Артър Кларк
Фонтаните на рая (4)

Глава 3. Фонтаните

Дни наред слоновете и робите се трудеха усилно под палещите лъчи на слънцето, мъкнейки ведра с вода по безкрайна верига нагоре по скалата. „Готово ли е?“ — питаше от време на време царят. „Не, ваше величество! — отвръщаше главният майстор. — Резервоарът все още не е пълен. Но може би утре…“

Следващият ден настъпи. Всички придворни се събраха в градините на удоволствията под ярки, разноцветни платнени навеси. На царя с огромни ветрила му вееха хлад молители, които бяха подкупили шамбелана за тази рискована привилегия. Оказаната чест можеше им донесе богатство или смърт.

Всички очи се отправиха към скалата и малките фигурки, пъплещи към върха й. Развя се флаг. Някъде долу изсвири кратко рог. В основата на скалния масив работници лудешки задърпаха лостове и заиздигаха въжета. В продължение на дълго време нищо не се случи.

Царят сви вежди начумерен и придворните затрепераха. Дори ветрилата забавиха скорост за няколко секунди, но след малко пак подеха предишното темпо, щом държащите ги си спомниха опасностите на своето занимание.

Изведнъж работниците нададоха викове откъм подножието на Якагала. Радостта и триумфът шумно се разпростряха и идваха все по-близо, подети от робите, застанали по очертаните от цветя пътеки. Пристигна и друг звук, отначало не така силен, но създаващ впечатлението за отприщване на неудържима, току-що освободена устремна сила.

Като по магически начин от земята бликнаха тънки струи вода и подскочиха към безоблачното небе. Стигнаха височина четири човешки боя и се пръснаха на хиляди цветни капчици. Слънчевите лъчи се пречупиха през тях и създадоха мъгла, оцветена във всички цветове на дъгата. Сцената бе и странна, и красива. Никога в цялата история на Тейпробейн човешките очи не бяха виждали такова чудо!

Царят се усмихна и придворните се осмелиха да поемат дъх. Този път заровените в земята тръбопроводи не се пръснаха от налягането на водата. За разлика от своите неудачни предшественици настоящите зидари добиха добър шанс да доживеят до дълбока старост, също както и всеки друг, който този ден се трудеше за Калидаса.

Почти недоловимо, така, както слънцето залязваше на запад, струите губеха височина. Сега те бяха не по-високи от човек. Напълнените с толкова труд резервоари почти се изпразниха. Но царят бе от доволен, предоволен. Той вдигна ръка и фонтаните се снишиха и вдигнаха за последен път като поклон пред трона и тихо спряха. За известно време по повърхността на блестящите локви се разбягваха вълнички, след това застинаха като огледала, отразявайки образа на вечната скала.

— Робите свършиха добра работа! — възкликна Калидаса. — Дарете им свободата!

Никой не разбра колко добре бяха се справили, тъй като едва ли някой споделяше чудното видение на царя с артистична душа. Но докато се разхождаше из добре поддържаните градини на удоволствията, обграждащи Якагала, Калидаса изпита върховно блаженство, както никога през живота си.

Тук, в подножието на Демонската скала, той бе замислил и създал истински Рай. Оставаше само на върха да построи и Небето…