Артър Кларк
Фонтаните на рая (16)

Глава 15. Бодхидхарма

Когато масивната врата, украсена със сложна дърворезба, изобразяваща лотоси, щракна тихо и се затвори след него, Морган почувствува, че влезе в съвсем друг свят. Не за пръв път стъпваше на земя, обявена за свещена от някоя религия. Бе виждал Нотр-Дам, Хаджиа София, Стоунхендж, Партенона, Карнак, катедралата „Сейнт Пол“ и поне дузина други главни храмове и джамии. Но бе ги наблюдавал като оцелели реликви от миналото, в качеството на великолепни примери на изкуството или инженерната мисъл без аналог със съвременния начин на мислене.

Но тук по всичко личеше, че времето бе спряло своя ход. Ураганите на историята бяха подминали тази самотна цитадела на вярата и я бяха оставили без сътресения. Монасите все още се молеха, медитираха и наблюдаваха зараждането на зората така, като бяха правили през последните три хиляди години.

Докато минаваше по износените плочи на двора, полирани от краката на безчет богомолци, Морган внезапно усети несвойствена нерешителност. В името на прогреса се опитваше да разруши древна и благородна светиня и още нещо, което едва ли някога щеше да проумее докрай.

Спря като закован при вида на огромната бронзова камбана, висяща в камбанария, която сякаш израстваше от стената на манастира. Инженерният му ум за миг определи теглото й като не по-малко от пет тона и това, че бе много стара. „Как, по дяволите…“

Монахът забеляза любопитството му и се усмихна с разбиране.

— Възрастта й е две хиляди години — рече. — Подарък е от прокълнатия Калидаса, а ние сме счели за благоразумно да не отказваме. Според легендата, отнело е десет години, за да се дотътри до върха на планината… и живота на стотици.

— В какъв случай я използувате? — попита Морган, след като асимилира информацията.

— Поради омразния си произход бие само в случай на беда. Лично аз никога не съм я чувал, нито пък някой жив човек. Звучала е веднъж без намесата на човешка ръка по време на голямото земетресение през 2017 година. Предишният път е била през 1522 година, когато нашествениците-иберийци опожарили храма „Туутх“ и завладели Свещената реликва.

— И след толкова усилия… никога не сте я използували!

— Може би само дузина пъти през последните две хиляди години. Проклятието на Калидаса все още тегне върху нея!

„Ето това се казва силна религия! — помисли неволно Морган. — Но едва ли е било икономически оправдано!“ Съвсем непочтително се запита колко ли монаси бяха се поддали на изкушението да чукнат по камбаната макар и много тихо, само за да чуят неизвестния тембър на забранения й глас…

Тръгнаха покрай голям заоблен каменен блок, в който бяха просечени стъпала към позлатен павилион. „Това е самият връх на планината!“ — осъзна Морган. Знаеше чии мощи почиваха тук, но монахът го просвети още веднъж.

— Виж отпечатъка на стъпалото. — Посочи. — Мюсюлманите вярват, че бил на Адам; застанал бил на това място, след като бил изгонен от рая. Индусите пък го приписват на Шива или Шаман. Но за будистите, разбира се, това била следата на Просветения.

— Забелязах, че го спомена в минало време — каза с нарочно безизразен глас Морган. — А в какво вярват сега?

Лицето на монаха не изрази емоции, когато отговори:

— Буда е бил човек като теб и мен. Белегът в скалата… а тя е извънредно твърда — е дълъг два метра…

Това изглежда разреши темата и инженерът не зададе допълнителни въпроси, докато го провождаха покрай къса галерия със сводове, която завършваше с отворена врата. Придружителят му почука, но не дочака отговор и направо махна с ръка на посетителя да влезе.

Морган подсъзнателно очакваше да намери Маханайаке Тхеро да седи с кръстосани крака върху рогозка, евентуално заобиколен от дякони, които пееха и кадяха тамян. В студения въздух наистина се усещаше следа от мирис на тамян, но главният енорийски свещеник на Маха Вихара на върха на Шри Канда седеше като в офис зад съвсем обикновено бюро, снарядено със стандартен персонален компютър с допълнителна банка за данни. Единствената особена вещ в стаята бе главата на Буда, малко по-голяма от реалните размери в живота и поставена върху плинт в единия ъгъл. Гостът не можа да различи дали виждаше скулптора или просто прожектиран образ.

Въпреки конвенционалната работна обстановка, главният жрец на манастира трудно можеше да се сбърка с друг божи служител. Ако не се вземеше предвид неизбежната жълта роба, Маханайаке Тхеро го отличаваха две черти, съчетанието на които поради възрастта му бяха изключително редки: бе напълно плешив и носеше очила.

„И двете отлики са избрани нарочно — прие Морган. — Липсата на окосмяване на главата може да се излекува успешно. Това блестящо теме с цвят на слонова кост или е обръснато, или е третирано с депилатор.“ Освен това не си спомни кога за последен път видя човек да носи очила, освен в историческите хроники или в театъра.

Комбинацията бе забележителна и смущаваща. Посетителят не успя да направи абсолютно никакви предположения относно възрастта на Маханайаке Тхеро. Можеше да бъде от зрелите четиридесет до добре поддържаните осемдесет. И лещите на очилата, въпреки че бяха прозрачни, някак си скриваха мислите и емоциите, бушуващи зад тях.

— Айю боуан, доктор Морган — каза върховният жрец и посочи с жест към единствения празен стол. — Този е моя секретар, преподобният Паракарма. Вярвам, не бихте възразили, ако той остане и направи някои бележки.

— Не, разбира се — отговори новодошлият и склони глава към другия присъствуващ в стаята.

Забеляза, че младият монах притежаваше буйна коса и внушителна брада. Явно бръснатите глави бяха въпрос на избор.

— И така, доктор Морган, вие искате планината — продължи Маханайаке Тхеро.

— Боя се, че да, ваше… тоест… преподобни. Във всеки случай, поне част от нея.

— При възможността ви за избор в целия свят — притрябвали са ви точно тези няколко хектара?

— Предпочитанието не е наше, а на природата. Станцията на Земята трябва да бъде разположена на екватора, при това — на възможно по-голяма височина, където редкият въздух намалява силата на ветровете.

— Има и по-високи екваториални планини в Африка и Южна Америка.

„Пак започнахме!“ — помисли Морган и изстена наум. Горчивият опит бе го научил, че бе почти невъзможно да накара миряни, независимо колко интелигентни или повлияни от егоистични чувства да бяха, да оценят неговия проблем, още повече че очакваше значително по-голям неуспех всред тия монаси. Ех, ако Земята бе идеално симетрично тяло без върхове и спадове в гравитационното си поле!…

— Повярвай ми! — отвърна с патос. — Прегледахме всички алтернативи. Котопакси и връх Кения… дори Килиманджаро, въпреки че се намира на три градуса по на юг… Биха били добре с изключение на един фатален недостатък. Когато сателит бъде издигнат на стационарна орбита, той няма да застане съвсем точно над една и съща точка. Поради неравномерността на гравитационното поле, за която няма да навлизам в подробности, той ще дрейфува над екватора. По тази причина на всички наши геосинхронни сателити и космически станции ще се наложи да изгарят допълнително гориво за корекция на орбитите. За късмет загубите няма да са големи.

Но когато става дума за изменяне на положението на милиони тонове, особено когато те са под формата на крехки пръчки с дължина десетки хиляди километри, това е невъзможно. А и не се налага. За наше щастие…

— Не е „наше“! — вметна Маханайаке Тхеро и почти изведе Морган от ритъм.

— …има две стабилни точки на геостационарната орбита. Спътник, поставен там, ще стои неподвижно, без да се отклонява встрани — все едно е залепнал на дъното на невидима падина…

Една от тези точки е над Тихия океан, така че не ни върши работа. Другата е директно над главите ни.

— Несъмнено няколко километра в едната или в другата посока не биха имали значение. Има и други планини в Тейпробейн!

— Които не стигат и до половината на Шри Канда, където е налице сила на ветровете под критичната стойност. Наистина, има немного урагани на екваториалната ширина. Но се случват достатъчно често и биха застрашили цялата структура, при това — в най-уязвимата точка.

— Можем да контролираме ветровете! — Това бе първия принос на младия секретар в дискусията и Морган го загледа с нарастващ интерес.

— Да, но само в някаква степен. Съвсем естествено, вече разисквах този проблем със службата „Управление на мусоните“. Твърдят, че е немислимо да се постигне абсолютна сигурност, особено когато става дума за ураганни ветрове. Най-добрият шанс би бил петдесет към едно. Много е малък за проект на стойност един трилион долара!

Преподобният Паракарма изглеждаше склонен да спори.

— Съществува почти забравен математически клон, наречен „Теория на катастрофите“, с помощта на който метеорологията може да стане не по-малко точна наука от математиката. Убеден съм, че…

— Нека поясня! — намеси се ласкателно Маханайаке Тхеро. — Моят колега някога бе много уважаван заради своята работа в областта на астрономията. Предполагам, чували сте за доктор Чоам Голдберг?

Морган сякаш пропадна в дън земя. Трябваше да бъде предупреден! След това се сети, че професор Сарат наистина му бе споменал с весел блясък в очите „да се пази от частния секретар на оня приятел“… бил много умна личност.

Гостът се почуди дали бузите му горяха, когато преподобният Паракарма, наричан още „Доктор Чоам Голдберг“, му върна погледа с определено недружелюбно изражение. И така, инженерът бе опитал да запознае двамата невинни монаси с присъщата нестабилност на орбитите. Но Маханайаке Тхеро най-вероятно бе получил много по-добри кратки обяснения на тази тема предварително.

Спомни си, че световната научна общественост бе разделена на два лагера по отношение на предмета на доктор Голдберг. Едните считаха, че той бе полудял, а другите още не бяха решили какво да мислят. Той бе един от най-обещаващите млади учени в областта на астрофизиката, когато преди пет години публично заяви: „Сега, след като «Старглайдер» ефективно разруши всички традиционни религии, ние най-сетне можем да обърнем сериозно внимание на концепцията за Бог!“.

След тези думи бе изчезнал от обществения живот.