Артър Кларк
Фонтаните на рая (34)

Глава 33. КОРА

— Защо си се запуснал толкоз? — запита с тон, подходящ за изостанало в умственото си развитие дете, доктор Сен.

— Поради обичайната причина! — оправда се Морган и прокара здравия си палец по линията на закопчаването на ризата си. — Бях прекомерно зает… и когато се задъхвах, прехвърлях вината на височината.

— Това е една от причините, разбира се. Трябвало е да подложите на медицински преглед всички, работещи на планинския връх. Как сте могли да пропуснете толкова елементарна предпазна мярка?

„Как наистина!“ — помисли унило инженерът.

— Но някои от онези монаси бяха на възраст над осемдесет! Изглеждаха пращящи от здраве, затова даже не ми бе хрумвало…

— Те са живели на Шри Канда с години и напълно са се аклиматизирали. А ти си се качвал и слизал многократно всеки ден…

— Най-много — по два пъти.

— …изкачвал си се от морско равнище до половината от височината на атмосферата само за броени минути. Е, уврежданията ти не са опасни… само ако следваш инструкциите — моите и на КОРА.

— Коя е „Кора“?

— Това е съкратено означение на „Коронарна аларма“.

— А… една от онези измишльотини!

— Да, точно от тях! Същите спасяват около десет милиона живота годишно. Най-вече на висши служители, главни администратори, известни учени, водещи инженери и други подобни неразумни по отношение на здравето си люде. Често се питам струва ли си труда! Може би природата се опитва да ни подскаже нещо, но ние не се вслушваме!

— Припомни си своята „Хипократова клетва“, Бил! — отвърна с усмивка Морган. — И освен това трябва да признаеш, че винаги съм спазвал съветите ти. Ето, например, теглото ми не се е променило дори с един килограм през последните десет години!

— Хм… добре. Не си най-тежкия случай всред моите пациенти! — възкликна леко успокоен лекарят. Затърси по бюрото си и извади голям холографски каталог. — Избери си. Тези модели са стандартни. Оригиналният цвят е сигналночервен, но можеш да получиш с произволен друг.

Морган започна да натиска копчето и неприязънта му растеше.

— Къде трябва да го нося? Или е наложително да се имплантира?

— Не, последното не е необходимо, поне засега. Може би — след пет години, но зависи. Предлагам ти да започнеш с този модел. Носи се точно под гръдната кост и затова не са нужни дистанционни сензори. След известно време ще престанеш да го забелязваш. И то няма да те безпокои без нужда!

— Как ще се сещам за него?

— Слушай!

Лекарят натисна един от многобройните бутони на компютърната си конзола и ласкав, мецосопранов глас с обикновен тон отбеляза: „Мисля, че трябва да седнете и да починете за десетина минути.“. След кратка пауза продължи: „Би било добра идея да полегнете за половин час.“. Друга пауза. „При първа възможност посетете доктор Смит!“ Следваше:

„Моля вземете незабавно едно червено хапче!“

„Извиках линейка! Лежете и не мърдайте! Всичко ще се оправи!“

Морган понечи да запуши ушите си, за да се предпази от пронизителния сиренен вой.

„Тук е КОРА! Спешен случай! Моля, който ме чува, да дойде незабавно! Тук е КОРА! Моля…“

— Мисля, че схвана общата идея — продължи лекарят, след като в офиса се възцари тишина. — Разбира се, програмите и съобщенията се съобразяват с индивида. Разполагаме с богат избор на гласове, включително и на извести личности.

— Този тембър ми харесва. Кога ще бъде готово моето устройство?

— Ще ти се обадя след три дни. О, да… алармите, които се носят под гръдната кост имат някои преимущества, за които не е зле да ти спомена.

— Какви?

— Един от моите пациенти е запален тенисист. Разправи ми, че когато разтворел ризата си, видът на този малък червен диск оказвал абсолютно съкрушаващ ефект на противника му в играта…