Артър Кларк
Фонтаните на рая (38)

Глава 37. Диамант с тегло един билион тона

През последните седем години бе направено доста, но оставаше немалко. Бяха преместени на нови места планини и астероиди. Сега около Земята на синхронна орбита кръжеше втора естествена луна. Бе с диаметър около километър, но бързо ставаше по-малка, тъй като от нея добиваха въглерод и други леки елементи. Ядрото от желязо, промишлена шлака и отпадъци щеше да бъде използувано в качеството на противотежест, за да поддържа кулата опъната. Щеше да представлява „камъка“ на четиридесет хиляди-километровата „прашка“, която сега обикаляше заедно с планетата с един оборот на денонощие.

На петдесет километра на изток от космическата станция „Ашока“ плуваше огромен промишлен комплекс, където обработваха в безтегловност мегатони суровина и я превръщаха в хипернишка. Поради това че крайният продукт се състоеше от деветдесет процента въглерод с атоми, подредени прецизно в правилна кристална решетка, кулата бе придобила популярния прякор „Диамантът с тегло един билион тона“. Асоциацията на бижутерите от Амстердам с горчивина посочиха, че: 1) хипернишката изобщо не представляваше скъпоценен камък, и 2) ако бе наистина диамант, щеше да бъде с тегло пет по десет на петнадесета степен карата.

Такова огромно количество материал, независимо дали бе измервано в карати или тонове, почти изчерпа ресурсите на космическите колонии и уменията на техниците на орбита. Автоматизираните мини, производствените заводи и комплексите, където цареше безтегловност, бяха погълнали голяма част от инженерния гений на човешката раса, създаван с труд през последните двеста години на пътувания в Космоса. Скоро всички компоненти на кулата, съставена от няколко унифицирани части, произвеждани в милионен тираж, щяха да бъдат събрани на купчини в открития Космос в очакване на роботите-манипулатори.

Предстоеше кулата да израства едновременно в две противоположни направления — към Земята и към масивната орбитална котва. По този начин се балансираше цялата установка. Сечението й щеше да намалява постоянно от орбитата, където щеше да се намира под действието на най-голяма сила на опън, в посока към Земята, а също щеше да изтънява в посока на закотвящата противотежест.

Когато изпълнеше предназначението си, конструкцията щеше да бъде преместена на междинна орбита, с цел да бъде пренесена на Марс. Тази част на договора бе предизвикала киселини в стомаха на земните политици и финансовите експерти, пред които чак сега, макар и със закъснение, блеснаха потенциалните възможности на космическия елеватор.

Марсианските колонисти бяха сключили безкомпромисна сделка. Щяха да изчакат пет години, преди да започнат да им се изплащат инвестициите, но щяха да притежават бъдещия монопол върху производството на евентуалната конструкция. Проницателният Морган подозираше, че кулата над Павонис щеше да бъде само една от няколкото. Марс можеше да бъде избран за разполагане на система от космически асансьори и затова енергичните жители на Марс едва ли щяха да пропуснат такава златна възможност. Ако направеха своя свят център на междупланетната търговия през следващите години, то — добър им час! Морган го занимаваха съвсем други проблеми, за някои от които все още търсеше решения.

Въпреки своите внушителни размери кулата служеше за опора на многократно по-сложно съоръжение. По протежение на четирите й страни се предвиждаше да бъдат прокарани тридесет и шест хиляди-километрови релси, по които бе възможно движение с немислими до момента скорости. Те трябваше да се електрифицират и снабдят със свръхпроводящи кабели, свързани към огромни генератори на базата на течно гориво. Цялата система щеше да бъде управлявана от неимоверно прецизна и безаварийна компютърна мрежа.

Най-важен бе проектът за „Горната станция“, където щеше да става обмен на пътници и товари между кулата и космическите кораби. Следваше „Междинната станция“. Не по-малко сложна бе „Земната станция“ в ниша, издълбана с лазер в недрата на свещената планина Шри Канда.

Предстоеше и операция по почистване. В продължение на двеста години сателити от всички видове и големини, като се почнеше с хвърчащи без посока винтчета и гайки и се стигнеше до цели космически селища, се трупаха и кръжаха на земна орбита. Трябваше да се съобразяват с всички предмети, които се появяваха в обсега на кулата, тъй като представляваха потенциална опасност. Три четвърти от целия материал бе изхвърлен боклук, понякога — отдавна забравен. Сега трябваше да бъде намерен и някак си отстранен.

За щастие старите орбитални крепости бяха превъзходно екипирани за целта. Техните радари, предназначени да откриват приближаващи цели от далечно разстояние без предварително предупреждение, можеха лесно да определят местонахождението на отломките от ранната Космическа ера. Подир това техните лазери изпаряваха малките летящи обекти, докато по-обемистите биваха избутвани в по-високи и по-безопасни орбити.

Срещаха се и находки с историческа стойност, които се възстановяваха и се докарваха обратно на Земята. Нарядко се случваха и изненади. Например бяха открити трима китайски астронавти, загинали при изпълнението на някаква секретна мисия, а също — и няколко разузнавателни спътника, конструирани от такова невъобразимо множество различни елементи, че в крайна сметка се оказа невъзможно да се разбере коя държава ги беше изстреляла. Не че сега имаше някакво значение, тъй като бяха на възраст над сто години.

По-голямата част от действуващите сателити и космически станции, принудени поради оперативни причини да останат близо до Земята, трябваше да сверят и евентуално изменят своите орбити. Но нищо не можеше да се направи по отношение на случайните и непредсказуеми посетители, които можеха да пристигнат всеки момент от дълбините на Слънчевата система. Подобно на всички творения на човечеството кулата бе изложена на метеорити. По няколко пъти на ден мрежата от сеизмографи откриваха сблъсъци с милиграми космическо вещество, а веднъж или два пъти на година можеха да се очакват и минимални структурни повреди.

Рано или късно през идните столетия се предполагаше среща с голям космически обект, който да извади от строя една или повече релси за известно време. В най-лошия случай кулата можеше да бъде разсечена някъде по дължината й.

Но вероятността за такова събитие бе такава, колкото голям метеорит да падне върху Лондон или Токио, които, грубо казано, представляваха мишена със същата площ. Но жителите на тези градове не прекарваха безсънни нощи, разтревожени от подобна възможност.

Същото важеше и за Ваневар Морган. Каквито и проблеми да възникнеха, сега никой вече не се съмняваше, че бе ударил часът на идеята за орбиталната кула.