Артър Кларк
Фонтаните на рая (6)

Глава 5. През телескопа

„Моят таен порок“ — наричаше го Раджасингхе с крива усмивка, но и със съжаление. Бе се изкачвал до върха на Якагала преди години. Ако стигнеше същото място с хеликоптер, нямаше да получи същото чувство на доволство от постигнатото. Лесният начин спестяваше и повечето от архитектурните особености, разкриващи се при катеренето. Никой не би могъл да разбере докрай Калидаса, ако не следваше стъпките му от градините на удоволствията до въздушния палат.

Все пак имаше заместител, с който застаряващият мъж получаваше немалко удовлетворение. Преди няколко години беше се сдобил с компактен телескоп с двадесетсантиметрово огледало и с голямо увеличение. С негова помощ „бродеше“ по цялата западна стена на скалата и търсеше пътеката, по която бе минавал толкова пъти до върха в миналото. Когато поглеждаше през окуляра, лесно можеше да си представи, че висеше във въздуха на една ръка разстояние от самия гранит.

В късните следобедни часове, когато лъчите на залязващото слънце стигнеха до надвисналия зъбер на скалата, предпазващ фреските, Раджасингхе ги „посещаваше“ с телескопа, отдавайки дан на придворните дами. Въпреки че ги обичаше всичките, имаше и свои любими. Понякога „разговаряше“ мълчаливо с тях, използувайки най-архаичните думи и фрази, които знаеше, въпреки че съзнаваше факта, че и най-древният му тейпробейнски език бе напреднал с хиляда години в тяхното бъдеще.

Забавляваше се също да зяпа туристите и да изучава техните реакции. Те драскаха върху скалата, правеха си фотографски снимки на върха или се възхищаваха на скалните рисунки. Нямаха представа, че бяха придружавани неотлъчно от невидим и завистлив зрител, който се движеше без усилие покрай тях мълчаливо като призрак, при това толкова близо, че можеше да различи изражението на лицата им и подробности от тяхното облекло. Увеличението на телескопа бе толкова голямо, че ако можеше да чете по устните, щеше да „подслушва“ и водените от тях разговори.

Бе воайор, но — достатъчно безвреден, а малкият му „порок“ не бе изобщо таен, тъй като го споделяше с посетителите. Телескопът предлагаше едно от най-добрите встъпления към Якагала. Освен това служеше и за други полезни цели. Раджасингхе бе алармирал на няколко пъти пазачите за преднамерено търсене на сувенири и не един турист биваше изненадан да дълбае инициалите си върху скалата.

Бившият посланик рядко използуваше телескопа сутрин, тъй като слънцето се намираше над далечната страна на Якагала и малко можеше да се види върху сенчестата западна страна. Доколкото можеше да си спомни, никога не бе поглеждал през окуляра толкова рано след изгрев слънце, докато се наслаждаваше на забележителния местен обичай „чай в леглото“, установен от европейските плантатори преди три века.

Сега хвърли поглед през широкия панорамен прозорец, който разкриваше почти пълна гледка към Якагала, и се удиви на малката фигурка, която се движеше по билото на скалата с очертан отчасти силует. Посетителите никога не се изкачваха на върха толкова рано след зазоряване. Дори пазачите не отключваха вратата на асансьора, водещ към фреските поне още няколко часа. Раджасингхе лениво размишляваше коя ли можеше да бъде тази „ранобудна птица“.

Изскочи от леглото и навлече саронг, препаска от пъстър батик с ярки, преливащи по ориенталски десени. Излезе на верандата и отиде до якия бетонен стълб, подпиращ телескопа. Отбеляза си наум поне за петдесети път, че трябваше да изнамери нов калъф против прах за инструмента, и насочи масивния обектив към скалата.

„Трябваше да се досетя!“ — каза си с немалка доза удоволствие и превключи на по-голямо увеличение. Представлението през миналата вечер явно бе впечатлило Морган и нямаше как да бъде другояче! За краткото време, с което разполагаше, инженерът бе решил да провери как архитектът на Калидаса бе се справил с предизвикателствата, наложени му от природата.

След това Раджасингхе забеляза нещо твърде обезпокоително. Морган вървеше чевръсто на самия край на платото, само на сантиметри от реалното падане в пропастта. Малцина от туристите се пробваха да доближат дотолкова. Още по-малко се осмеляваха да седнат на Слонския трон с крака, свободно провесени над бездната. Но сега инженерът коленичи точно там, като се държеше нехайно с ръка за гравираната каменна украса, и се наведе над нищото, докато оглеждаше скалата отгоре. Раджасингхе, който съзерцаваше с трепет дори височината на Якагала, с която бе свикнал, сега едва издържа гледката.

Морган обследва няколко минути, изложен на опасност. Явно бе от онези редки хора, които не се главозамайваха от височина. Паметта на Раджасингхе бе добра, въпреки че понякога му изиграваше по някоя и друга шега. Сега опитваше да изплува спомен. Като че имаше някакъв французин, който бе се завързал с въже и бе спрял посредата на Ниагарския водопад, за да си сготви обяд? Ако онова събитие не бе надлежно документирано, бившият посланик не би повярвал на достоверността му.

А имаше и подобен случай, свързан с Морган. Какъв бе той? Не знаеше нищо за новодошлия допреди седмица…

Да, точно така! Бе проведена кратка разгорещена дискусия, привлякла вниманието на средствата за масова информация за около един ден. Тогава ще да бе чул за пръв път името на Морган.

Главният инженер на новостроящия се „Гибралтарски мост“ бе съобщил за смущаващо техническо нововъведение. Тъй като всички превозни средства щяха да бъдат оставени на автоматично направляващо устройство, то отпадаше необходимостта от парапети или защитни направляващи отстрани на моста. Липсата им щеше да доведе до икономия на хиляди тонове материал.

Разбира се, всички счетоха идеята за ужасяваща. „Какво би се случило, ако автоматичното управление на дадена кола излезе от строя и колата се насочи към ръба?“ — зададоха му публичен въпрос.

Главният инженер имаше готов отговор. Дори — няколко, за съжаление…

„В такъв случай биха се задействували автоматично спирачките и превозното средство би спряло след няколкостотин метра. Колата би могла да излети извън платното, само ако се движи по най-външната лента и се развалят едновременно насочващата система, сензорите и спирачките. Би се станало веднъж на двадесет години!“

Дотук — добре! Но след това Морган продължи възражението си. Явно не бе възнамерявал то да получи гласност или вероятно само бе се пошегувал. Каза, че ако настъпело такова нещастно стечение на обстоятелствата, щял да бъде толкова по-доволен, колкото с по-голяма скорост би изхвръкнала колата надолу, за да не повреди красивия му мост…

Излишно за споменаване — „Мостът“ бе построен с дефлекторни кабели покрай най-външните пътни платна и досега никой не се бе гмурнал в Средиземно море от трикилометровата височина! Морган, обаче, явно бе решил да жертвува живота си по самоубийствен начин тук, на Якагала. Другояче човек трудно би оправдал неговите действия.

А сега — какво правеше? Коленичи отстрани на Слонския трон и извади малка правоъгълна кутийка с форма и големина на старовремска книга. Раджасингхе я зърна само за миг. Маниерът, по който я използуваше инженерът, не му се стори понятен. Вероятно бе някакво анализиращо устройство, въпреки че не му бе ясно защо Морган би могъл да бъде заинтересован от химичния състав на Якагала.

Може би възнамеряваше да отпочне строеж тук? Не че властите биха му разрешили, разбира се, но Раджасингхе не можа да се досети за никаква смислена атракция, която би предложила голата скална площадка — в днешни дни царете, страдащи от мегаломания нещо не достигаха… Така или иначе от реакциите на инженера от предишната вечер бе достатъчно сигурен, че гостът му преди да стъпи в Тейпробейн дори не бе чувал името на Якагала.

И изведнъж Раджасингхе, който се славеше със своето самообладание и в най-драматични ситуации, изпусна неволен вик на ужас. Ваневар Морган отстъпи неволно крачка назад извън ръба на скалата и полетя в бездната!