Артър Кларк
Фонтаните на рая (48)

Глава 47. Отвъд северното сияние

Морган се съмняваше дали дори професор Сесуи на петстотин километра по-нагоре можеше да се наслади на такава величествена гледка. Бурята се усилваше бързо. Радиовръзките в късовълновия обхват, все още използувани за неотговорни цели, досега сигурно бяха се разстроили. Инженерът не бе уверен дали чу или почувствува едва доловимо шумолене, подобно на шепота на падащ пясък или пукането на сухи съчки. За разлика от статическия шум, създаден от огненото кълбо, този път звукът не идеше от високоговорителя, тъй като беше го изключил.

Завеси от бледозелен огън, поръбени с пурпур, сега се влачеха през небето и се полюшваха бавно напред-назад като от невидима ръка. Трепереха от поривите на слънчевия вятър, пронизващ Земята със милиони километри в час. Дори над Марс затрепка призрачно северно сияние, а отровните небеса на Венера заизригваха пламък към Слънцето.

Над диплите на светлинните завеси дълги лъчи като пера на отворено ветрило омитаха наоколо чак до хоризонта. Понякога хвърляха светлик в очите на Морган подобно на гигантски прожектори и го заслепяваха в продължение на минути. Нямаше смисъл да изключва вътрешното осветление на капсулата. Небесните фойерверки бяха достатъчно ярки и можеше да се чете на осветлението им.

Двеста километра. Паякът се катереше тихо и без усилия. С труд възприемаше, че бе напуснал Земята преди час. Как да повярва дори, че родната планета продължаваше да съществува, тъй като сега се изкачваше в каньон с огнени стени!

Илюзията продължи секунди. След това се наруши динамичният нестабилен баланс между земните магнитни полета и връхлитащите слънчеви електрически вихри. Но за този кратък миг Морган успя да си въобрази, че излезе от пропаст, която правеше да изглежда малък като джудже дори Валес Маринерис, най-големия каньон на Марс. Сияйните скали, високи стотици километри, станаха прозирни и прободоха звездите. Прозря истинската същност на небесните светила — обикновени флуоресциращи фантоми.

Като самолет, пробиващ тавана на нисколетящи облаци, паякът се изкачваше все по-нагоре над живописната картина. Измъкна се от огнената мъгла, която продължи да се гърчи и извива под него. Преди много години младият инженер бе пътувал на борда на туристически лайнер, пътешествуващ в тропическата нощ. Спомни си как се присъедини към другите пасажери на кърмата, омагьосан от красотата и чудото на биолуминесциращия килватер. Зелените и сините мигащи светлини под него приличаха по цвят на онези, създадени от планктона, и той лесно си представи, че отново наблюдаваше неизвестни форми на живот, игра на гигантски, невидими зверове, обитатели на горния атмосферен слой…

Почти бе забравил за мисията си. Шокира се, когато го извикаха по служба.

— Как е тягата? — попита Кингзли. — С тази батерия можеш да изкараш още двадесетина минути.

Морган погледна инструменталния панел.

— Енергията е спаднала с деветдесет и пет процента, но скоростта ми на изкачване се е увеличила с пет процента. Движа се с двеста и десет километра в час.

— Около нормата е. Паякът е облекчен заради по-ниската гравитация. На твоята височина намалява с десет процента.

Не бе достатъчно, за да я почувствува, особено ако седеше овързан с предпазни колани към креслото, навлякъл няколкокилограмов скафандър. Все пак бе усетил определена лекота и тъкмо се чудеше дали не поемаше прекалено много кислород.

Не, протокът бе нормален. Явно чувството му бе породено от въодушевлението от забележителния спектакъл под него, който в момента се отдалечаваше и отдръпваше на север и юг сякаш се оттегляше към полярните си крепости. Влияние оказваше вероятно и задоволството от успешното начало на изпълнението на задачата с технология, която никой допреди това не бе изпробвал в такива граници.

Обяснението бе достатъчно обосновано, но той не остана напълно удовлетворен. Не намери пълно обяснение на чувството си на радост, дори — веселие. Кингзли, който обичаше да се гмурка на големи дълбочини, често му признаваше, че изпитвал подобни усещания в безтегловността на дълбините на морето. Морган не споделяше емоциите му, но сега изпита нещо подобно. Сякаш бе оставил всички свои грижи далече долу, на планетата, скрита от избледняващите вихри и рисунъка, чертан от северното сияние.

Звездите добиха свой собствен блясък, след като изчезна предизвикателството на зловещия пакостник от полярните области. Морган потърси с очи зенита, без да възлага големи надежди на усилията си. Искаше да види докъде стигаше погледът му. Но успя да различи само първите, осветени от слабото северно сияние няколко метра на тясната лента, по която паякът бързо и плавно се изкачваше.

Тънката релса, от която зависеше живота на толкова много хора, в това число — и неговия, бе до такава степен еднообразна и без дефекти, че проследяването й с поглед не даваше представа за скоростта на капсулата. За Морган бе трудно да си представи, че задвижващият механизъм го тласкаше с над двеста километра в час. Тази мисъл го върна назад в детството и чак сега той осъзна причината за задоволството си.

Бързо беше се съвзел от загубата на първото си хвърчило и бе конструирал нови, по-големи и по-сложни модели. След това, малко преди да открие магията на „Мехамакс“ и да зареже хвърчилата завинаги, бе експериментирал с парашути-играчки.

Морган обичаше да си повтаря, че бе изобретил идеята самостоятелно, въпреки че би могло да я бе срещнал някъде по книгите или филмите. Техниката бе толкова проста, че вероятно поколения момчета я бяха преоткрили.

Най-напред бе одялкал тънко парче дърво с дължина около пет сантиметра. Прикрепи към него няколко парчета хартия. Закачи конструкцията с кука към връвта на хвърчилото така, че да може да се плъзга нагоре-надолу.

След това направи голям, колкото носна кърпичка парашут от оризова хартия и копринени конци. Малка кутия от карти за игра послужи за тежест. Привърза не много здраво товара към дървената летвичка с гумена лента… и играта започна.

Духан от вятъра, малкият парашут се вееше, привързан на дългата връв на хвърчилото, и правеше във въздуха красиви дъги. Малкият Ваневар дръпваше рязко и тежестта се изплъзваше от гумената лента. Парашутът отплуваше в небето, а хвърчилото се връщаше бързо в ръцете му, готово за следващото изстрелване.

С колко завист бе наблюдавал своите крехки творения да се движат плавно и без усилия към морето! Някои от тях падаха във водата, преди да бяха изминали и един километър, но понякога миниатюрният парашут запазваше набраната височина и изчезваше от поглед. Обичаше да си представя, че тези щастливи пътешественици достигаха вълшебните острови навътре в Тихия океан, но въпреки че всеки път написваше своите име и адрес на кутийката за карти, нито веднъж не получи отговор.

Морган не се стърпя и се усмихна на тези свои отдавна забравени спомени. Те обясняваха толкова много неща. Мечтите от детството бяха отдавна надминати от реалността на живота му като възрастен. Бе спечелил с тежък труд правото да бъде доволен от себе си.

— Доближаваш триста и осемдесетия километър — проговори внезапно Кингзли. — Какво е нивото на тягата?

— Бележи начало на спад… Вече е на осемдесет и пет процента. Батерията започна да се изтощава.

— Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа. Как е самочувствието ти?

Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му предпазливост го разубеди.

— Добре съм. — Отклони въпроса. — Ако можем да гарантираме на всички свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем тълпите!

— Ще опитаме да направим нещо и по този въпрос. — Кингзли се засмя. — Ще помолим „Управлението на мусоните“ да изсипят няколко варела електрони на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да импровизират… нали?

Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет километра — малко по-малко от очакваните четиристотин, а в основната батерия имаше още живот.

Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря преди четиристотин и петия километър.

— Освобождавам се от батерията — отрапортува Морган. — Гледайте да не падне върху главите ви!

Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с „Департамента по резерватите“.

Завъртя предохранителния ключ и натисна червения бутон, който възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията. След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите мотори.

Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв поглед към инструменталното табло стана ясно, че нещо не бе в ред. Паякът трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със сто дори при пълна тяга.

Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си. Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.

— В беда съм! Зарядите се взривиха… но батерията така и не падна. Нещо я задържа.

Излишно бе да добави: „Мисията ми трябва да приключи!“. Всеки знаеше много добре, че капсулата не можеше да достигне основата на кулата, ако продължаваше да тегли няколкостотин килограма мъртъв товар.