Артър Кларк
Фонтаните на рая (39)

Глава 38. Сборище на тихи бури

Откъс от речта на професор Мартин Сесуи, произнесена при отличаването му с Нобелова награда за физика в Стокхолм на 16 декември 2154 година.

„Между небето и земята е разположена невидима с просто око зона, за която древните философи дори и не подозирали. Първото й влияние върху начина на живот на хората датира от зората на двадесети век, за да бъдем по-точни — от 12 декември 1901 година.

В този ден Гулиемо Маркони предал по етера през Атлантика три точки от Морзовата азбука, съответствуващи на буквата «с». Много експерти на времето предричали, че това било невъзможно, тъй като считали, че електромагнитните вълни се разпространявали само по права линия и не можели да следват извивката на земния глобус. Подвигът на Маркони не само станал предтеча на ерата на радиосъобщенията в световен мащаб, но и доказал, че високо горе в атмосферата съществувало наелектризирано огледало, отразяващо радиовълните обратно към Земята.

… Скоро било открито, че слоят на Кенели-Хевисайд, както бил наречен първоначално, представлявал област, в която се извършвали сложни физически процеси и имало поне три по-обособени подслоя, подложени на различни изменения в зависимост от височината и интензивността. Горната им граница се сливала с радиационния пояс на Ван Ален, чието откритие пък бележи първата победа по време на ранната Космическа епоха.

Този обширен регион започва от височина приблизително петдесет километра и се разпростира към Космоса на няколко земни радиуса. Сега носи наименованието «йоносфера». Нейното изследване с помощта на ракети, сателити и радиовълни е представлявал непрекъснат процес в продължение на повече от две столетия. Бих желал да отдам почит на моите предшественици, работили в същата научна област: американците М. А. Тюв и Г. Врайт, англичанина Е. В. Епълтоун, норвежеца Ф. Ц. М. Стьормер и особено на личността, която през 1970 година получи същата награда, с която сега и аз съм удостоен, вашия сънародник Ханс Алфвен…

Йоносферата е своенравното дете на Слънцето. Дори и днес, нейното поведение е не винаги предсказуемо. В дните, когато далечните радиовръзки зависели от нейните моментни особености, били спасени много човешки животи. Но много повече са загинали обречени, когато този слой е поглъщал безследно техните сигнали за бедствие.

Преди по-малко от столетие, преди комуникационните спътници да поемат вахтата на глобалните радиовръзки, йоносферата е била наша неоценима, но подвеждаща ни прислужница — първоначално неподозирано природно явление, коствало билиони долари на трите поколения учени-изследователи.

Йоносферният слой е имал пряко значение за човечеството само за кратък исторически период. И все пак, ако не съществуваше, ние нямаше да пребъдем! В известен смисъл е бил от важно значение за хората от предтехнологичната ера, в това число — и за първата човекоподобна маймуна… а също и за всяко живо същество на нашата планета. Причината е, че йоносферата е съставна част от екрана, който ни защитава от смъртоносните рентгенови и ултравиолетови лъчения на Слънцето. Ако те бяха достигнали нивото на моретата, може би би възникнал някакъв живот на Земята, но вероятно еволюцията би се изродила в нещо даже ненаподобяващо нас.

… Тъй като йоносферата, също както и атмосферата под нея, се влияят изключително от Слънцето, може да се говори за «време». При повишена слънчева активност изстреляните потоци от заредени частици се завихрят и зациклят от земното магнитно поле. По този начин стават видими. Появяват се светещите завеси на северното сияние — един от най-впечатляващите спектакли на природата, осветяващо студените полярни нощи със зловещ светлик…

Дори днес ние не разбираме всички процеси, извършващи се в йоносферата. Една от причините, поради които ни е трудно да извършим изследвания, е, че всички ракети и базирани в Космоса инструменти прелитат през нея с хиляди километри в час. Не е било възможно да се правят статични наблюдения. Сега за пръв път конструкцията на бъдещата орбитална кула ни дава шанс да осъществим стационарни наблюдения на йоносферата. Възможно е също така кулата да видоизмени характеристиките на йоносферния слой… въпреки че няма «да я даде на късо», както се изразява доктор Бикерстаф!

Защо се налага да продължим изучаването на тази област, щом вече не е от значение за инженерите по съобщенията? Е, ако оставим настрана нейните красота, странности и чисто научен интерес, поведението й е тясно свързано със активността на Слънцето — властелин на съдбата ни. Знаем, че процесите в тази звезда не са стабилни и предсказуеми, както са вярвали нашите предшественици. Протичат кратки и периодични флуктуации. Днес активността все още излиза от така наречения «минимум на Мондер», случил се в периода от 1645 до 1715. В резултат климатът днес е по-мек, отколкото през Средните векове. Но колко ще продължи това затопляне? Още по важно е: кога ще започне неизбежното застудяване и какъв ефект ще окаже върху климата, времето, и всеки аспект на човешката цивилизация — не само на нашата планета, но и на другите, колонизирани от нас? Тъй като и те са деца на Слънцето…

Някои извънредно умозрителни теории предлагат хипотезата, че Слънцето навлиза в период на повишена нестабилност, която може да доведе до нова Ледникова епоха, още по всеобхватна в сравнение с предишната. Ако това е вярно, то ние се нуждаем от всяка частичка информация, до която можем да се доберем, за да се подготвим предварително. Дори ако предупреждението дойде един век по-рано, няма да е достатъчно…

Йоносферата е способствувала да бъдем изваяни като човешки същества, дала е старт на революцията в комуникациите — вероятно е да предопредели и нашето бъдеще. Ето защо ние трябва да продължим да изучаваме тази обширна, бурна арена, където се срещат слънчеви и електрически сили — това загадъчно сборище на тихи бури!“