си съставя и план за действие. Понякога се държеше много зле и това затвърждаваше решението ми да се свържа с посолството. Понякога беше мил и у мен се прокрадваше надежда, че ще промени решението си и ще ни върне у дома. Тази негова игра ме парализираше и аз не знаех какво да предприема. Всяка нощ търсех утеха в хапчетата за сън. Всяка сутрин се събуждах, обзета от непреодолима паника.

Веднъж, в края на август — почти месец от престоя ни в Иран, — той ме попита:

— Искаш ли да поканим гости за рождения ден на Махтоб в петък?

Това ми прозвуча странно. Махтоб навършваше пет години на четвърти септември, четвъртък, а не петък.

— Ако ще празнуваме, нека да е на самия ден — казах аз.

Муди се ядоса и ми обясни, че рожденият ден е един от най-важните празници в Иран и се прави винаги в петък, когато не се работи.

Продължих да се опъвам. Ако не можех да защитавам пред Муди собствените си права, поне за щастието на Махтоб трябваше да воювам. Изобщо не ме интересуваха иранските обичаи. За моя изненада и за голямо неудоволствие на семейството Муди се съгласи да празнуваме рождения ден в четвъртък следобед.

— Искам да й купя кукла — казах аз, използвайки малката си победа.

Муди се съгласи и за куклата. После се уговори с Маджид да ни изведе на пазар. Кръстосвахме многобройните магазинчета, като подминавахме иранските кукли, които бяха грозни и парцаливи, докато най-сетне попаднахме на японска кукла в червено-бял костюм. В устата си имаше биберон и ако някой го дръпнеше, тя започваше да плаче или да се смее. Струваше трийсет долара.

— Прекалено скъпа е за играчка — рече Муди, — не иде да хвърлим толкова пари за една кукла.

— Защо не? — сопнах се аз. — Тя няма никакви кукли тук. Ще я вземем.

И наистина я купихме.

Надявах се, че Махтоб ще се зарадва на тържеството — първия й щастлив ден от месец насам. Тя го очакваше с нетърпение. Беше ми драго да я гледам как се смее.

Два дни преди голямото събитие обаче се случи неприятност, която помрачи радостта й. Докато си играеше в кухнята, Махтоб се препъна в едно столче, което се счупи от тежестта й и острият ръб на един от дървените му крака се заби в ръката й. Като чух писъците й, хукнах към кухнята. От разкъсана артерия шуртеше кръв и на мен дъхът ми спря.

Муди бързо постави турникет, а Маджид запали колата, за да ни откара в болницата. Докато притисках в обятията хлипащото си дете, чух как Муди ми каза да не се безпокоя. Болницата била само на няколко преки от нашата къща.

Но оттам ни върнаха.

— Не приемаме спешни случаи — каза ни служителят от регистрацията, без да обръща внимание на Махтоб.

Като едва се провираше през натовареното движение, Маджид ни закара в друга болница с отделение за спешна медицинска помощ. Озовахме се сред отвратителна воня и мръсотия, но нямаше къде другаде да отидем. Чакалнята на кабинета за спешна помощ бе пълна с пациенти.

Муди спря един лекар и му обясни, че е негов колега от Америка и че ръката на дъщеря му трябва да бъде зашита. Иранският доктор веднага ни отведе в манипулационната и предложи безплатно услугите си като жест на колегиалност. Вкопчена в мен, Махтоб с подозрение гледаше как докторът преглежда раната и подготвя инструментите си.

— Нямат ли упойка? — попитах с разтреперан глас.

— Не — отвърна Муди.

Стомахът ми се сви.

— Махтоб, трябва да бъдеш смела — казах и аз. Като видя хирургическата игла, Махтоб изпищя. Муди й кресна да мълчи. Яките му ръце я притискаха към операционната маса. Здравата й ръчичка ме стискаше до посиняване. Макар да не можеше да се отскубне от силната му хватка, Махтоб продължаваше да се съпротивлява, хълцайки истерично. Извърнах поглед, когато иглата се заби в плътта й. Всеки писък, който се разнасяше и отекваше в малката манипулационна, пронизваше сърцето ми. Обзе ме дива омраза. Муди бе виновен, задето ни доведе в този ад.

Процедурата трая няколко минути. По бузите ми се стичаха сълзи. За една майка няма по-страшна болка от тази да стои безпомощна до страдащото си дете. Ако можех аз да бъда подложена на това мъчение вместо детето! Гадеше ми се, по челото ми изби пот, ала Махтоб бе тази, която изпитваше физическата болка. Единственото, което можех да направя за нея, бе да стискам ръката й.

След като заши раната, иранският доктор написа рецепта за инжекция против тетанус, подаде я на Муди и му обясни какво трябва да направим.

Тръгнахме си. Махтоб хлипаше в прегръдката ми, а Муди ми обясняваше сложните ходове, които ни чакаха. Трябваше да намерим аптека, в която продават ваксина срещу тетанус, а после да отидем в друга клиника, която има право да поставя противотетанусни инжекции.

Не разбирах защо Муди искаше да се занимава с медицина тук, а не в Америка. Той разкритикува работата на своя ирански колега. Ако разполагал с необходимите инструменти и медикаменти, щял да зашие ръката на Махтоб много по-добре от него.

Като се прибрахме в дома на Амех Бозорг, Махтоб бе напълно изтощена и бързо заспа, ала сънят й бе неспокоен. Измъчвах се заради нея. Постарах се да изглеждам по-весела през следващите два дни, за да почувства тя колко важно събитие е рожденият й ден.

На третия ден рано сутринта — рождения ден на Махтоб — двамата с Муди отидохме в една пекарна, за да поръчаме голяма торта, дълга близо метър и трийсет, с форма на китара. По съдържание и цвят приличаше на американската жълта торта, но не беше така вкусна.

— Защо не я украсиш ти? — предложи Муди.

Това бе едно от нещата, с които се справях превъзходно.

— Не мога, липсват ми материали.

Това обаче не попречи на Муди да се похвали на пекаря:

— Тя може да украсява торти. Пекарят веднага ме попита на английски:

— Искате ли да работите тук?

— He — сопнах му се аз. Не исках и да мисля за работа в Иран.

Върнахме се у дома, за да се приготвим за тържеството. Щяха да дойдат над стотина роднини, които си бяха взели половин ден отпуск специално за случая. Амех Бозорг се трудеше в кухнята над нещо като салата от пилешко, обилно залята с майонеза. Върху салатата подреди резенчета от круша, които изписваха името на Махтоб на фарси. Дъщерите й нареждаха подноси с кебап и парчета студено агнешко, бяло сирене и зеленчуци.

Мортеза, вторият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, дойде да ни помогне. Доведе и жена си Настаран с едногодишната им дъщеря Нилуфар — очарователно бебе с игриви очи и жив нрав. Махтоб си поигра с нея, докато Мортеза и Настаран украсяваха хола с балони, гирлянди и книжни серпентини. Махтоб бе забравила за раната, мислеше главно за подаръците, които я очакват.

В къщата започнаха да се стичат гости с пакети в ярки опаковки. Очите на Махтоб се разширяваха все повече при вида на растящия куп чудеса.

Мортеза, Настаран и Нилуфар си тръгнаха, а по-късно се върнаха с изненада — съвсем същата торта като тази, която бяхме поръчали с Муди. В този миг Маджид пристигна от пекарната с нашата торта. Случайно съвпадение. Тъкмо да прекрачи прага и възбудената Нилуфар сграбчи тортата и я дръпна от ръцете му. Тортата падна на земята и от нея нищо не остана.

Е, поне имахме резервна.

Мамал даде знак за започване на тържеството, като плесна с ръце и запя една детска песничка. До този момент, си мислех, че смехът в Иран е забранен със закон. Тук не бях виждала щастливи физиономии. Днес обаче фамилията с радост празнуваше рождения ден на дъщеря ни.

Песните продължиха почти час. Мамал и Реза бяха в прекрасно настроение и се забавляваха с децата. После, като по даден знак, двамата се нахвърлиха върху купа подаръци и започнаха да разкъсват опаковките.

Махтоб не можеше да повярва на очите си. По бузките й се търкулнаха едри сълзи.

— Мамо, те ми отварят подаръците! — изплака тя.

— Тази работа не ми харесва — казах на Муди. — Нека я оставят сама да отвори подаръците си.

Муди каза нещо на Мамал и Реза. Те неохотно оставиха Махтоб да отвори сама няколко подаръка, но продължиха да разкъсват цветните хартии, защото, както ми обясни Муди, в Иран винаги мъжете отварят подаръците на децата.

Махтоб се поуспокои, като разопакова подаръците. Получи много ирански играчки: красив розово-бял ангел на конец, топка, спасителна жилетка и пояс за басейна, една смешна лампа с балончета по нея, купища дрехи и, разбира се, куклата.

Подаръците бяха твърде много, за да си играеш с тях наведнъж. Махтоб здраво стискаше куклата, но армията от дечурлига се нахвърли върху останалите неща, започна се битка при подялбата и даровете се разхвърчаха из цялата стая. Махтоб пак се разплака, но беше невъзможно да се обуздае ордата невъзпитани деца. Възрастните изобщо не им обръщаха внимание.

Махтоб стискаше куклата на сигурно място в скута си и дума не отрони по време на вечерята, ала лицето й просветна при вида на тортата. Наблюдавах я със свито сърце как я лапа с апетит, но съзнавах, че не бях успяла да и поднеса подаръка, който желаеше най-много на света.

След рождения ден двете с Махтоб отново изпаднахме в меланхолия. Дойде септември. Трябваше да сме се прибрали у дома преди цели три седхмици.

Скоро след това имаше друг рожден ден, който усили депресията ми — рожденият ден на имам Реза, основателя на шиитската секта. В свят ден като този правоверният шиит отива на поклонение на гробницата на имама, но тъй като тя се намираше на вража земя, в Ирак, ние трябваше да посетим гробницата на неговата сестра в Рей, старата столица на Иран, разположена на около час път южно от Техеран.

Денят се оказа горещ — лятото още напомняше за себе си. Бях сигурна, че температурата е доста над 100 градуса по Фаренхайт. Ненавиждах тежките дрехи, които трябваше да облека, и просто не можех да се примиря с мисълта за едночасовото пътуване в наблъскана до тавана кола в тази нетърпима жега, защото поклонението пред един свят гроб не значеше нищо за мен.

— Не искам да ходя — казах на Муди.

— Трябва — отвърна той. С това въпросът приключи.

Преброих хората, които се събраха в дома на Амех Бозорг. Бяха двайсет и трябваше да се натъпчат в две коли.

Махтоб също беше нервна и нещастна. Преди да потеглим, повторихме молитвата си в банята: „Мили Боже, помогни ни да намерим сигурен начин да се върнем у дома заедно.“.

Муди ме накара да сложа тежкия черен чадор за този тържествен случай. В претъпканата кола трябваше да седя върху коленете му, а Махтоб седеше у мен. След един ужасен час пристигнахме в Рей, където бушуваше пясъчна буря. Измъкнахме се от колата сред тълпа облечени в черно поклонници, които се блъскаха с лакти и крещяха неистово. Двете с Махтоб несъзнателно последвахме жените към един отделен вход.

— Махтоб може да дойде с мен. Ще я нося — рече Муди.

— Не! — изпищя тя.

Той посегна да я хване за ръката, но тя му се изплъзна. Хората започнаха да се обръщат, за да видят кой вдига врява.

— Не-е-е! — крещеше Махтоб. Разгневен от непокорството й, Муди я сграбчи за ръката и грубо я изтръгна от мен и в същия миг я удари по гърба.

— Не! — изкрещях му аз и се хвърлих към дъщеря си, препъвайки се в чадора.

Муди моментално насочи гнева си към мен и закрещя с все сила най-обидните ругатни, които му идваха наум. Заплаках, внезапно осъзнала своето безсилие пред гнева му.

Сега пък Махтоб се опита да ме защити и се хвърли между нас. Муди я изгледа със заслепен от ярост поглед и я плесна с опакото на ръката си. Горната й устна се разцепи и бликналата кръв пръсна по земята.

— Мръсно! — замърмориха хората наоколо. В Иран кръвта се смята за нещо нечисто и следите от нея трябва да се заличават. Никой обаче не се намеси в семейната ни свада. Нито Амех Бозорг, нито някой друг от семейството се опита да укроти гнева на Муди. До един бяха свели поглед надолу и гледаха в празното пространство.

Махтоб запищя от болка. Взех я на ръце и се опитах да спра кръвта с крайчето на чадора, докато Муди продължаваше да ме залива с поток ругатни и мръсни думи, които никога не бях чувала да излизат от устата му. През сълзи видях как лицето му се изкриви в ужасна, пълна с омраза гримаса.

— Трябва да намерим парче лед за устната й — изплаках аз.

Видът на размазаната по лицето на Махтоб кръв го поохлади малко, но не предизвика и грам съчувствие. Муди се овладя и двамата затърсихме някой да ни продаде парченце лед.

Махтоб хлипаше. Муди се мръщеше, без да изпитва никаква вина, а аз се опитвах да преглътна мисълта, че съм омъжена за един луд човек и съм хваната натясно в страна, чиито закони го провъзгласяват за мой абсолютен господар.

Мина почти месец, откак Муди ни бе превърнал в свои заложници и колкото по-дълго стояхме в Иран, толкова по-силно у него се усещаше необяснимото влияние на родната му култура. Част от личността на Муди бе безвъзвратно изкривена. Трябваше да измъкна и дъщеря си, и себе си от този кошмар, преди да ни убие и двете.

 

Няколко дни по-късно, по време на следобедната почивка, реших да направя отчаян опит за бягство. Измъкнах от скривалището известна сума риали, хванах Махтоб за ръка и на пръсти излязохме от къщата. Като не можех да се свържа с посолството по телефона, трябваше да направя опит да се добера дотам. Забулена като иранка, горещо се надявах никой да не ме заподозре, че съм чужденка. Нямах намерение да се обаждам на никого. Държах кърпата пред лицето си, за да не привличам вниманието на вездесъщата и всесилна тайна полиция.

— Къде отиваме, мамо? — попита ме Махтоб.

— Ще ти кажа след малко. Бързай!

Не исках да подхранвам надеждите й, преди да почувствам, че сме на сигурно място.

Крачехме бързо, подгонени от градския шум и блъсканицата, без да знаем накъде вървим. Сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Бях поела огромен риск. Не исках да мисля за яростната реакция на Муди в мига, в който научеше, че сме избягали, но нямах и никакво намерение да се връщам. Позволих си да въздъхна с облекчение при мисълта, че никога повече няма да го видим.

Най-сетне стигнахме една сграда; върху която на анг-лийски беше написано „ТАКСИ“. Влязохме, за да си поръчаме кола, и след пет минути бяхме на път към нашата свобода.

Опитах се да кажа на шофьора да ни закара до отдела, защитаващ интересите на Съединените щати към швейцарското посолство, но той не ме разбра. Повторих адреса, който майка ми беше издиктувала но телефона: „Ъгъла на Парк авеню и Седемнайсета улица“. При думите Парк авеню лицето му просветна и той потегли сред хаотичното улично движение.

— Къде отиваме, мамо? — повтори Махтоб.

— Отиваме в посолството — казах аз. Сега, когато бяхме в колата, се поуспокоих. — Там ще сме в безопасност. Оттам ще можем да си отидем у дома.

Махтоб нададе радостен възглас.

Половин час се промъквахме през гъмжащите от народ и коли улици на Техеран. Шофьорът спря пред австралийското посолство на Парк авеню. Размени няколко думи с един пазач, който му посочи ъгъла на улицата. След миг спряхме пред нашето убежище — голяма модерна бетонна сграда, на чиято табелка пишеше „Отдел за интереси на Съединените щати“ към швейцарското посолство. Стоманена решетка преграждаше входа, охраняван от ирански полицай.

Платих на таксиметровия шофьор и позвъних по домо-фона. Вратата се отвори автоматично. Двете с Махтоб бързо прекрачихме от иранска на швейцарска земя.

Иранец поиска паспортите ни на английски.

— Нямаме паспорти — казах му аз. Той ни изгледа внимателно и разбра, че сме американки.

Пусна ни да влезем. Претърсиха ни. С всеки изминал миг смелостта ми нарастваше от неповторимото усещане, че сме свободни.

Въведоха ни в един кабинет, където сериозна, но приветлива иранка от арменски произход на име Хелън Баласаниян изслуша мълчаливо развълнувания ми разказ за едномесечното ни затворничество. Хелън беше висока слаба жена, прехвърлила четирийсетте, облечена съвсем не като иранка — в строг костюм с пола до коленете и светотатствено непокрита глава. Изслуша ни с разбиране.

— Дайте ни убежище — помолих я аз, — а после намерете начин да ни изпратите у дома.

— Но какво говорите? — отвърна Хелън. — Не можете да останете тук.

— Но не можем да се върнем и в неговия дом.

— Вие сте иранска гражданка — каза меко Хелън.

— Не, американка съм.

— Вие сте иранска гражданка и трябва да спазвате иранските закони — повтори тя.

Любезно, но твърдо ми обясни, че според иранските закони съм станала иранска гражданка от деня, в който съм се омъжила за иранец. Според закона и аз, и Махтоб всъщност бяхме иранки.

Побиха ме тръпки.

— Не искам да съм иранска поданичка — казах. — Аз съм американка по рождение и искам да бъда американска гражданка.

Хелън поклати глава.

— Не — каза тя. — Трябва да се върнете при него.

— Той ще ме пребие — извиках аз и посочих към Махтоб. — И двете ни ще пребие.

Хелън изказа съжаление, ала с нищо не можеше да ни помогне.

— В онази къща ни държат насила — опитах отново аз, цялата обляна в сълзи. — Успяхме да се измъкнем само защото всички спяха. Не можем да се върнем. Той ще ни заключи. Наистина се страхувам за нас.

— Не разбирам защо вие, американките, правите така — измърмори Хелън. — Мога да ви снабдя с дрехи. Мога да пускам ваши писма по пощата, мога да се свържа със семейството ви и да им кажа, че сте добре. Това е всичко, което мога да направя за вас.

Фактът, че двете с Махтоб бяхме напълно зависими от законите на този фанатичен патриархат, бе прост, ала вдъхваше леден ужас.

Прекарах един час в поселството в шоково състояние. Направихме всичко, каквото можахме. Обадих се по телефона в Америка.

— Търся начин да се прибера — изплаках на мама през чиляди километри разстояние. — Виж какво може да се направи оттам.

— Вече се свързах с Държавния департамент — рече мама е пресекнал от вълнение глас. — Правим каквото можем.

Хелън ми помогна да напиша писмо до Държавния департамент на Съединените щати, което щеше да бъде пуснато от Швейцария. В него заявявах, че съм задържана в Иран пряко волята ми и че не желая съпругът ми да изтегли авоарите ни от Щатите.

Хелън попълни формуляри, като ми задаваше подробни въпроси за Муди. Особено я интересуваше гражданството му. Муди никога не бе правил постъпки за американско поданство, след като се бе включил във вихъра на опиянението от революцията в Иран. Хелън ме попита за зелената му карта — официалното разрешение да живее и работи в Съединените щати. Все още имаше право да се върне и работи отново там, но изчакаше ли прекалено дълго, валидността на зелената карта щеше да изтече, а с това и възможността да практикува медицина в Щатите.

— Повече се страхувам да не си намери работа тук — казах аз. — Ако има право да работи тук като лекар, значи сме в истинска клопка, но ако няма, може би ще реши да се върнем в Щатите.

След като направи каквото можа, Хелън ни постави ужасяващия ултиматум.

— А сега трябва да си вървите — рече тя. — Ще направим всичко възможно. Бъдете търпеливи.

Поръча ни такси. Когато то пристигна, излезе на улицата и поговори с шофьора. Даде му адрес недалеч от къщата на Амех Бозорг. Щяхме да повървим няколко преки пеша, за да не види Муди, че пристигаме с кола.

Стомахът ми се сви, когато двете с Махтоб отново са озовахме из улиците на Техеран. Нямаше къде да отидем, освен да се върнем при един съпруг и баща, който бе приел ролята на наш всемогъщ тъмничар.

Опитвах се да разсъждавам за станалото, при все че главата ми се пръскаше от болка, и внимателно се обърнах към Махтоб:

— Не бива да казваме на татко, нито на някой друг къде сме били. Ако ни пита, ще кажем, че сме излезли да се поразходим и сме се загубили. Ще си мълчищ, чу ли?

Когато най-после пристигнахме, Муди ни очакваше.

— Къде бяхте? — изрева той.

— На разходка — излъгах аз. — Изгубихме се. Просто се озовахме по-далеч, отколкото предполагах. Има толкова много интересни неща.

За миг Муди се замисли над обяснението ми, после го отхвърли. Знаеше, че имам отлично чувство за ориентация. В погледа му пламна справедливият гняв на мюсюлманин, на когото се е противопоставила жена. Той ме сграбчи. Едната му ръка се впи в рамото ми, другата сграбчи косата ми. Завлачи ме пред членовете на семейството, събрани в хола — около десетина души.

— На нея й е забранено да напуска тази къща! — разпореди се той.

После се обърна и ми каза:

— Ако още веднъж излезеш от тази къща, ще те убия!

Отново самотната спалня, изпразнените от смисъл и съдържание дни, отново гаденето и повръщането, дълбоката депресия. Случеше ли се да напусна стаята си, Амех Бозорг или някоя от дъщерите й тръгваха по петите ми. Чувствах, че волята ми отслабва. Усещах как много скоро просто ще приема участта си и завинаги ще се разделя със семейството и родината си.

Откъсната от околния свят, аз с ирония си мислех какво може да ме развълнува. Сега например течеше последният месец на бейзболния сезон и нямах никаква представа как се представят „Тигрите“. Когато тръгвахме за Иран, бяха начело в дивизията. Бях си намислила да заведа татко на един от мачовете им, като се върнем, защото знаех, че това може би ще бъде последният бейзболен мач в живота му. Носталгията ме мъчеше все повече и повече и един следобед се опитах да напиша писмо на мама и татко, без изобщо да съм сигурна дали ще успея да го пусна. За мой ужас установих, че ръката ми е прекалено слаба: не можех да напиша дори собственото си име.

С часове разсъждавах над евентуалните възможности. Бях съсипана, изнервена, потисната. Губех и последните си връзки с действителността. Муди изглеждаше доволен от факта, че съм се предала. Беше убеден, че няма да се изправя на крака, за да се боря за свободата си. Погледнах детето. Нежната кожа на Махтоб беше покрита с огромни подутини от непрекъснатите атаки на комарите. Лятото си отиваше. Скоро щеше да дойде зимата и преди да разбера, сезоните — и времето — щяха да се разтворят в нищото. Колкото по-дълго останехме, толкова по-лесно щяхме да се предадем.

В ума ми се въртеше любимата поговорка на татко: „Има ли желание, има и начин.“ Аз имах желанието, но кой разполагаше с начина да ни помогне? — чудех се аз.

„Дали изобщо някой можеше да измъкне мен и детето ми от този кошмар?“ Малко по малко, въпреки замъгленото ми от болестта и лекарствата съзнание, отговорът на въпроса изплува пред мен.

Никой не можеше да ни помогне.

Само аз можех да измъкна оттук и себе си, и детето си.