Артър Кларк
Фонтаните на рая (2)

Глава 1. Калидаса

Короната натежаваше с всяка изминала година. Когато преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро я положи неохотно за пръв път върху главата му, принц Калидаса се изненада от лекотата й. Сега, двадесет години по-късно, цар Калидаса с радост изоставяше златния пояс, инкрустиран със скъпоценни камъни, всеки път, когато дворцовият етикет позволяваше.

Царският церемониал бе последното, за което се сещаше тук, на бръскания от ветровете връх на каменната крепост, въпреки че неколцина пратеници или молители чакаха за аудиенция дори на тази секваща дъха висина. Мнозина от пътешествениците до Якагала се отказваха от последното изкачване, което минаваше пред самите челюсти на каменната скулптура на приклекнал за скок лъв, който сякаш всеки момент щеше да им се нахвърли.

Възрастен цар никога не би успял да седне върху този благословен от небето трон. Някой ден и Калидаса щеше да отслабне дотолкова, че нямаше да може да достигне своя дворец. Но той се съмняваше, че щеше да доживее този момент — многото врагове щяха да му спестят униженията, налагани от възрастта.

Сега неприятелите му се обединяваха. Погледна на север, като че можеше да види армиите на своя полубрат, връщащ се, за да изяви претенции за окървавения престол на Тейпробейн. Но тази заплаха се зараждаше далече, някъде отвъд моретата, кръстосвани от свирепи мусонни бури. Въпреки че Калидаса се доверяваше повече на шпионите, отколкото на своите астролози, успокояващите думи на гадателите галеха слуха му.

Малгара беше чакал почти двадесет години, бе кроял планове и бе търсил подкрепа от чуждоземни властелини. Бе много търпелив и почти недоловим враг, дебнеше отблизо и винаги нащрек откъм южното небе.

Идеалният конус на Шри Канда, Свещената планина, се извисяваше над централната равнина и днес изглеждаше по-близо. Още от зараждането на човешката история бе всявал страхопочитание в сърцата на всички, които бяха го зървали. Калидаса също усещаше мрачното му присъствие и небесната мощ, която символизираше.

А Маханайаке Тхеро не притежаваше нито армии, нито бойни слонове, които с писък да размахват покрити с бронз бивници, преди да се хвърлят в битка. Върховният жрец бе старец, облечен с оранжева роба, чието единствено имущество бе молитвена купа и палмово листо, с което да се предпазва от слънчевите лъчи. Докато по-низшите монаси и послушници припяваха около него цитати от свещените книги, той просто седеше мълчалив и кръстосал крака — и по този начин някак си успяваше да насочи съдбата на царството! Странно, наистина…

Днес въздухът бе чист и прозрачен. Калидаса виждаше храма, смален от разстоянието до размерите на бял връх на стрела, запокитена най-отгоре на Шри Канда. Сякаш не бе пипвала човешка ръка! Царят си спомни още по-високите планини, които бе виждал през детството си, когато бе полугост-полузаложник на Махинда Велики. Всички гиганти, които вардеха империята на Махинда, носеха такива корони, направени от заслепяващо очите кристално вещество, за което нямаше измислена дума на езика на Тейпробейн. Индусите вярваха, че било трансформирана по магически начин особена вода, но Калидаса само бе се присмивал на тяхното суеверие.

Този блясък с цвят на слонова кост отстоеше на три дни пътуване — един по царския път през крепости и оризища и два — нагоре по виещата се стълба, която нямаше да изкачи втори път, тъй като накрая й щеше да срещне своя смъртен враг, от когото се страхуваше, защото не можеше да покори. Понякога нощем наблюдаваше как запалените факли на пилигримите очертаваха тънка линия по склона на планината. Завиждаше на поклонниците — и най-отчаяният просяк щеше да посрещне свещеното утро и щеше да приеме благословията на боговете — а повелителят на тази земя не можеше!

В такива случаи се самоуспокояваше, макар и за малко. Заградени от ров с вода и крепостен вал се разпростираха езерцата, фонтаните и градините на удоволствията, за които не бе пожалил богатствата на царството си. Когато му додяваха, привикваше жените от харема си или двестате несменяеми безсмъртни, с които често споделяше мислите си, тъй като нямаше на кои други да се довери.

Гръмотевица раздра западното небе. Калидаса загърби мрачната заплаха на планината и се обърна в посока на далечната надежда за дъжд. Този сезон мусонът закъсня. Изкуствените язовири, които подхранваха сложната напоителна система на острова, бяха почти празни. По това време на годината все още трябваше да се плиска вода в най-големия от тях, Паравана Самудра, „Морето на Паравана“, наречен на името на баща му, което поданиците все още произнасяха, макар и боязливо.

Бе завършен преди тридесетина години след поколения къртовски труд. В онези щастливи дни младият принц Калидаса бе застанал гордо до баща си, когато огромните врати на шлюзовете се отвориха и животворната вода потече през пресъхналата земя. В цялото царство не можеше да се срещне по-прекрасна гледка от леките вълни на огледалото на това огромно езеро, дело на човешка ръка, което отразяваше куполите и върховете на кулите на Ранапура, Златния град, древната столица, която бе напуснал, преследвайки своите мечти.

Гърмът протътна още веднъж, но Калидаса знаеше, че обещанията му бяха лъжливи. Дори тук, на върха на Демонската скала, въздухът висеше застинал и безжизнен. Не последва внезапно преваляване, предвестник на началото на мусонния период. Преди да завалят дъждовете, може би гладът щеше да се прибави към неговите грижи.

— Ваше величество! — обади се смирено шамбеланът, управляващ царския дворец. — Пратениците скоро ще потеглят! Желаят да ви отдадат последна почит!

„А, да! Онези двамината, бледоликите посланици, пристигнали отвъд океана!“ Би съжалил, ако си тръгнеха, тъй като в омразната им „Тейпробани“ бяха донесли чудеса, за които така и не признаха, че не можеха да се сравнят с неговата крепост-палат в небето!

Калидаса обърна гръб на планината с бяла шапка и неравния, мержелеещ се пейзаж и заслиза по стъпалата от гранит към приемната зала. Зад него шамбеланът и свитата му понесоха дарове от слонова кост и скъпоценни камъни вместо високите, горди мъже, които чакаха, за да се сбогуват. Не след дълго те щяха да отнесат съкровищата на Тейпробейн в задморска страна, в град, с векове по-млад от Ранапура, и може би щяха да отклонят, макар и за малко, император Хадриан от мрачните му помисли.

Маханайаке Тхеро пристъпваше бавно към северния парапет. Робата му гореше като оранжев огън на фона на бялата мазилка на стените на храма. Далече отдолу от хоризонт до хоризонт се разпростираха оризови ниви в шахматен порядък, тъмните линии на иригационните канали и бляскавата синева на Паравана Самудра, в чиито води свещените куполи на Ранапура сякаш плуваха като призрачни мехурчета, неимоверно големи, ако човек си спомнеше разстоянието, на което се намираха. Бе наблюдавал тази вечно изменяща се панорама, но така и не успя да обхване всички подробности на реещата се плетеница. Цветовете и границите им се размиваха с настъпването на всеки сезон или временно заоблачаване. „До деня, когато и аз ще потъна в мрак, все ще откривам нови багри!“ — помисли Бодхидхарма.

Само едно нещо нарушаваше вълшебния пейзаж. Заобленият каменен блок на Демонската скала, макар и миниатюрен поради разстоянието, изглеждаше като чужд нашественик. Легенда гласеше, че Якагала била частица от раждащ целебни билки хималайски връх, който богът на маймуните Хануман изпуснал случайно в бързината, докато носел лекарство и планината на своите ранени в битката при Рамайана другари.

От тази дистанция не можеха да се различат подробностите на скъпата, но безполезна и глупава прищявка на Калидаса, с изключение на едва забележимата линия, загатваща контурите на крепостния вал на градините на удоволствието. Дори веднъж преживяното в тях се вплиташе завинаги в подсъзнанието и се асоциираше с Демонската скала. Пред вътрешния поглед на Маханайаке Тхеро като на яве се протегнаха огромни лъвски лапи откъм зъберите на скалата, а към върха се извисиха бойниците на крепостта, която обитаваше трижди проклетият цар…

Стовари се гръм. Тътенът доби бързо небивала мощ и разлюля планината. Небето се разтресе продължително, после звукът препусна и заглъхна на изток. Няколко дълги секунди ехото преливаше ръба на хоризонта.

Нямаше грешка! Дойде предвестникът на проливните дъждове! Не ги очакваха по-рано от три седмици, а службата „Управление на мусоните“ никога не грешеше с прогнозата си повече от едно денонощие. Когато еченето замря, върховният жрец се обърна към насъбралите се.

— Край на обозначените коридори за кацане на космически кораби! — промълви с малко по-голямо раздразнение, отколкото тълкувател на Дхарма трябваше да си позволи. — Получихме ли показанието на измервателните уреди?

Млад монах изрече кратко няколко думи пред микрофона, монтиран на китката му, и зачака отговор.

— Да… Звукът е достигнал сто и двадесет децибела — с пет повече спрямо предишния запис.

— Изпратете обичайния протест до службата за управление „Кенеди“ или „Гагарин“. Като си помисля, оплачете се и на двете! Не че в бъдеще ще вземат някакви мерки, разбира се!

Преподобният Бодхидхарма Маханайаке Тхеро — осемдесет и пети от своята династия — проследи с очи разтварящата се в небето следа от пара. Внезапно му хрумна съвсем немонашеска мисъл: „Навярно Калидаса наказва операторите, работещи на космическа орбита, които мерят доларите само с килограми, за да си вършат съвестно работата! Наказанието вероятно е свързано с набиване на кол, стъпкване от слонове с метални подкови или заливане с врящо масло!“.

Ех, колко по-прост бил животът преди две хиляди години!