Артър Кларк
Фонтаните на рая (40)

Глава 39. Раненото Слънце

Морган видя племенника си Дев, когато той бе още дете. Сега бе израснал и навлязъл в младежка възраст. Ако продължеха да се срещат през същия интервал от време, момъкът следващият път щеше да бъде зрял мъж.

Инженерът почувствува слаба вина. Роднинските връзки в неговия род неотклонно замираха през последните две столетия. Общото между Морган и сестра му бе само генетичното подобие, дължащо се на случайността. Въпреки че си разменяха поздравления, разговаряха кратко дузина пъти всяка година и поддържаха най-добри отношения, той вече не си спомняше кога бяха се видели за последен път.

Когато поздрави будното, интелигентно момче (което в никакъв случай не се бе поддало на всеобщото страхопочитание пред именития си вуйчо), Морган почувствува известна горчивосладка нега. Нямаше син, който да продължи фамилното име. Много отдавна бе направил своя избор между работата и специфичния живот, който рядко можеше да бъде видоизменен при усилия, насочени към открития от най-висше ниво. Само в три случая, при това нито един невключващ връзката му с Ингрид, можеше да поеме по различен път, но случайността и амбицията бяха го отклонили.

Знаеше условията на сключената със съдбата сделка и ги бе приел. Сега бе твърде късно да недоволствува от дреболии. Всеки глупак можеше да разбърква гени и повечето го правеха. Дали историята му бе дала кредит или не бе под въпрос, но малцина можеха да се похвалят в настоящето или бъдещето с неговите постижения.

Само за три часа Дев бе разгледал много повече от „Земната станция“, отколкото всеки високопоставен посетител. Бе влязъл в планината още в подножието, по най-сложния подстъп към „Южната станция“ и бе се разходил за кратко в залите за пасажери, багаж, центъра за управление и площадката за закачане на капсулите, които пристигаха от източната и западната релса в посока надолу и северната и южната релса — за нагоре. Бе гледал небето през петкилометровия тунел, „насочен като гигантско дуло на пистолет към звездите“, както бяха отбелязали с полушепот няколкостотин репортери, по който линиите на трафика се издигаха и спускаха. Въпросите му бяха довели до изтощение трима екскурзоводи. Последният от тях го връчи с облекчение на неговия чичо.

— Ето ти го, Ван! — възкликна Уорън Кингзли, щом се изкачиха с високоскоростния асансьор на заравнения връх на планината. — Вземи си го, преди да ми е откраднал занаята!

— Не знаех, че толкова се интересуваш от инженерство, Дев!

Момчето изглеждаше обидено и малко изненадано.

— Не си ли спомняш, чичо, онзи комплект „Мехамакс“ №12, който ми подари за моя десети рожден ден?

— Разбира се, разбира се! Само се пошегувах! — И в интерес на истината, не бе забравил съвсем, а само в момента не можа да си спомни… — Не ти ли е студено тук, горе? — За разлика от добре облечените възрастни момчето бе пренебрегнало обичайното термопалто.

— Не, добре съм. Що за реактивен самолет е този? Кога ще бъде открит тунелът? Може ли да докосна лентите?

— Видя ли какво имам предвид? — Кингзли се закиска.

— Първо: това е чартърния самолет на шейх Абдулах; идва ни на посещение неговият син Фейсал. Второ: онзи капак ще стои захлупен, докато кулата достигне планината и навлезе в тунела. В момента го използуваме като работна платформа, а и ни предпазва от дъжда. Трето: можеш да докоснеш лентите, ако желаеш. Не тичай, вредно е на тази надморска височина!

— Дори да си на тринадесет, имам основания да се съмнявам в това! — промърмори Кингзли, вперил поглед в бързо отдалечаващия се гръб на момчето.

Двамата възрастни го настигнаха след време при Източната котва.

Също като мнозина други преди него Дев се взираше в матовата, сива лента, която изникваше право от земята и се извисяваше вертикално в небето. Проследи я с поглед нагоре, нагоре, нагоре, докато килна глава назад. Морган и помощникът му не го последваха, независимо че изкушението им бе голямо и въпреки годините, прекарани тук в работа. Даже не го предупредиха, че на някои посетители им се завиваше свят, колабираха и не можеха да вървят без чужда помощ.

Момчето излезе жилаво. Почти минута стоя, вперило взор в зенита, сякаш с надеждата да зърне хилядите хора и милионите тонове материал, уравновесени някъде зад тъмната синева на небето. Накрая затвори очи с гримаса, поклати глава и хвърли поглед за миг надолу към краката си сякаш да се увери, че все още стоеше на непоклатима земна твърд.

Протегна предпазливо ръка и удари по тясната лента, свързваща планетата със своята нова луна.

— Какво ще стане, ако се скъса?

Въпросът не бе нов. Но мнозина се удивляваха на отговора.

— Съвсем немного! В този момент лентата практически не е подложена на опън. Ако бъде срязана, просто ще увисне, залюляна от бриза.

Кингзли се намръщи недоволен. Двамата инженери знаеха, че ситуацията бе описана силно опростено. Всъщност, и четирите ленти изпитваха натоварване от порядъка на стотина тона, което бе пренебрежимо малко в сравнение с товарите, които бяха проектирани да бъдат обработвани от действуващата система, интегрирана в конструкцията на кулата. Нямаше смисъл да объркват момчето с ненужни подробности.

Дев обмисли. Леко перна лентата, като че се опитваше да извлече музикален тон. Чу се само глухо щракване, което моментално замря.

— Ако удариш с тежък ковашки чук и дойдеш след десет часа, ще си пристигнал тъкмо навреме, за да чуеш ехото, пристигащо от „Междинната станция“! — отбеляза Морган.

— Няма смисъл да идваш! — възрази Кингзли. — Заглъхването на системата е голямо!

— Недей да ни разваляш удоволствието, Уорън! Дев, а сега ела и виж нещо наистина интересно!

Придвижиха се към центъра на кръгъл метален диск, който покриваше като шапка планината и затваряше тунела подобно на гигантски капак на тиган. Тук, на еднакво разстояние от четирите ленти, спускащи се от кулата, се намираше малка постройка, която изглеждаше със съвременен дизайн, контрастиращ с повърхността, на която бе издигната. Вътре бе приютен телескоп със странна направа, насочен право нагоре и явно не можеше да бъде отклонен в друга посока.

— Сега е най-удачното време за наблюдение, точно преди залез. Основата на кулата е най-добре осветена.

— Като заговорихме за Слънцето — намеси се Кингзли, — погледни и към него. Днес се вижда по-ясно от вчера. — В гласа му се прокрадна нотка на благоговение, когато посочи ярката загладена елипса, потъваща в мараня на запад.

Мъглата на хоризонта бе намалила блясъка му, така че човек можеше да погледне с невъоръжено око.

Преди по-малко от век по небесното светило беше се появила група петна. Бяха се разпрострели почти до половината на златния диск. Изглеждаше сякаш Слънцето бе поразено от някакви злокачествени тумори или бе пронизано смъртоносно. Дори могъщият Юпитер не бе в състояние да отвори такава рана в атмосферата на Слънцето. Най-голямото петно бе с диаметър четвърт милиона километра и би могло да погълне стотици Земи.

— Предсказват ново голямо северно сияние нощес. Професор Сесуи и веселата му компания положително са направили точно изчисленията.

— Чакай да видим как преживяват! — рече Морган и настрои окуляра. — Погледни, Дев.

Момчето се взря внимателно за миг.

— Виждам четирите ленти, които отиват навътре… исках да кажа нагоре… и изчезват.

— В средата нищо ли няма?

Тишина.

— Не… нито помен от кулата.

— Правилно. Намира се на шест хиляди километра по-нагоре, а телескопът е включен на най-слабо увеличение. Сега ще го усиля. Затегни предпазните колани!

Дев захихика, като чу древното клише, добре познато от дузини драматични пиеси на историческа тематика. Отпървом не забеляза изменение освен това, че четирите ленти, събиращи се към центъра на екрана, станаха по-малко остри. Чак след няколко секунди осъзна, че не можеше да се очаква промяна, докато неговата точка на виждане се преместваше нагоре по осите на системата — квартетът от ленти би изглеждал абсолютно един и същ навсякъде по цялото протежение.

Изведнъж се появи нещо, което го изненада, въпреки че го очакваше. В самия център на екрана се материализира малка светла точка. Разширяваше се с всяка изминала секунда и той чак сега за пръв път доби реално усещане за скоростта.

След малко вече различи неголям кръг… не, и умът, и окото се споразумяха, че бе квадрат. Гледаше нагоре право в основата на кулата, която пълзеше към Земята със скорост няколко километра на ден, водена от четирите ленти. Последните бяха изчезнали от погледа; бяха твърде малки, за да се видят от такова разстояние. Но квадратът, закрепен по магически начин в небето, продължаваше да расте, въпреки че се размаза поради пределното увеличение.

— Какво виждаш? — попита Морган.

— Блестящ малък квадрат.

— Добре. Това е долната страна на кулата. Все още е осветена напълно от Слънцето. Когато тук се стъмни, човек може да я различи с просто око някой и друг час след това, докато навлезе в сянката на Земята. А сега, виждаш ли нещо друго?

— Не-е-е… — отвърна момчето след дълга пауза.

— А би трябвало. В момента екип от учени посещават най-долната част, за да монтират научна апаратура. Току-що са се спуснали от „Междинната станция“. Ако се взреш по-внимателно, би различил техния транспортьор. Намира се на южната релса… която се пада отдясно на изображението. Търси светло петно с големина една четвърт от тази на кулата.

— Съжалявам, чичо, но не мога да го открия. Погледни ти.

— Е, картината може би се е влошила. Понякога кулата изчезва напълно, въпреки че атмосферата може да изглежда…

Преди Морган да заеме мястото на Дев при окуляра, джобният му приемник подаде две резки двойни повиквания. Секунда по-късно пейджърът на Кингзли също нададе алармиращ сигнал.

За пръв път от съществуванието на кулата бе вдигната тревога от четвърто ниво!