Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Нищо не казвай — рече Амал. — Само стой и не казвай нищо.

Така и направих, каквото ми каза. Той отиде до вратата на офиса зад гърба ми, отвори я и промърмори нещо на фарси.

Висок, мургав човек влезе в офиса и застана пред мен. Взря се в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка моя черта. Хрумна ми да сваля русарито си, за да може по-добре да ме види, но реших да не правя нищо без съгласието на Амал. Не знаех кой е този човек и не исках да го обидя.

Той остана така минута-две, след което безмълвно напусна стаята. Амал отново седна зад бюрото си и не спомена повече за посетителя.

— Изпратих човек до Бандар Аббас да уреди моторницата — каза. — Чакам го да се върне в Техеран. А аз уреждам нещата около полета до Бандор Аббас. С теб в самолета ще има и наши хора, които ти няма да познаваш. Те няма да седят до теб.

Амал излъчваше увереност, но аз продължавах да бъда неспокойна. Напредвахме болезнено бавно. Времето не означаваше почти нищо за иранците. Беше невъзможно да се спазва каквото и да е разписание. Дните се бяха източили някак неусетно. След няколко дни бе Денят на благодарността и вече бе съвсем ясно, че двете с Махтоб няма да го празнуваме в Мичиган.

— Възможно е да си бъдете у дома до края на седмицата — каза Амал, като се опитваше да ме утеши. — Или следващата седмица. Има още неща за доизглаждане. Не мога да те изпратя, преди всичко да е уредено.

— Ами ако никога не се уреди?

— Не мисли за това. Работя и по други планове. Изпратих човек да говори с един главатар на племе от Захидан и вероятно ще можем да ви прехвърлим през границата в Пакистан. Разговарях и с един човек, който има жена и дъщеря, като теб и Махтоб. Опитвам се да го убедя да ви качи на самолета до Токио или Турция все едно сте неговите жена и дъщеря. Като се върне, съм намерил човек, на когото ще платя да подпечата паспортите, за да изглежда така, сякаш жена му и дъщеря му са пристигнали с него.

Струваше ми се рисковано, защото не бях сигурна, че толкова лесно ще мина за иранка. Жените се снимаха за паспорт с чадор, покриващ лицето им. Освен това ако при паспортната проверка някой от служителите ме заговореше нещо на фарси, всичко щеше да пропадне.

— Моля те, побързай — казах на Амал. — Времето не тече в моя полза. Трябва непременно да видя баща си, преди да умре. Ще умре в мир само ако ни види живи и здрави. Моля те, ио-скоро намери някакъв начин.

— Опитвам се.

Трудно ми беше да прекарам Деня на благодарността в Иран, особено след като бях обещала на родителите си, че двете с Махтоб ще се върнем на този ден. Слава Богу, че не казах на Махтоб.

В четвъртък сутринта се събудих в дълбока депресия. За какво трябваше да бъда благодарна?

Налагаше се да се справя с лошото си настроение или поне да събера сили да преживея деня, затова се впуснах в приготовления за вечерята, като се постарах да направя истински шедьовър от мършавата пуйка.

Когато следобед приятелите започнаха да пристигат, настроението ми изведнъж се подобри. Благодарна бях заради тях — тези чудесни, отзивчиви, цивилизовани хора, които, независимо от произхода си, бяха повече американци, отколкото иранци. Дойдоха у дома, за да отпразнуват един толкова американски празник. Чамсей и Зарий, Алис, Фереще — обичах ги всички и все пак колко исках да си бъда у дома.

Депресията се върна отново след вечерята, след като изядохме това, което иначе трябваше да бъде тиквен пай. Муди седна в едно от креслата, скръсти ръце на корема и задряма, доволен от съдбата си, сякаш нищо в живота му през изминалата година и половина не се бе променило. Как ненавиждах това чудовище! Как копнеех да бъда с мама и татко, с Джо и Джон.

Един вторник брат ми Джим се обади от Америка, тъй като знаеше, че Муди ще бъде на работа. Каза ми, че състоянието на татко се е подобрило изведнъж, след като им се бях обадила да им кажа, че двете с Махтоб ще се върнем за Деня на благодарността.

— Цели три дни остана на крака — каза Джим. — Това не беше се случвало от дълго време. Дори излезе в градината.

— Как е той сега? — попитах аз.

— Точно за това ти се обаждам, като не се върна за Деня на благодарността, той отново изпадна в отчаяние. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Трябва да вярва в нещо. Можеш ли да му се обадиш пак?

— Не е лесно — обясних му аз. — Не мога да се обаждам оттук, защото Муди ще познае по сметката. Трябва да отида чак в центъра, а това е доста трудно, но ще се опитам.

— Ще успеете ли двете да се върнете с Махтоб? — попита той.

— Опитвам се да организирам нещо, но засега не мога да кажа нищо със сигурност.

— Не предприемай нищо прибързано — предупреди ме Джим.

След този разговор се почувствах разбита — бях се провалила, не успях да се върна, както бях обещала, за Деня на благодарността. Идваше Коледа! Моля ти се, Боже, нека тогава поне бъдем в Мичиган, а не в Иран.

Официално Коледа в Иран не се празнува. Американците в Техеран обикновено организираха весели празненства за Коледа, но тази година им бе отправено зловещо предупреждение. В началото на декември иранската преса публикува на първите си страници един материал, съветващ американците да забравят за празника. Щастието и радостта не подхождаха на болката и страданията по време на войната, твърдеше аятолахът.

Това не трогна особено Муди. Той парадираше с медицинската си практика и тъй като вече не се интересуваше от иранската политика, бе решил дъщеря му да прекара една наистина весела Коледа.

Трябваше да си намирам някакви занимания, а и да отклонявам вниманието на Муди от непрекъснатите си пътувания из града, затова се заех с коледните покупки.

— Махтоб има толкова малко играчки тук — казах на Муди. — Искам да й купя няколко за Коледа.

Той се съгласи с мене и аз тръгнах из магазините, понякога с Алис, но по-често сама. Веднъж, след като бяхме прекарали цялата сутрин на пазара, двете с Алис се качихме на автобус за дома. Тя слезе една спирка преди мен. Трябваше да се прибера сама. Погледнах часовника си. Едва щях да посрещна навреме училищния автобус на Махтоб.

Изведнъж завиха сирени, но хората бяха толкова свикнали с тях, че шофьорите например изобщо не им обръщаха внимание. Тези обаче бяха по-силни и по-тревожни от обикновено. За моя изненада шофьорът отби встрани, за да пропусне линейките. Покрай нас профучаха няколко полицейски коли, последвани от огромен, странен на вид камион.

— Бомба! Бомба — закрещяха пътниците.

Това беше сапьорният отряд. Елън ми бе разказвала за въпросния камион, така че го познах веднага. Механичните му ръце повдигаха бомбата и я поставяха в брониран контейнер в каросерията на камиона.

Уплаших се. Там някъде, недалеч от нашата улица, имаше бомба.

Автобусът стигна последната спирка и аз бързо спрях едно оранжево такси. Скоро попаднахме на голямо задръстване. Шофьорът взе да ругае колегите си, а аз пак погледнах часовника. Изпаднах в паника. Всеки момент Махтоб трябваше да се върне от училище. Ако ме няма на спирката, ще се уплаши, особено с тези сирени и полицейски коли. Освен това някъде отпред имаше бомба.

Движението бе отклонено и когато таксито зави по една улица встрани, видях, че автобусът на Махтоб е пред нас. Тя слезе на спирката и се огледа. На ъгъла се бяха струпали полицейски коли и любопитни минувачи.

Хвърлих няколко риала на шофьора, изскочих от таксито и се затичах към Махтоб. Задръстването показваше, че бомбата е съвсем наблизо.

Хванах я за ръка и заедно се затичахме към къщи, но едва завихме зад ъгъла, когато видяхме огромния син камион, паркиран в дъното на улицата, на стотина метра от дома ни.

Загледахме се като хипнотизирани. Точно в този момент ръцете на гигантски стоманен робот бръкнаха в жълт, паркиран до тротоара пакон. Въпреки огромните си размери механичното чудовище вдигна бомбата нежно, а после внимателно я положи в металния контейнер в багажника на камиона.

След няколко минути сапьорският отряд си тръгна. Полицаите се струпаха около жълтия пакон, търсейки улики, за да припишат бомбата на противниците на Хомейни.

Това беше част от ежедневието на полицията. А за мен — зловещо припомняне за опасностите, които животът ни в Техеран крие. Трябваше да се избавим от този ад, преди да е пламнал под краката ни.

Казах на Муди, че съм купила играчки за Махтоб от пазара, което беше наполовина вярно. Бях открила няколко магазина наблизо, от които можех бързо да пазарувам, за да ми остава време за срещи с Амал. Така успявах да се вместя във времето, което би ми трябвало, за да стигна до пазара и обратно.

Веднъж след един изморителен, но затова пък успешен ден по магазините се отбих при Алис. Бях купила играчки за Махтоб.

— Може ли да ги оставя тук? — попитах. — Ще ги пренасям малко по малко.

— Добре — съгласи се Алис.

Тя беше истински приятел и не задаваше излишни въпроси. Не смеех да споделя тайните си планове с нея. Но Алис беше изключително интелигентна и прозорлива жена. Знаеше, че съм нещастна, а и самата тя не харесваше Муди. Алис сигурно се учудваше от тайнствените ми действия. Може би си мислеше, че имам връзка с някого.

И в известен смисъл това беше така. Нямаше никаква физическа връзка между мен и Амал. Той беше привързан към семейството си, а и аз за нищо на света не бих посмяла да обърквам брака му.

Разбира се, той беше физически привлекателен, излъчваше спокойствие и деловитост и създаваше впечатление на човек, за когото невъзможни неща няма. Към мен и Махтоб се отнасяше с безкрайна грижовност. Между нас съществуваше близост, защото бяхме изцяло погълнати от общата ни цел. Не Муди, Амал беше мъжът в живота ми. Непрекъснато мислех за него. След провала на плановете ни за Деня на благодарността той ме увери, че двете с Махтоб ще си бъдем у дома за Коледа.

Трябваше или да му повярвам, или да полудея. Дните се нижеха, изпълнени с дреболии, а напредък почти нямаше.

Една сутрин, след като Махтоб и Муди излязоха, тръгнах към близкия магазин. Беше денят, в който докарваха мляко и бързах да купя, преди да се е свършило. Завих зад ъгъла и когато излязох на булеварда, замръзнах на място.

Няколко камиона на пасдар бяха спрели точно срещу магазина. Униформените полицаи стояха на тротоара с автомати, насочени към магазина. Докато наблюдавах, пристигна голям камион и спря до полицейските коли.

Обърнах се и бързо се отдалечих, защото не ми се искаше да се забърквам. Взех оранжево такси до един друг магазин.

На връщане видях, че полицаите изнасят стоките и ги товарят в големия камион. Запътих се към безопасното убежище, което моят дом ми предлагаше.

Попитах съседката дали знае какво става, но тя само повдигна рамене. Не след дълго се появи боклукчията, който беше редовен източник на информация в махалата, и Малихех го заразпитва. Знаеше само, че са конфискували стоката от трите магазина.

Излязох отново, водена от любопитство, но и от загриженост за тримата търговци. Проверих дали дрехите ми са в изправност и тръгнах към магазина. Като приближих, видях, че Ага Реза стои на тротоара и безучастно гледа как пасдар разграбват всичко.

— Искам мляко — му казах на фарси.

— Няма — отговори той. След това вдигна рамене, проявявайки стоицизма на човек, свикнал с приумиците на тези грабители, които се ползваха с благословията на правителството. — Това е краят — въздъхна той.

Отидох по-нататък й попаднах на още полицаи, които разпиляваха връзките със зеленчуци и товареха пресните плодове на камиона. От съседния магазин измъкваха месото.

Следобед, когато Муди се върна от работа и аз му разказах как тримата ни приятели са били изхвърлени от магазините им, той рече:

— Сигурно са продавали нещо на черно, иначе това нямаше да им се случи.

Муди проявяваше странно чувство за морал. Както всички, и той с удоволствие се ползваше от деликатесите, предлагани на черния пазар, а в същото време защищаваше правото на правителството да наказва нарушителите. Беше убеден, че полицията е в правото си да разграбва магазините.

Тази случка натъжи Махтоб, защото познаваше и тримата магазинери. Тази нощ, както и през много следващи нощи, тя все молеше:

— Моля ти се, Господи, нека стане нещо, нека да могат да отворят магазините си отново. Те бяха толкова мили с нас. Моля ти се, бъди добър към тях.

Вървяха слухове, че правителството искало помещенията за офиси, но магазините останаха празни. Тези добри иранци останаха без работа без каквато и да е видима причина. Разбира се, не бяха необходими никакви оправдания за действията на полицията.

Седмиците отлитаха една след друга. Ежедневните разговори с Амал и посещенията ми в офиса му, когато имах възможност да предприема дългото пътуване дотам, не носеха нищо ново. Все още чакахме да бъдат доуточнени подробностите.

Понякога се чудех дали това не е само тароф.

— Ще гледаме да си бъдеш у дома, ако не за Коледа, то поне за Нова година — убеждаваше ме Амал. — Старая се да стане колкото е възможно по-бързо. Все нещо от плановете ни ще проработи. Имай търпение.

Бях чувала тези думи твърде често още от първата ми среща с Хелън в посолството и продължавах да ги слушам при всеки разговор с Амал. Ставаше все по-трудно и по-трудно да следвам този съвет.

Още един план се добави към досегашните сценарии. Амал се беше свързал с някакъв митничар, който бе готов да завери американските паспорти, които бяхме получили чрез швейцарското посолство. Щеше да ни пусне да се качим на самолет за Токио, пътуващ вторник сутрин, когато Муди беше в болницата. Амал се стараеше да синхронизира програмите ни. Въпросният митничар обикновено не работел във вторник сутрин и сега се опитвал да си размени смените с някакъв свой колега. Този план изглеждаше разумен, но ми се струваше доста рискован за митничаря.

— А какво става с Бандар Аббас? — попитах.

— Работим и по него — каза Амал. — Имай търпение. Не можех вече да крия унинието и разочарованието си.

Сълзите сами се стичаха по бузите ми.

— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем оттук — казах.

— Разбира се, че ще се измъкнете — уверяваше ме той. Ще видиш.

Въпреки че думите му звучаха убедително и аз му вярвах, трябваше да го оставя и да се върна при своя съпруг.

Все повече ме изнервяха абсурдите на това обърнато с главата надолу общество, дори и най-дребните детайли.

Един следобед Махтоб гледаше по телевизията някакво детско предаване — две анимационни филмчета и скучна лекция на теми от исляма. След детското предаване дойде ред на някаква здравна програма и именно тя привлече вниманието ми, както и това на Махтоб. Предаването беше посветено на раждането и докато го гледах, все повече ме поразяваше безкрайната абсурдност на тази култура. Програмата проследяваше едно истинско раждане. Пред погледа ни лежеше бременна мюсюлманка, с глава, лице и врат плътно покрити с чадор. За нея се грижеше мъж доктор, а камерата се разхождаше върху голото й тяло.

 

— Няма ли да оставиш навън сладкиши и мляко за Дядо Коледа? — попитах Махтоб.

— А той ще дойде ли до нашата къща? Миналата година не дойде.

С Махтоб бяхме обсъждали това много пъти и най-накрая тя бе решила, че Иран е прекалено далече и затова Дядо Коледа не може да стигне дотук.

Казах й, че тази година той ще се постарае повече.

— Не знам дали ще дойде или не, но ти трябва да оставиш нещо отвън, за всеки случай — казах.

Махтоб се съгласи. Отиде в кухнята да приготви закуската на Дядо Коледа. След това донесе от стаята си една значка, подарена й от Алис, която изобразяваше Дядо Коледа и съпругата му.

— На Дядо Коледа може да му се прииска да види снимката на жена си — каза тя и я сложи върху подноса заедно със сладките.

Погълната от вълненията си в навечерието на Коледа, Махтоб остана будна до късно. Когато най-накрая я сложих да спи, тя ми каза:

— Ако чуеш, че Дядо Коледа идва, събуди ме, моля те, защото искам да говоря с него.

— Какво искаш да кажеш на Дядо Коледа? — попитах.

— Искам да поздрави дядо и баба и да им каже, че съм добре, защото тогава и на тях ще им е хубаво на Коледа.

Топка се сви в гърлото ми. Дядо Коледа щеше да остави толкова много подаръци на Махтоб, но той не можеше да й направи подаръка, който тя най-много желаеше. Де да можеше да я увие като подарък, да я метне на шейната си и да я откара през планините далече от Иран, през океана, до една малка къщичка в покрайнините на Банистър в Мичиган. Де да можеше да я пусне през комина и да я остави под елхата, за да поздрави самичка дядо си и баба си.

В действителност трябваше да преживеем още една Коледа в Иран, още една Коледа далеч от Джо и Джон, още една Коледа далеч от майка и татко.

Муди остана до късно с пациентите си, тъй като Бъдни вечер не означаваше нищо за него. Когато свърши, го попитах:

— Може ли Махтоб да не ходи на училище утре?

— Не! — рязко отвърна той. — Няма да си остава вкъщи само защото е Коледа.

Не се възпротивих, защото усетих неочаквани и много обезпокояващи заповеднически нотки в гласа му. Понякога поведението му се променяше съвсем безпричинно. В такива моменти пред мене заставаше предишният безумен Муди и аз нямах никакво желание да го предизвиквам.

— Махтоб, хайде да видим дали е идвал Дядо Коледа тази нощ.

Събудих я рано, за да има време да разопакова всичките си подаръци, преди да тръгне на училище. Тя изскочи от леглото и се затича надолу по стълбите. Като видя, че Дядо Коледа си е изял сладкишите и млякото, изписка от щастие. След това се зарови в подаръците. Муди се присъедини към нас. Настроението му беше по-добро от предишната вечер. Винаги бе обичал Коледа в Америка и тази сутрин се разнежи. Усмихна се широко, когато Махтоб потъна в огромната купчина подаръци.

— Не мога да повярвам, че Дядо Коледа е пропътувал целия този път до Иран, за да ме види — каза Махтоб.

Муди изщрака няколко филма и когато наближи седем часът и Махтоб се запъти към стаята си, за да не изпусне училищния автобус, Муди й каза:

— Днес може да не ходиш на училище. Или да отидеш малко по-късно.

— Не, не мога да отсъствам от училище — отвърна Махтоб.

Тя изрече думите със сух тон, както я бяха учили нейните ислямски учителки. Не й се искаше да закъснява за училище и после да я разкарват до дирекцията, за да й казват, че е лоша.

Вечерта имахме гости, но празникът беше помрачен от дълбоката мъка на Фереще. Тя беше на прага на истерията. След повече от година в затвора съпругът й най-сетне бе обвинен и осъден.

Дори след всичко, което бях видяла в тази налудничава страна, пак не можех да повярвам на ушите си, когато Фереще простена:

— Признаха го за виновен, защото мислено не одобрява правителството.

Бил осъден на шест години затвор.

Муди се отнасяше със съчувствие към Фереще, защото я харесваше, но когато останахме сами, ми каза:

— Вероятно има и нещо друго.

Не можех да се съглася, но си давах сметка колко важно е за Муди да вярва в справедливостта на иранското правосъдие. Той също таеше мисли против правителството на аятолаха. Вероятно историята го бе стреснала, защото се замисли за себе си. Той открито престъпваше закона, като практикуваше медицина без разрешително. Щом като човек можеше да бъде тикнат в затвора за шест години само заради мислите му, какво ли щеше да е наказанието за такова отявлено нарушение?

Слава Богу, денят след Коледа бе напрегнат и не ми остана време за самосъжаление. Роднините на Муди неочаквано ни се стовариха на главата, носейки подаръци, храна, дрехи, вещи за дома, играчки за Махтоб и букети цветя. Промяната в сравнение с миналата година бе изумителна и от страна на семейството, това очевидно бе опит да покаже, че ме приема.

Само Баба Хаджи не дойде, затова пък съпругата му успешно запълни липсата с въодушевлението си.

— Скъпа моя! Скъпа моя! — заповтаря тя още с влизането си.

Носеше безброй подаръци — миниатюрни декоративни тенджери и тигани, цветя и чорапи за Махтоб, флакончета с редкия и скъп чист шафран, цял килограм кисел трън, ново русари и чифт скъпи чорапи за мене и нищо за Муди.

Както винаги, на нея й се говореше и аз бях главната тема. Настоя да седна до нея и нареди да ми се превежда. Всяко нейно изречение започваше със „скъпа моя“. Тя просто преливаше от добри чувства към мен. Колко съм добра. Колко всички ме хвалели. Колко съм работлива, освен това добра съпруга, майка и… сестра!

Главата ме заболя от този порой комплименти. Притеснявах се, че яденето няма да стигне за тази орда неочаквани гости. Разполагах само с остатъци от коледната вечеря. Направих каквото можах от тях и ги поднесох. Имаше късове от пиле и лазаня, парчета плодова торта, различни гарнитури от зеленчуци и сосове, сирене и бонбони.

Амех Бозорг нареди всеки от гостите да опита тези непознати американски храни, които били свещени, защото са приготвени от нейната сестра. Късно вечерта, когато някои от гостите си бяха вече тръгнали, пристигнаха Ага и ханум Хаким. Като свещенослужител, на Ага Хаким се падаше да води разговора и той го насочи към религията.

— Искам да ви разкажа историята за Коледа — каза и зачете от Корана.

В Корана се твърдеше, че макар и заченат чудодейно, макар и велик пророк, Исус не бил син на Бога. Не бях съгласна с това, но замълчах.

Муди беше общителен, щастлив от факта, че семейството ни е център на внимание. Затова дори не си дадох труд да поискам съгласието му, преди да поканя близките ни приятели у дома за Нова година. За моя изненада Муди се разсърди.

— И без алкохол — нареди той.

— Че откъде ще го взема? — попитах.

— Може да донесат.

— Ще им кажа да не носят. Няма да допусна алкохол в къщата си. Прекалено голям е рискът.

Отговорът задоволи Муди, но той имаше и други забележки.

— Няма да допусна никакви танци и целувки — каза. — Няма да целуваш никого и няма да казваш „Честита Нова година“.

— Няма да правя нищо такова. Просто искам да бъдем заедно с приятелите си.

Муди изръмжа, знаейки, че вече е твърде късно да оттеглим поканите си. Раздаде часове на пациентите за през целия следобед и вечерта и когато гостите ни пристигнаха, все още работеше в кабинета си. Тази вечер ни гостуваха Алис и Чамсей със съпрузите си, както Зарий и Фереще. Отложихме вечерята с повече от час. Потърсиха по телефона съпруга на Чамсей, доктор Наджафий. Викаха го за спешна операция, но той отказа.

— Да намерят друг — нареди той, защото не му се искаше да напусне празненството.

Муди най-сетне се появи, но само за да обяви:

— Обадиха се от болницата. Има спешен случай. Тръгвам.

Муди очевидно отбягваше празненството. Можеше да намери някой, който да го замести, както направи доктор Наджафий.

След няколко минути пред външната врата спря една линейка. Това беше най-бързият начин да се достави един доктор в болницата, а същевременно придаваше достоверност на твърдението на Муди за спешния случай.

Седнахме на новогодишната трапеза без него. Когато се върна около десет и половина, ние все още се хранехме.

— Ела да вечеряш с нас — му казах.

В този момент телефонът иззвъня и Муди се затича да го вдигне.

— Беше една пациентка — поясни Муди. — Има болки в гърба и ще дойде веднага.

— Не може! — сопнах се аз. — Да я докарат на сутринта.

— Не бива да приемаш пациенти до толкова късно през нощта — каза Чамсей. — Ограничи приемните си часове.

— Трябва да я видя още тази вечер. — И той изчезна в кабинета си.

— Провали ни вечерта — обади се Алис.

— Често се случва — казах. — Вече съм свикнала.

Всички ме съжаляваха, но удоволствието, което изпитвах от компанията на приятелите, беше много по-голямо в отсъствието на Муди.

Вечерята беше приятна, но дойде време гостите да си тръгват. Новата година на западния свят минаваше незабелязано в Техеран. Следващият ден си беше най-обикновен работен ден. Бяха изминали пет минути след полунощ и всички бяха станали да си вървят когато Муди излезе от кабинета си.

— Нали не си тръгвате толкова рано — каза той, преструвайки се на разочарован. — Точно свърших.

— Утре ставаме рано — каза доктор Наджафий. Веднага щом излязоха, Муди неочаквано ме прегърна и ме целуна.

— Това пък какво е? — попитах изненадана.

— Честита Нова година.

Честита Нова година наистина. Хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Още една година, а аз съм все още тук. Още колко?

Празниците отминаха и аз унивах с всеки изминал ден. Денят на благодарността, Коледа и Нова година дойдоха и си отидоха и календарът показваше, че ми предстоят само сиви зимни дни.

Времето сякаш вече пълзеше.

— Имай търпение — казваше Амал всеки път, когато разговарях с него.

Сняг покри града. Улиците потънаха в мръсна киша. Всяка сутрин се събуждах във все по-дълбока депресия. Всеки ден добавяше по нещо към усещането ми за пълно безсилие.

Един ден, пресичайки оживен площад близо до дома ни, ме спря жена — пасдар. Спомних си за предишната моя среща с тях, когато бях успяла да измънкам няколко думи на фарси. Махтоб беше на училище и наоколо нямаше никой, който би могъл да ми превежда. Този път се опитах да се направя, че нищо не разбирам.

— Не разбирам — казах на английски.

За моя изненада жената ми отвърна ядосано, но на английски:

— Докато пресичахте улицата, се видя част от коляното ви. Сложете си по-свестни чорапи.

— Да не мислите, че тези чорапи ми харесват — отговорих аз. — Никога през живота си не съм носила такива чорапи. Ако зависеше от мен, щях да си бъда в Америка и да нося истински чорапогащи, а не чорапи, които все се смъкват. Кажете ми, къде в Иран мога да си купя чорапи, които не се смъкват?

Жената ме погледна благо:

— Зная, зная — каза тя внимателно и се отдалечи. Невероятно, но бях попаднала на разбрана полицайка. В този момент болката в душата ми бе по-остра отвсякога. Как копнеех да се озова в общество, където ще мога да се обличам както си искам. И ще мога да дишам свободно.

Един ден в средата на януари телефонът звънна. Беше около четири следобед. Седях в приемната на Муди, заобиколена от пациенти. Когато вдигнах телефона, чух гласа на сестра ми Каролин от Америка. Плачеше.

— Обадиха се от болницата — каза тя. — Татко има преплитане на червата и са решили да го оперират. Иначе няма да оживее, но не са сигурни дали ще издържи операцията. Възможно е да почине още днес.

Сълзи обляха страните ми и стаята се завъртя пред мен. Сърцето ми ее късаше. Баща ми умираше, а аз не можех да бъда с него, да държа ръката му, да споделя болката и скръбта на семейството си. Още дълго разпитвах Каролин за татко, но в мъката си така и не чувах отговорите й.

Изведнъж вдигнах поглед и видях Муди, който стоеше до мен. По лицето му се четеше съчувствие. Беше чул достатъчно от разговора, за да разбере какво става. Тихо каза:

— Иди. Иди да видиш баща си.