Артър Кларк
Фонтаните на рая (14)

Глава 13. Сянка призори

Морган напусна хотела в Ранапура в четири сутринта. Нощта бе ясна и безлунна. Не се бе зарадвал много на избора на часа за тръгване, но професор Сарат, който бе направил всички приготовления вместо него, бе обещал, че усилията му щяха да бъдат възнаградени. „Няма да разбереш нищо за същността на Шри Канда, ако не наблюдаваш изгрева от върха й. А върховният жрец, тоест Маха Тхеро, по никакъв повод не приема посетители в друго време. Счита, че това е добър начин да обезкуражи обикновените любопитни.“ Морган се съгласи мълчаливо и с най-голямата любезност, на която бе способен.

Ситуацията се влоши от шофьора, местен тейпробейнец, който настоя да водят бърз, макар и едностранен разпит с явната цел да си изгради пълна представа за личността на пътника. Това извърши с толкова неподправена доброжелателност, че бе невъзможно човек да се обиди, въпреки че Морган предпочиташе да мълчат през цялото време.

Също така понякога с нотка на набожност си пожелаваше шофьора да обръща повече внимание на несвършващите остри завои в почти пълната тъмнина. Последното обстоятелство благоприятствуваше да бъдат скрити от погледа му скалите и пропастите, които преодоляваха, докато колата се катереше по предпланината. Прокарването на пътя бележеше връх на инженерната военна мисъл през деветнадесети век, наследство от последното колониално господство. Бе построен за осъществяване на последната кампания срещу гордите туземни планинци. Шосето така и не бе влязло в постоянна употреба, а инженерът от време на време получаваше основание да се запита дали пътуването нямаше да завърши фатално.

— Ето я! — извика с гордост шофьорът, след като колата зави покрай поредица от хълмове.

Морган изведнъж забрави за всичките си страхове и раздразнение от недоспиването.

Планината Шри Канда бе напълно невидима в тъмнината, която при това все още не носеше признаци на зараждащо се утро. Откриха присъствието й по тънката лента от разположени в зиг-заг светлини, извисяващи се към звездите, виснали като по магия в небето. Морган знаеше, че наблюдаваше лампите, поставени преди двеста години, с цел да се ориентират пилигримите, които се изкачваха по най-дългата стълба в света. Но ако не вземеше предвид логиката и земното притегляне, гледката изглеждаше досущ като сбъднала се негова мечта! Векове преди да бъде роден, вдъхновени от философи, за които дори нямаше понятие, негови предшественици бяха започнали дело, което той се надяваше да довърши. Буквално, те бяха построили първите груби стъпала на пътя, водещ към звездите.

Морган се разсъни и се загледа. Светлинната лента се приближаваше и се разтваряше в огърлица от безброй бляскави мъниста. Очертаха се контурите на планината като тъмен триъгълник, закриващ половината небе. Инженерът почувствува нещо зловещо, лъхащо от нейното мълчаливо, мрачно присъствие. Почти успя да си представи, че тук живееха боговете, които знаеха за неговата мисия и събираха сили против него.

Забрави тези злокобни мисли напълно, чак когато пристигнаха на гарата, откъдето тръгваше асансьорът. За голямо учудване в пет сутринта в неголямата чакалня се блъскаха поне петстотин човека. Поръча с удоволствие горещо кафе за себе си и своя бъбрив шофьор, който за щастие не прояви интерес да го придружи. „Изкачвал съм се поне двадесет пъти! — каза с преувеличено чувство за умора. — Ще поспя в колата, докато слезете долу.“

Морган си купи билет и направи бърза сметка. Прецени, че щеше да влезе в асансьора с третата или четвъртата група пътници. Зарадва се, че бе послушал съвета на Сарат и бе пъхнал термопалто в джоба си. Тук, на височина два километра над морското равнище навяваше хлад. А на самия връх, извисяващ се три километра по-високо, вероятно щеше да бъде леденостудено.

Инженерът се нареди на опашката. Влачеше крака и се придвижваше бавно напред. Посетителите бяха потиснати и сънливи. Морган забеляза с изненада, че единствено само той не носеше фотоапарат. „А къде са истинските пилигрими?“ — почуди се. Спомни си: те не би трябвало да са тук. Нямаше лесен път, водещ към небето, към нирвана или към другите възвишени цели, които си поставяше духът на вярващите. Заслугата се постигаше единствено със собствени усилия, а не с помощта на механизирани приспособления. Интересна доктрина, при това съдържаща голяма доза истина! Но имаше случаи, когато само машина можеше да се справи с даден проблем.

Най-после зае място в кабинката. Потеглиха нагоре след страхотно скърцане на въжетата. Мрачно чувство на очакване обхвана пак Морган. Асансьорът, който предвиждаше да построи, щеше да вдига товари повече от десет хиляди пъти по-тежки от настоящата примитивна система, която вероятно датираше чак от двадесети век. Но в крайна сметка, основният принцип нямаше да бъде по-различен.

Навън от люлеещата се кабина царуваше пълен мрак, с изключение когато минаваха покрай част от осветената стълба. Тя бе пуста сякаш безбройните милиони поклонници, които с мъка се бяха качвали до върха през последните три хиляди години, не бяха оставили последователи. След това Морган се сети, че качващите се пеш би трябвало вече да са далече нагоре поради предстоящата им среща със зората — сигурно бяха преминали по долните склонове на планината преди часове.

На височина четири километра пътниците трябваше да се прекачат в кабинката на друг асансьор и затова повървяха кратко разстояние до следващата лифтова станция, ето защо в пътуването се получи неголямо забавяне. Морган се зарадва на термопалтото и уви старателно метализираната му материя около тялото си. Под краката скърцаше скреж, а дишането бе трудно и дълбоко в разредения въздух. Никак не се учуди при вида на струпаните в малката междинна гара кислородни бутилки с ясни инструкции за тяхната употреба.

Започнаха последното изкачване. Наближаващият ден загатна за пръв път своето идване. Звездите на изток продължаваха да светят не по-малко величествено — Венера най-ярко от всички. Но няколко ефирни облачета на голяма височина порозовяха слабо поради настъпващата зора. Морган погледна нетърпеливо часовника си и се почуди дали щеше да пристигне навреме. С облекчение видя, че денят започваше след тридесет минути.

Един от пътниците внезапно посочи към внушителната стълба, части от която се виждаше как обикаляха периодично под тях на зиг-заг и напред-назад по все по-стръмните планински склонове. Те вече не бяха пусти. Дузини мъже и жени призрачно бавно, с мъка изкачваха безкрайните стъпала. Броят на поклонниците растеше с всяка изминала минута. „От колко часа се изкачват? — запита се Морган. — Вероятно от началото на нощта или дори може би по-дълго, тъй като мнозина са на възраст и едва ли биха могли да се дотътрят дотук дори за цял ден.“ Удиви се, че имаше толкова много вярващи.

Секунда по-късно забеляза и първия монах — висок, с тъмнооранжева роба, който се движеше с равномерна като махало на метроном походка. Не поглеждаше ни на ляво, ни на дясно и изобщо не обърна внимание на кабинката, която премина високо над бръснатата му глава. Той явно надделяваше и над природните стихии, тъй като например дясната му ръка и рамо бяха голи и изложени на ледения вятър.

Кабинката забави ход и спря рязко на крайната гара. След като вцепенените пътници се изляха навън, тя започна своето дълго спускане. Инженерът се присъедини към тълпата от двеста или триста човека, които се гушеха в малък амфитеатър, изсечен в западния склон на планината. Всички се взираха в здрача, въпреки че не виждаха нищо друго освен лентите от светлина, които се виеха надолу в пропастта. Неколцина закъснели изкачиха последната част на каменната стълба с последни усилия: вярата им се бореше с умората.

Морган погледна пак часовника си. Оставаха още десет минути. Никога не бе присъствувал сред такова огромно мълчаливо множество. Туристите с фотоапарати и набожните пилигрими сега бяха се обединили около една надежда. Времето бе ясно и скоро щяха да разберат дали не бяха направили пътешествието напразно.

Чу се нежен камбанен звън откъм храма, отдалечен на стотина метра и невидим в тъмнината. В същия момент изгаснаха всички лампи по невероятната каменна стълба.

Бяха с гръб към скрития залез. Забелязаха първия плах светлик на деня върху облаците далече под тях; но масивното туловище на планината продължаваше да забавя наближаващата зора.

Секунда след секунда светлината от двете страни на Шри Канда се усилваше, докато слънцето превземаше и последните крепости на нощта. Чу се тихо мърморене в знак на възхищение от търпеливо ожидащата тълпа.

За кратко нищо не се случи. След това се появи, като се простря над половин Тейпробейн! Бе идеално симетричен, тъмносин триъгълник с остри ъгли! Планината не бе забравила своите поклонници. Великолепната й сянка легна върху морето от облаци — символ, който всеки пилигрим интерпретираше по свое усмотрение!

Изглеждаше почти твърда и перфектно праволинейна. Приличаше по-скоро на обърната пирамида, отколкото на обикновен фантом от полусенки и светлини. Ярката светлина заструи по-силно околовръст и първите преки слънчеви лъчи пробиха покрай склоновете на планината, която стана дори по-тъмна и плътна поради контраста. Въпреки всичко през тънката пелена на облаците Морган успя да различи мержелеещите се езера, хълмове и гори на разбуждащата се земя.

Върхът на обвития с мъгла триъгълник се приближаваше с огромна скорост, докато слънцето се издигаше вертикално зад планината, но инженерът не усещаше никакво осезаемо движение! Времето сякаш спря. Настъпи един от редките моменти в живота му, когато той не се сещаше за отминалите в бездействие минути. Сянката на вечността легна върху душата му така, както тази на планината — върху облаците!

Тъмата на небето избледня и замря бързо подобно на петно, разтварящо се във вода. Призрачният, животрептящ пейзаж отдолу замръзна в осезаема действителност. Някъде далеч на хоризонта експлодира светлина, щом слънчевите лъчи се отразиха от прозорците на сграда, обърната на изток. А по-нататък — ако очите не го лъжеха — Морган различи едва забележимата тъмна лента на обграждащата острова лента на морето!

Така започна още един ден в Тейпробейн!

Посетителите започнаха бавно да се разотиват. Някои се върнаха към крайната гара, а други, по-енергични, се отправиха към стълбата, тъй като погрешно считаха, че слизането бе по-лесно от изкачването. Повечето от тях биха били щастливи, ако можеха да вземат асансьора на обратния път на по-долната станция; малцина биха се спуснали пеш съвсем додолу.

Проследен от множество любопитни погледи, само Морган продължи нагоре по къса стълба, която водеше към манастира и самия връх на планината. Задъха се, докато стигна гладко измазаната външна стена, която засия с мека светлина от първите преки слънчеви лъчи. С радост се облегна на масивната дървена врата.

Някой вероятно бе го наблюдавал. Преди да успее да потърси въженце на камбанка или да извести за пристигането си по друг начин, вратата се отвори тихо и той бе посрещнат от монах с жълта роба, който го поздрави с ръце, свити с допрени длани.

— Айю боуан, доктор Морган! Маханайаке Тхеро ще бъде радостен да ви види!