Артър Кларк
Фонтаните на рая (45)

Глава 44. Пещера в небето

Дълбоко в недрата на планината Шри Канда всред екраните и съобщителната апаратура на „Центъра за управление“ Морган и целият дежурен инженерен състав стояха скупчени около холограмата на най-долната част на кулата, изобразена в умален десетократно мащаб. Изображението бе перфектно до най-малките подробности, виждаха се даже четирите тънки ленти, разпростиращи се от всяка страна. Последните изчезваха малко над пода и бе трудно за човек да възприеме, че продължаваха надолу още шест хиляди километра — все едно до центъра на Земята!

— Покажете напречен разрез и вдигнете основата до нивото на очите! — даде нареждане Морган.

Кулата загуби своята привидна твърдост и се превърна в излъчващ светлина призрак — дълга квадратна кутия с тънки стени, празна, с изключение на свръхпроводниковите кабели на електрозахранването. Най-долната секция — „Основата“ — бе правилно наречена, въпреки че се намираше на височина хиляди километри. Представляваше единична кубична камера със страна петнадесет метра.

— Как се осъществява достъпът до вътрешността? — заинтригува се Морган.

Две части от изображението засветиха по-ярко. От северната и южната страни ясно се забелязаха външните врати на дублиращите въздушни шлюзове — точно между жлебовете на водещите релси и възможно най-отдалечени една от друга, съобразно обичайните предохранителни мерки, задължителни за всички заселници на Космоса.

— Несъмнено са се вмъкнали през южната врата — обясни дежурният офицер. — Засега не знаем дали е повредена от експлозията.

„Е, остават три други входа — помисли Морган. — Интересува ме най-долната двойка!“ Въпросните шлюзове бяха плод на недоразумение, от тия, дето се оправяха в последния стадий на проектирането. Всъщност, цялата основа представляваше такава недомислица. Първоначално бе считано за ненужно да се строи убежище на това място, тъй като се предвиждаше тази секция на кулата да стане евентуално част от „Земната станция“.

— Наклонете долната страна към мен! — даде разпореждане Морган.

Арката от светлина падна, кулата се прекатури и полегна хоризонтално, плувайки насред стаята с долния край към инженера. Сега бяха видни всички детайли на двадесетметровия квадратен под — или покрив, ако някой гледаше откъм Земята.

Близо до ръбовете от север и юг, водещи към два независими въздушни шлюза, се намираха люкове, които позволяваха достъп отдолу. Единственият проблем бе как да бъдат достигнати, тъй като се намираха на шестстотин километра горе в небето.

— Какъв е запасът от кислород?

Въздушните шлюзове избледняха и се сляха с цялостната конструкция. Визуалното петно се премести до малък шкаф в центъра на камерата.

— Точно в това е проблема, доктор Морган! — отвърна унило дежурният офицер. — Налична е само система за поддържане на налягането. Липсват пречистватели на въздуха, а също и захранване. Загубили са и транспортьора. Не ми побира ума как ще издържат нощта. Температурите вече падат. От залез са спаднали с десет градуса.

Инженерът почувствува как студът на Космоса вледени душата му. Еуфорията от разкритието, че пътниците бяха все още живи, постепенно избледняваше. Дори ако в „Основата“ имаше достатъчно кислород за няколко дена, щеше да бъде без значение, ако бегълците измръзнеха преди изгрев.

— Бих желал да разговарям с професор Сесуи.

— Не можете пряко. Телефонът на „Основата“ осъществява гореща връзка с „Междинната станция“. Но няма проблем.

Последното се оказа не съвсем вярно. Когато се свързаха, обади се шофьорът-пилот Чанг.

— Съжалявам — рече. — Професорът е зает.

Невярващ, Главният инженер замълча за момент. След това отговори, като натърти на своето име и разчленено произнесе:

— Кажи му, че доктор Ваневар Морган желае да разговаря с него!

— Добре, доктор Морган… но едва ли ще има разлика. Разгънал е със своите студенти някакъв спектроскоп — единствения уред, който успяха да спасят. Тъкмо са го насочили през прозореца…

Събеседникът му едвам се сдържаше. Понечи да кресне: „Абе тия луди ли са?“, когато шофьорът-пилот предугади и продължи:

— Не познавате професора! Прекарах последната седмица с него. Предполагам, биха се изразили за него, че е… всеотдаен. Трима души едвам го спряхме да не се върне в кабината на транспортьора, за да прибере още от апаратурата си. Току-що ми призна, че дори всички да умрем, щял да пусне поне един уред да работи…

Морган усети по гласа му, че освен раздразнение Чанг изпитваше и не малко възхищение от своя забележителен и капризен пасажер. А именитият учен бе прав по своему. Имаше смисъл да спаси, каквото можеше, за да не отидат на халос многогодишните му усилия от тази злополучна експедиция.

— Добре тогава! — Морган се примири с неизбежното. — Щом не съм удостоен с аудиенция, то бих желал ти да обобщиш ситуацията. Досега информацията ми бе все от втора ръка.

Чак сега му хрумна, че във всеки случай Чанг можеше да му даде много по-полезен рапорт от Сесуи. Въпреки че настояването на шофьора-пилот да бъде наричан само с втората част на титлата му предизвикваше присмех всред истинските астронавти, той бе сръчен техник с добри познания по механика и електроинженерство.

— Няма много за разправяне. Имахме малко време и затова не успяхме да спасим каквото и да било… с изключение на онзи проклет спектроскоп. Откровено, даже се съмнявах, че щях да успея да се промъкна през въздушния шлюз…

Разполагаме само с дрехите на гърба си и това е всичко. Една от студентките грабнала пътната си чанта. Познай какво има вътре! Съдържа проекта на нейната дисертация, написан на хартия, слава богу! Дори не е в огнеупорна касетка въпреки изискванията. Ако ни стигне кислородът, ще горим лист по лист, за да се постоплим…

Морган слушаше този глас, долетял от Космоса, и гледаше през полупрозрачната, все пак — даваща илюзия за материалност холограма на кулата и изведнъж го споходи видение. Представи си как в най-долния отсек щъкаха човешки същества в десеторно умален мащаб… Трябваше само да протегне ръка, за да ги отнесе на сигурно място…

— След студа най-големия проблем е въздухът. Не зная за колко време ще се натрупа въглероден двуокис в такава концентрация, че да изпаднем в безсъзнание. Може би бихте могли да изчислите. Какъвто и да бъде отговорът, страхувам се, че ще бъде прекалено оптимистичен… — Гласът на Чанг се сниши и той заговори почти конспиративно, явно за да не бъде чут. — Професорът и студентите му не знаят, но южният въздушен шлюз бе повреден при експлозията. Има утечка… чува се постоянно съскане около уплътнителите. Не мога да преценя доколко е сериозно. — Гласът му доби нормална сила. — Е, такава е ситуацията. Ще очакваме вашето обаждане…

„А какво по дяволите можем да ви кажем? — помисли Морган. — Освен последно «Сбогом!»“

Правилното поведение в моменти на криза бе умение, на което Морган се възхищаваше, но не завиждаше. Янос Барток, дежурен офицер по безопасността на кулата, намиращ се в „Междинната станция“, отговаряше за спасителната операция. Оперативният щаб в недрата на планината Шри Канда на двадесет и пет хиляди километра под него и само на шестстотин километра от сцената на трагедията можеха само да слушат рапортите, да дават полезни съвети и да задоволяват любопитството на новинарските средства за информация по свое усмотрение.

Разбира се, Максин Дювал се свърза минути след нещастието и както винаги, въпросите й бяха само по същество.

— Могат ли да ги достигнат навреме от „Междинната станция“?

Морган се поколеба. Несъмнено отговорът бе: „Не“. Въпреки това бе неразумно, а и жестоко да я лишава от надежда толкова рано. Освен това прозираше лъч надежда.

— Не искам да храня фалшиви илюзии, но може и да не се наложи да искаме помощ от „Междинната станция“. Има един екип, който работи доста по-близо, на станцията „10 К“, находяща се на десет хиляди километра над тях. Техният транспортьор би могъл да достигне „Основата“ за двадесет часа.

— Тогава защо още не са тръгнали?

— Дежурният офицер по безопасността Барток скоро ще вземе решение… въпреки че би могло да се окаже безполезен напън. Предполагаме, че имат въздух за не повече от половината от това време. А проблемът с температурата е още по-сериозен.

— Какво искаш да кажеш?

— Горе настъпва нощта, а те нямат източник на топлина. Не го излъчвай в ефира още, Максин, но може да се окаже, че състезанието се води между ниските температури и задушаването.

За няколко секунди настъпи пауза. След това жената необичайно свенливо сподели:

— Може и да прозвучи глупаво, но метеорологичните станции с техните мощни инфрачервени лазери…

— Благодаря ти, Максин. По-скоро аз съм глупакът. Изчакай за минутка да поговоря с „Междинната станция“.

Инженерът повика Барток и той се отзова вежливо. Но резкият му отговор даде да се разбере ясно мнението му за аматьори, които се бъркаха дето не им бе работата.

— Извинявай, че те обезпокоих — извини се Морган и превключи отново към журналистката.

— Има случаи, когато експертите са изключително компетентни — каза й с тъга, но и с гордост. — Нашият човек е един от тях! Обадил се е на службата „Управление на мусоните“ преди десет минути. Там вече изчисляват мощността на лъча. Не желаят да предозират, тъй като могат да опекат всички.

— Значи бях права! — подмаза се Дювал. — Трябваше сам да се сетиш за това, Ван! Какво още си забравил?

Морган не можа да измисли отговор, нито пък опита. Сякаш виждаше как компютърният мозък на журналистката препускаше. Предугади следващия й въпрос. Оказа се прав.

— Не можете ли да използувате паяците?

— Дори последните модели имат ограничение за височината. Акумулаторните им батерии могат да ги издигнат само до триста километра. Проектирани са да правят инспекции на кулата, в тази й част, която е потопена в атмосферата.

— Ами тогава снабдете ги с по-мощни батерии!

— Само за няколко часа? Но не в това е проблемът. Единственият паяк, който изпитваме в момента, не може да превозва пътници.

— Изпратете го празен!

— Съжалявам… но вече обмислихме този вариант. Задължително е на борда да има оператор, който да извърши скачването, когато паякът достигне основата. А и би отнело дни да измъкнем седем човека един по един…

— Все сте разработили някакъв план!

— Имаме няколко, но всички са чиста проба лудост! Ако се спрем на някой по-разумен, ще те уведомя. Междувременно има нещо, което би могла да направиш за нас.

— Какво е то? — В гласа й се прокрадна подозрителност.

— Обясни на своята публика защо космически кораб би могъл да се стикова с друг на височина шестстотин километра, но не и с кулата. Щом свършиш това, може би ще имаме още новини за теб.

Леко обиденото лице на Дювал избледня от екрана и Морган се обърна още веднъж към добре оркестрирания хаос в залата за управление. Опита да остави ума си да се зарее свободно около всеки аспект на проблема. Въпреки учтивия отказ на офицера по безопасността, който ръководеше ефикасно от „Междинната станция“, можеше да стигне до някакви полезни идеи. Не очакваше да открие някакво магическо решение, но познаваше кулата по-добре от всеки друг, с изключение може би на Уорън Кингзли. Помощникът му вероятно бе запознат по-изтънко с подробностите, докато Морган имаше по-пълна обща представа.

Седем мъже и жени загиваха бавно от задушаване в небето. Ситуацията бе уникална в цялата история на космическата технология.

Трябваше да има някакъв начин да ги спаси, преди да бяха се отровили с издишвания въглероден двуокис или налягането да спаднеше толкова ниско, че камерата да станеше буквално като гроба на Мохамед, увиснал между небето и земята!