Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (81) (1352–1878)

Османската империя в навечерието на кризата

Прерастването на съществуващите противоречия в обща политическа криза се обуславя между другото и от изоставането на Османската империя от развитието в Европа. Въпреки победата в Кримската война Парижкият договор от 1856 г. я поставя в положение на зависимост към големите европейски държави: потвърждават се всички капитулации и неравноправни договори, на чуждите поданици се гарантира екстериториалност, прилага се доктрината на „открити врати“, сключват се нови търговски договори, с които се разрешава внасянето на индустриални стоки в империята с ниски мита, империята е залята с по-евтини произведения на европейската промишленост, чужди капиталисти получават изгодни концесии, осбено в железопътното строителство — безплатна земя за прокарване на железниците, освобождаване от данъци, гарантиране на минимален доход от всеки километър жп линии и пр. През 60-те и 70-те години Портата сключва също така много заеми в чужбина, плащанията по които поглъщат все по-голяма част от националния доход. Назрява финансова криза, която управляващите среди в Цариград „преодоляват“ главно чрез увеличаване на данъците — събиране на десятъка в размер 12,5%, увеличаване на военния откуп, данъка върху тютюна и пр.

Не би следвало всичко това да се оценява само негативно. Наистина Османската империя изостава в развитието си, но показва определен стремеж да догонва Европа. Реформената дейност на управляващата върхушка в Цариград продължава с неотслабващо темпо и след Кримската война, като засяга всички сфери на икономиката, политиката и културата. Цялото законотворчество от 60-те години по аграрните отношения, търговията, съдопроизводството, управлението, просветата и пр. заменя постулатите на Корана и шериата със съвременни европейски понятия и модели. Откриват се учебни заведения и научни дружества, издават се списания и вестници, отглежда се интелектуален елит (Ибрахим Шинаси, Намък Кемал, Зия бей, Али Суави и др.), който популяризира прогресивни идеи и проправя път на свободомислието. Осъществява се всъщност процес на „обуржоазяване“ на турското общество, възниква търговско-посредническа буржоазия и буржоазно-либерална интелигенция, която застава в опозиция на средновековното мислене и султанския абсолютизъм.

През 60-те години на XIX век приложение намира и принципът на представителност на населението в управлението на провинциите — наред с назначени управители на административните единици (вилаети, санджаци, кази, нахии) се създават и местни парламенти (меджлиси), в които участват изборни представители на населението (двама мюсюлмани и двама немюсюлмани). Там се обсъждат въпроси на местната администрация и власт — финанси, данъци, полиция, обществени работи, аграрни отношения, селско стопанство и пр. През 1864 г. се учредява Дунавският вилает (чрез обединяване на предишните еялети Силистра, Видин и Ниш), чието управление поема един от големите реформатори на империята Мидхат паша. Строят се пътища, основават се земеделски кооперативни банки, отпускат се заеми на селяните, българските земи стават главен доставчик на зърно за столицата, подобрява се халът на селяните, процъфтяват села, градове и паланки.

Империята обаче продължава да се задръства от трудно решими и нерешими проблеми. Проблем номер едно е постоянният недостиг на пари. Сключването на заеми води до зависимост от заемодателите, увеличаването на данъците — до недоволство и брожение на поданиците, а пускането на „каймета“ в обращение — до инфлация. Друг проблем са рушветчийството и явашлъкът — нищо не става без подкуп, заникаъде не се бърза, обща поквара и ориенталска леност. Следва по нататък черкезко — татарският проблем: около 400 хиляди черкези и татари, прогонени от Южна Русия и Кавказ, търсят убежище в империята, в Анадола или в българските земи. Идват мръсни и гладни, носят болести и епидемии, настаняват се върху държавни земи и в домове на християни (повече насила, отколкото „по закон“), попълват османския аскер и башибозук, изострят противоречията в обществото (вместо тяхното притъпяване, към което се стремят османските реформатори).

Към всичко това следва да се добави появата на опозиция на официалната власт в империята. Става дума за движението на „новите Османи“. Укрепващите турски буржоазно-либерални кръгове искат прокарване на конституция и демократизиране на империята. Те мислят чрез натиск върху султана да постигнат ограничаване на абсолютизма, искат мерки за развитие на занаятите, търговията и селското стопанство, укрепване на финансовото положение на държавата и отстраняване на чуждото вмешателство в нейните вътрешни работи. През 1865 г. се създава „Дружество на новите Османи“, а две години по-късно се подготвя заговор против великия везир и правителството. Следват гонения и поява на турска политическа емиграция в Европа. Две са основните идеи с които движението излиза на османската политическа сцена: конституция и „османска нация“. Целостта на Османската империя може да се отстоява чрез прокарване на конституция и обединяване на всички народи на империята в единна „османска нация“. Конституцията щяла да модернизира държавата и да лиши Европа от основание за намеса в нейните вътрешни работи, а „османската нация“ щяла да неутрализира етно-религиозните различия между поданиците на султана и да лиши от основание националните движения на отделните народи на многонационалната империя.

Ако конституционализмът наистина е повеля на времето, то „османската нация“ е безпочвено умопостроение, което остава без покритие в реалната действителност. Това показва между другото и следващото историческо развитие на Балканите — основен проблем на Османската империя си остава националноосвободителното движение на нетурските народи. Със своите искания за автономия и независимост то заплашва целостта на империята и дава основание на Русия и другите сили за намеса. Тази „опасност“ еднакво добре се схваща и от управляващите среди, и от опозиционните буржоазно-либерални кръгове. Но докато султанът Абдул Азис „спасява“ империята от надигащата се национална революция на народите с брутална сила и жестокост, то „новите Османи“ и Мидхат паша прибавят към старата инерция една конституция и една измислена нация.

Въстанията в Босна и България

Националноосвободителното движение на Балканите през втората половина на XIX век навлиза в нов етап на развитие. Сърбия, Гърция и Черна гора подкрепят освободителното движение на намиращите се още под османска власт свои сънародници и издигат свои хегемонистични планове. Формира се освен това силно демократично течение в българското, сръбското и гръцкото националноосвободително движение, което се стреми не само към национално, но и към социално освобождение и демократично управление. Правят се опити за обединение на революционните сили на Балканите, създават се комитети и организации, установяват се връзки и сътрудничества, подготвят се общи въстанически действия. Почти навсякъде националноосвободителното движение се оказва в състояние да организира въстанически акции за освобождение със собствени сили.

Източната криза започва през юли — август 1875 г. с избухване на въстание в Херцеговина, Северна и Югозападна Босна. На борба срещу чуждата власт, срещу заптиетата и събирачите на увеличения десятък масово се вдигат селячеството, интелигенцията и местната буржоазия. Въстаниците блокират редица градове и крепости, създават свои укрепени лагери и успешно отбиват атаките на султанската войска и башибозука чак до Руско-турската война от 1877–1878 г. Начело на въстанието застават прехвърлилите се от Черна гора в Херцеговина стари войводи Мичо Любибратич и Пеко Павлович, както и редица местни революционни дейци, свещеници и търговци — Лазар Сочица, Петър Радович, Богдан Зимонич, Васо Видович, Голуб Бабич и други. Освободителната борба на босненското население намира широка подкрепа сред демократичната общественост във всички южнославянски области, а също така и в Европа. Възникват комитети за събиране на помощи, прииждат доброволци от Сърбия, Черна гора, Хърватия, Русия и др. страни. Създава се и международен комитет за подпомагане на въстанието със седалище в Париж.

Основното искане на босненското въстание от 1875–1876 г. е за ликвидиране на съществуващия социален ред. Що се отнася до бъдещето на въстаналите области, то въстаническата програма предвижда обединението им със Сърбия и Черна гора. Група босненски ръководители начело с Г. Бабич официално декларират обединението на Босна със Сърбия и провъзгласяват сръбския княз Милан Обренович и за босненски княз. Група херцеговински водачи пък провъзгласяват черногорския княз Никола и за херцеговински княз. Формира се и силна революционнодемократическа група начело с Васо Пелагич, която като изразител на интересите на селячеството, разоря ващото се занаятчийство и дребните търговци не е против обединението на въстаналите области със Сърбия, но иска осъществяването и на социално-икономически и политически преобразувания в обединената държава. Възниква също така династическо Караджорджевско течение начело с принц Петър Караджорджевич, което свързва обединението с династическа промяна — сваляне на династията на Обреновичите и заменянето й с тази на Караджорджевичите.

Въстанието в Босна и Херцеговина е последвано от въстания в България — Старозагорско и Априлско. Те стават звено в общата въстаническа верига на Балканите и бележат нов връх в развитието на българското националноосвободително движение. При това Гюргевският комитет, организатор на Априлското въстание, полага усилия да съгласува движението в България с въстанието в Босна и евентуална намеса на Сърбия. През април 1876 г. за Белград заминава Георги Живков за преговори със сръбското правителство и координиране на действията.

Най-плодотворна е подготовката за Априлското въстане в четвърти (Панагюрски) революционен окръг — почти цялото население се въвлича в движението, съставят се мобилизационни списъци, събира се оръжие, шият се униформи и пр. На 14 април 1876 г. в местността Оборище се свиква Народно събрание, което обсъжда положението и взема решение за започване на въстание на 1 май, както е предвидено и в решенията на Гюргевския Централен революционен комитет от декември 1875 г. Приема се също, че в случай на провал апостолите са в правото си да обявят въстанието и преди уречената дата. И точно това се случва: властите научават за събранието в Оборище, следва опит за арестуване на Тодор Каблешков (председател на революционния комитет в Копривщица) и преждевременно обявяване на въстанието (20 април 1876 г.).

С „кървавото“ писмо на Каблешков и тревожния звън на църковните камбани в Копривщица започва паметното българско Априлско въстание. Веднага въстават Панагюрище, Клисура, Стрелча и десетки други селища — Мечка, Поибрене, Мухово, Церово, Славовица, Лесичево, Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера, Батак и др. Въстанието обхваща и Търновския и Сливенския революционен окръг: край селата Кръвеник, Батошево, Ново село, в Дворянския манастир и на много други места се водят тежки сражения в името на българската свобода и независимост. Знамето на българската революция в продължение на няколко дни се вее над градове, села и паланки, по Средна гора и Стара планина, но силите са неравни — редовна османска армия и опълчение (башибозук) навсякъде разбиват въстаници и четници, опожаряват и мъстят с необикновена жестокост. Още преди да загаснат пожарищата, от север в България влизат две чети — едната начело с Христо Ботев, другата начело с Тоньо Стоянов, едната във Врачанския балкан, другата в Североизточна България. Последен героичен подвиг, с който трагично завършва Априлското въстание.

Равносметката: огромни български страдания и жертви в името на свободата и независимостта; необикновени, дори невероятни турски зверства и жестокости — до клане на хиляди хора на дръвник; дълбока пропаст между един народ и държавата (режима, властта, системата), в която е принуден още да живее; всеобщо възмущение на света от турските зверства и изобщо от султанската империя. Априлското въстание е още едно потвърждение за историческата обреченост на Османската империя и неопровержимо доказателство за достойнствата на българската нация и нейното право на свобода и независимост в собствена национална държава.

И все пак българското въстание не успява, за разлика от въстанията на сърби и гърци, станали половин век по-рано. Обяснението на тази разлика вече не се определя от това, кой колко е „узрял“ за своята свобода и независимост (през 70-те години на XIX век българите показват готовност за борба, стигаща до саможертва), а от това, какво е състоянието на Османската империя. Знае се, че през първата четвърт на XIX век, когато въстават сърби и гърци, нейното вътрешнополитическо и международно положение е крайно неблагоприятно — сепаратизъм, размирици, неуспешни войни и пр., изобщо неспособност да отстоява териториалната си цялост. Следователно „шансът“ тогава е на страната на тия, които въстават. Българите не използват този шанс. Впоследствие, през 60–70-те години, когато българите тръгват към свое собствено голямо въстание, Османската империя вече не е това, което е била 3–4 десетилетия по-рано — няма сепаратизъм и размирици, а има силна редовна армия и многочислено опълчение (башибозук). И шансът на противниците на империята на султана не се увеличава, а напротив — намалява. Още повече че през средата и втората половина на XIX век Европа много по-категорично се противопоставя на руската балканска политика, отколкото това е правела по-рано.

Великите сили и въстанията на Балканите

Както винаги, така и през 1875–1876 г. въстанията на Балканите нарушават спокойствието на дипломатическите канцеларии, предизвикват сериозни международни усложнения. Първоначално Австро-Унгария декларира, че ще пази „неутралитет“, и упражнява натиск върху Сърбия да не се намесва в подкрепа на босненско-херцеговинските въстаници. Същевременно сред управляващите среди във Виена и Будапеща си пробива път идеята за „приятелско“ споразумение с Русия на основата на подялба на Балканския полуостров, при което Дунавската монархия да завладее Босна и Херцеговина, а източната част на Балканите да се резервира за руското влияние. Подкрепяйки въстанията на балканските славяни, руската дипломация от своя страна също се стреми да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария. Така възникват предпоставки за австро-руско „сътрудничество“, което на практика се превръща в задължение двете съперници да не действат самостоятелно.

През август 1875 г. руската дипломация предлага Австро-Унгария и Русия съвместно да се застъпят на въстаналите области (Босна и Херцеговина) да се предостави автономия. Австро-Унгария обаче не приема тези внушения. Вместо това в края на 1875 и началото на 1876 г. със съгласието и на другите сили тя излиза с проект за ограничени реформи: освобождаване на селяните от данъци за изтеклите една-две години, амнистия, нормална мирна работа, възстановяване на разрушените жилища за сметка на Портата и пр. Под натиска на Австро-Унгария и Русия султанското правителство издава редица реформени актове, с които отново потвърждава равноправие между мюсюлмани и християни, равенство пред законите и пр. Ръководителите на босненско-херцеговинското въстание обаче отхвърлят всички проекти и „реформи“ — те искат свобода и свое собствено управление, изтегляне на турските войски, разоръжаване на мюсюлманското население, получаване на земя в собственост.

Следващата акция на великите сили е съгласуването на една колективна нота до Портата с искане да проведе реформи в Босна и Херцеговина (януари 1876 п). Предлага се между другото събираните в областта данъци да се изразходват само за нейни нужди. Иска се освен това съставяне на специална комисия от босненски християни и мюсюлмани (по равен брой), която да контролира осъществяването на въпросните реформи. В своя отговор (11 февруари 1876 г.) султанското правителство заявява съгласието си да проведе предлаганите реформи, но не приема искането данъците от Босна и Херцеговина да се изразходват само за нуждите на босненско-херцеговинското население. Същевременно Портата прави опит със силови действия да реши кризата — през първите месеци на 1876 г. султанска армия предприема наказателни операции във въстаническите райони, но освен предизвикващи възмущение изстъпления и жестокости друго не може да постигне.

След неуспеха на тази акция през май 1876 г. се срещат ръководителите на руската, австро-унгарската и германската дипломация в Берлин. Исканията на Русия задаване автономия на славянските области на Балканите се отхвърлят от Австро-Унгария и Германия. Изработва се т.нар. Берлински меморандум, с който отново се предлагат ограничени реформи в Босна и Херцеговина. Междувременно Априлското въстание в България бива потушено с големи жестокости. Окуражена от Англия, Портата отхвърля меморандума. Възниква мощно световно движение против турските зверства, а Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза се задълбочава.

Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г.

През лятото на 1875 г., когато избухва въстанието в Босна и Херцеговина, Сърбия се намира пред избори. Развивайки предизборната борба под лозунга за оказване на подкрепа на босненско-херцеговинското въстание, либералите спечелват изборите. Новият либерален кабинет обаче се озовава в трудно положение: цялата общественост настоява за активна политика за оказване на военна помощ на въстаниците, а Сърбия е неподготвена. При това великите сили, особено Австро-Унгария, държат за ненамеса, а княз Милан Обренович проявява колебание. Вместо война с Османската империя, което иска народът, той пристъпва към либерално-демократични реформи (разширяване на самоуправлението на общините, ограничаване цензурата и полицейския произвол и пр.), с които ангажира вниманието на политическите сили към вътрешните проблеми на страната. Но това не помага: демократизацията на политическия живот още повече активизира движението за намеса на Сърбия.

Народът, църквата и политическите партии настояват за оказване на помощ на босненското въстание, в това число и с цената на война с Османската империя.

На такава позиция е и Народната скупщина. През септември 1875 г. тя заседава в Крагуевац и взема следните решения: 1. За подпомагане на въстанието и за военната подготовка на Сърбия да се сключи външен заем от 36 млн. динара; 2. Парламентарна комисия да контролира правителството при сключването на заема и неговото усвояване; 3. В случай на война чиновническите заплати и пенсиите да не бъдат по-високи от 120 динара месечно. Князът е против тези решения, не присъства на заседанията на Скупщината и уволнява правителството. Новото правителство на Любомир Калевич, макар и прекалено миролюбиво, също смята войната за неизбежна. То проучва обстановката и установява, че освен Черна гора никоя друга държава не подкрепя Сърбия. Всички политически групировки в страната обаче се определят в полза на войната, а либералите обясняват, че в случай на ненамеса Австро-Унгария ще се настани в Босна. „Сега или никога“ — това е техният лозунг. И в крайна сметка през пролетта на 1876 г. и княз Милан решава да пробва силите си на бойното поле. На власт отново са повикани либералите, подписват се съюзен договор и военна конвенция с Черна гора (юни 1876 г.) и с писмо на княз Милан до великия везир се иска Портата да повери управлението на Босна и Херцеговина на Сърбия. Без да дочака отговора на това писмо, на 30 юни 1876 г. Сърбия обявява война на Турция. Два дни по-късно това прави и Черна гора.

Сръбско-черногорската война срещу Турция се посреща с въодушевление не само от въстаниците в Босна и Херцеговина, но и сред други народи. Веднага започва прииждането на доброволци в Сърбия. Още в навечерието на войната тук пристига руският генерал Черняев и заема поста главнокомандващ сръбските войски. В редовете на сръбската армия се сражават около 4 хиляди руски доброволци. Българската емиграция трескаво се заема да изпрати цяла дивизия в помощ на Сърбия. До септември 1876 г. числото на българските доброволци в сръбската армия достига около 2500 души.

Въпреки общия патриотичен подем войната се развива неблагоприятно за Сърбия. Нейната „народна войска“, която има характер повече на опълчение, отколкото на редовна армия, се оказва на твърде ниско ниво — лоша подготовка, старо и негодно оръжие, бездарно командване. На бойното поле Сърбия изкарва 123-хилядна войска срещу 133 хиляди редовен османски аскер, 20 хиляди башибозук и 25 хиляди в резерва. Сръбското командване мисли да настъпва по направлението Ниш—Бела паланка—Пирот и по направлението Зайчар—Кула—Видин, но турската армия взема инициативата, завладява Зайчар, Княжевац, Алексинац и се насочва по долината на р. Морава. Става решително сражение при Дюнис, спечелено от Турция. Наистина черногорските войски и херцеговинските въстаници нанасят няколко поражения на действащите срещу тях турски войски, но положението не се променя: Сърбия е изправена пред военен погром, пътят на турците към Белград остава открит. Намесва се обаче Русия: в края на октомври 1876 г. Портата получава руски ултиматум, прекратява настъплението и сключва примирие със Сърбия.

Цариградска конференция

Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие. Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче на желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство“. Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между руския и австро-унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия, а Цариград с неговата околност да стане свободен град.

Поражението на Сърбия осуетява реализирането на това споразумение. На международната сцена обаче все по-императивно се поставя българският въпрос. Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското командване пристъпва към частична мобилизация. Обезпокоени от това, западните сили, главно Англия, решават да търсят изход от кризата в една международна конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. След дълги преговори Цариградската конференция изработва един проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Двете автономни области следва да се управляват от губернатори, християни, назначени от султана и одобрени от великите сили. Създават се освен това областни събрания, изграждат се местна милиция и жандармерия, турската администрация се премахва, а турските войски се прибират в определени гарнизони. Подобен статут на автономни области се предвижда също така и за Босна и Херцеговина.

Междувременно в османската столица стават важни промени. Столичното мюсюлманско население негодува срещу европейското движение в защита на въстанията в Босна и България. То обвинява управляващите, че допускат намеса на чужди държави във вътрешните работи на империята. Следват брожения и сваляне на великия везир Недим паша от поста му, а след това и детрониране на султана Абдулазис (29 май 1876 г). Новият султан Мурад V заема трона само три месеца, след което също е детрониран и заменен с брат му Абдулхамид II (1 септември 1876 г.). В правителството влиза Мидхат паша, който впоследствие става велик везир. С ускорен темп се подготвя конституция — основен пункт в програмата на новите Османи. На 23 декември 1876 г. по време на заседанията на конференцията в Цариград тя е тържествено оповестена със 101 топовни гърмежи. Във връзка с това турските делегати обявяват, че султанът „дарява“ конституция на своите поданици. Османската империя се обявява за единно царство, а нейните поданици — за „Османи“. Предвижда се двупалатен парламент: долна камара от избрани депутати и сенат от назначени от султана сенатори. Официален език в империята е турският, а държавната религия — ислямът. Прокламират се граждански свободи и права.

В действителност конституцията от 1876 г., дело главно на Мидхат паша и неговите привърженици, се използва само като мотив за отхвърляне решенията на Цариградската конференция, но в практиката остава неприложена. В началото на февруари 1877 г. Мидхат паша е арестуван, започва утвърждаването на абсолютисткия режим на Абдулхамид II, а конституцията постепенно минава в забвение.

След неуспеха на Цариградската конференция Русия пристъпва към непосредствена дипломатическа подготовка за военно разрешаване на Източната криза. През януари тя сключва секретно споразумение с Австро-Унгария, по силата на което в случай на руско-турска война Дунавската монархия се задължава да пази неутралитет. Цената на този неутралитет е Босна и Херцеговина — Русия се съгласява след войната Австро-Унгария да окупира тези турски провинции. В началото на 1877 г. настъпва процес и на англо-руско сближение, което се развива в отговор на прекомерното засилване на Германия и заплахите на Бисмарк срещу Франция. През март 1877 г. е подписан т.нар. Лондонски протокол. Отново се предлага на Портата да осъществи реформи в духа на решенията на Цариградската конференция. В случай на отказ Русия получава съгласието на Англия да действа със сила.

Руско-турската война от 1877–1878 г. и балканските народи

Разчитайки на своята военна мощ и надявайки се на закрила от страна на Англия поради англо-руските противоречия, Портата отхвърля Лондонския протокол. Тогава Русия обявява война. Без да се спираме на развитието на военните действия, ще се опитаме да очертаем приноса на балканските народи в борбата на страната на руското оръжие в името на националната свобода и независимост.

Румъния. В началото на Източната криза румънското правителство обявява неутралитет. Румънската общественост обаче явно е на страната на въстаниците в Босна и Херцеговина. На освободителното дело на балканските славяни симпатизира и румънското правителство. По време на Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. румънските власти улесняват транспортирането на военни пратки и доброволци от Русия през Румъния в помощ на Сърбия. Освен това румънското правителство излиза с официален протест срещу извършените жестокости и зверства при потушаването на Априлското въстание в България. То предявява към Портата редица искания: Румъния да не се нарича повече „Обединени княжества Влахия и Молдова“, нейните представители в чужбина вместо агенти да се наричат дипломати, да се признават румънските паспорти, да се уточни границата между двете държави в района на дунавските острови, да се сключат румъно-турски търговски, пощенски и други конвенции и пр., с една дума Османската империя да се отнася с Румъния като с независима държава. Румънското правителство поставя тези искания в края на 1876 г. и пред Цариградската конференция, но не получава удовлетворение. И основателно предстоящата война, в която Румъния ще влезе като съюзник на Русия, ще се нарече румънска война за независимост.

По време на подготовката на Руско-турската война се повеждат преговори между Русия и Румъния относно преминаването на руски войски през румънска територия. Заинтересована от извоюване на пълна независимост спрямо Портата, Румъния проявява благосклонно отношение към намеренията на Русия. Подготвя се руско-румънска съюзна конвенция, подписана на 4 април 1877 г.: на руските войски се разрешава преминаване през румънска територия, а Русия гарантира териториалната цялост на Румъния и обещава да признае назависимостта й.

Конвенцията не задължава Румъния да се намеси във войната срещу Турция. Портата обаче разглежда Румъния не като неутрална, а като воюваща държава. Всъщност още през май 1877 г. войната засяга непосредствено и Румъния. Турската флота и артилерията от Дунав и крайбрежието обстрелват румънските градове, а башибозуци нахлуват на румънска територия и грабят. Така Румъния фактически става съвоюваща страна като съюзник на Русия. На 9 май 1877 г. румънският парламент провъзгласява независимост на Румъния и обявява война на Турция. Румънската армия оказва активно съдействие на руските войски при преминаването на Дунав, а след това се включва в обсадата на Плевен и дава значителен принос за разгрома на Осман паша. Освен това румънски войски участват в освобождението на Северозападна България — Никопол, Оряхово, Видин.

Сърбия и Черна гора. Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г. завършва с примирие, което не прераства в действителен мир. Наистина започват преговори за сключване на съответни мирни договори, но особени резултати не се постигат. Черна гора предявява искания за териториално разширение, които Портата категорично отхвърля. Поради това състоянието на война в турско-черногорските отношения не се прекратява. А когато през април 1877 г. избухва Руско-турската война, военните действия на черногорско-турския фронт се подновяват. Така че Черна гора, вярна на своята историческа традиция, и този път става съюзник на Русия против Турция.

Още в навечерието на Руско-турската война Портата съсредоточава значителни сили срещу въстаниците в Босна. Турските войски предприемат генерално настъпление срещу главния въстанически лагер при Църни Потоци в Югозападна Босна. През август 1877 г. те разбиват въстаническите отряди. Заедно с тази акция в Босна 35-хилядна армия начело със Сюлейман паша настъпва срещу Черна гора. След кръвопролитни сражения през юни 1877 г. турските войски преодоляват черногорската съпротива и настъпват на черногорска територия. Пред непосредствена заплаха се оказва самата столица Цетине. В това време обаче започва руското настъпление през Дунав и турското командване прехвърля армията на Сюлейман паша от Черна гора в България за спиране устрема на ген. Гурко на юг. Черногорците си отдъхват и минават в настъпление, като продължават войната с Турция до сключването на руско-ту ре кото примирие (31 януари 1878 г.). Освободени са някои по-плодородни и равнинни територии с градски центрове (Никшич, Бар, Улцин), както и част от Адриатическото крайбрежие.

Що се отнася до Сърбия, то нейната политика за присъединяване на Босна и Херцеговина търпи пълен провал: поражението във войната с Османската империя не е най-голямото зло, по-голямо зло е руското споразумение с Хабсбургите за предоставяне на въпросните области на Австро-Унгария. След това споразумение Русия вече внушава на Белград примирение и сключване на мир с Турция. В края на февруари 1877 г. такъв мир е подписан — възстановява се сръбско-турската граница, съществувала преди войната от 1876 г. С прокламация от 5 март 1877 г. княз Милан обявява, че съдбата на християните под турска власт е в чужди ръце, а Сърбия остава в същите отношения с Османската империя, както и преди войната.

Положението обаче вече не е същото. Предвижданията на Гарашанин, че е възможна подялба на балканското наследство на Османската империя между Русия и Австрия, са на път да се сбъднат. Сърбия губи перспектива за териториално разширение към Босна, където ще се настани Австро-Унгария, а на изток предстои създаване на българска държава, в която ще доминира Русия. Наистина за ликвидиране на Сърбия като държава за момента не става въпрос, но за реализиране на великосръбската държавотворна програма перспективи няма. Пречка за това освен Австро-Унгария сега става и Русия, респ. създаваната от нея България.

Сръбските опасения от решаването на българския въпрос се проявяват още по време на учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Белград тогава протестира пред Портата и Цариградската патриаршия срещу териториалния обхват на Екзархията — настоява се тя да действа като българска национална църква само в границите на някогашната Търновска патриаршия. По време на Източната криза от 1875–1878 г. идеята за Сърбо-България или Българо-Сърбия вече е забравена, сега на преден план стои съперничеството и противопоставянето, а Балканският съюз от 1866–1868 г. е погребан.

След избухването на Руско-турската война през 1877 г. Сърбия отново започва мобилизация, но не се решава веднага да се включи във военни действия, а и Русия първоначално не настоява за това. Затрудненията на Русия в боевете за Плевен обаче променят положението — руското командване иска незабавно влизане на Сърбия във войната. В Белград обаче на са сигурни в руската победа и изчакват развоя на събитията. Едва след падането на Плевен, през декември 1877 г., т.е. малко преди края на руско-турската война, Сърбия се намесва. Този път изгледите за успех във войната срещу Турция са значително по-добри: Русия разгромява главните турски сили, Сърбия получава руска финансова помощ, нейната армия е реорганизирана и разпределена в 5 корпуса, общо около 80 хиляди бойци.

Военният план на Сърбия и в тази сръбско-турска война е подобен на този от предишната война: настъпление към Босна и Херцеговина е невъзможно — подобна стъпка би означавала война с Австро-Унгария. Следователно за движение на сръбските войски остава свободна посоката изток и югоизток. И три от петте сръбски корпуса на 15 декември 1877 г. минават в настъпление на изток. Победата е сравнително лесна — без особени усилия сръбските войски обсаждат Ниш и превземат Бела Паланка и Пирот. На 12 януари 1878 г. те влизат в Ниш, а на 30 януари — във Враня. Някои сръбски части стигат дори до Сливница, Трън, Брезник и Радомир, други превземат Кула. След влизането на руските войски в София (5 януари 1878 г.) и при очертаващия се разгром на Турция руското командване губи интерес към сръбското придвижване на изток и съветва Сърбия да пренасочи войските си към Новопазарския санджак, където и без това настъпва един от сръбските корпуси. Скоро след това идва руско-турското примирие и прекратяване на войната.

Гърция. Източната криза от 1875–1878 г. предизвиква раздвижване и в Гърция. Засилва се освободителното движение на остров Крит, в Тесалия и Епир. Образуват се въстанически чети, които повеждат борба с турската власт и башибозука. Гръцката демократична общественост настоява за активна политика на Гърция за оказване реална помощ на националното движение на гръцкото население под турска власт. Възникват комитети, събират се оръжия и боеприпаси, формират се чети на гръцка територия, които навлизат в неосвободените гръцки области, в края на 1877 и началото 1878 г. Епир, Тесалия и Южна Македония стават арена на непрестанни сблъсквания и кръвопролитни сражения.

Въпреки това Гърция не взема активно участие в събитията. Тя отдавна е под влияние на „северната опасност“: Сърбия иска да играе „пиемонтска роля“ с претенции към някогашни византийски територии; в Русия и останалия славянски свят е в подем панславизмът; учредява се Българска екзархия и предстои създаване на българска държава върху територии, към които протяга ръце гръцката „Мегали идея“; големи славянски държави на Балканите плюс руско господство в Проливите не хармонира с мегаломанските идеи и намерения на политическия елит в Атина. Оттук и пасивността на Гърция в събитията. Гръцката държава, слаба икономически и финансово, при остри вътрешнополитически борби и чести правителствени смени, се намира под влияние на английския натиск в полза на териториалната цялост на Османската империя. Важен аргумент на английската дипломация за запазване на гръцкия неутралитет става заплахата, че освободителното движение на балканските славяни, поддържано от Русия, е опасно за Гърция. Този аргумент намира най-благоприятна почва сред панелинистичните кръгове в Атина. През пролетта на 1876 г. от сръбска страна идват предложения за гръцко-сръбски съюз и обща война с Османската империя, които гръцкото правителство не приема. То не само отказва да воюва срещу Турция, но дори въстаническите движения в Тесалия, Епир и на остров Крит не подкрепя. След спирането на руската армия пред Плевенската крепост руското командване настоява Гърция да започне война с Турция, но и този път гръцкото правителство не се намесва. Вместо това то поставя условия: Русия да даде гаранции, че след войната Гърция ще получи Тесалия, Епир, Македония и част от Тракия. Иска се освен това пристигане на руски кораби в гръцки води за защита срещу турския флот.

Същевременно в края на 1876 г. и началото на 1877 г. гръцкото правителство взема някои военни мерки: гласуване на извънреден бюджет за военни приготовления, закон за всеобща военна повинност и пр. Въпреки заплахите, че в случай на нарушаване на неутралитета Англия ще окупира Пирея, през август 1877 г. гръцкият външен министър Харилаос Трикупис декларира, че ако не спрат турските жестокости в Тесалия, Гърция ще започне война. Поради затягането на боевете при Плевен и заплахите на Англия гръцкото правителство обаче се въздържа от преки действия. Едва през януари 1878 г. след влизането на руските войски в Одрин управляващите кръгове в Атина изоставят линията на изчакване. Изплашено да не изпусне последния шанс за намеса и присъединяване на обхванатите от национално брожение гръцки области, правителството разрешава на формираните чети да заминат за Крит, Епир и Тесалия и започва мобилизация. Въстаническото движение пламва с нова сила. Съставя се временно правителство в Тесалия, което прокламира присъединяването на областта към Гърция. Такива „правителства“ се формират също в Епир и на остров Крит. А на 2 февруари 1878 г. един гръцки корпус навлиза в Тесалия. Но Турция, вече сключила примирие с Русия, насочва войски към Гърция, а западните държави настояват за прекратяване на военните действия. Още незапочнала, гръцко-турската война бива прекратена, а въстаническото движение в Тесалия и Епир постепенно замира. Продължава съпротивата само на Крит под лозунга за автономия на острова.

България. Както може да се очаква, в лицето на всеки противник на Османската империя по време на Източната криза от 1875–1878 г. българите виждат свой съюзник, приятел и брат. Това с особена сила се отнася за такива страни като Русия, Сърбия и Черна гора, славянски и източноправославни, с доказана антиосманска политика. След смазването на Априлското въстание българската емиграция в Румъния създава нов комитет, т.нар. Българско централно благотворително общество, което се заема да събере български доброволци за участие в сръбско-турската война на страната на Сърбия. То се кани да създаде цяла дивизия от 10 хиляди души. Поради бързото развитие на събитията тази цифра не се достига, но все пак в сръбско-турската война от 1876 г. участват около 2500 български доброволци.

Освен това българите посрещат с въодушевление Руско-турската война. Още преди преминаването на руските войски на българска земя Българското централно благотворително общество се обръща с възвание към българите да „въстанат всинца“… „като един человек“. И още в първите дни на войната в щаба на руската армия се явяват около 7500 български доброволци, от които се формират 6 дружини под командването на руския генерал Н. Столетов. Става дума всъщност за т.нар. Българско опълчение, което се записва в българската история с епичните боеве на Шипка през август 1877 г. И, разбира се, не е само това: хиляди други българи с готовност предлагат себе си като разузнавачи, строители на укрепления, водачи, превозвачи на товари и оръдия, санитари и организатори на медицински служби и т.н. Възникват и много български чети, които действат в тила на османската армия или по фланговете на руските войски.

Албания. Въпреки феодално-патриархалните отношения и религиозната раздробеност през XIX век се формира и албанската нация, която по време на Източната криза се изявява напълно. Панислямизмът, проповядван от Портата сред албанците мюсюлмани, не хваща дълбоки корени. Не намират благодатна почва и антиславянските настроения, насаждани сред албанските християни. Усилията на Портата да привлече албанското население и да го използва като съюзник в борбата срещу въстаническото движение на другите балкански народи се провалят. Нещо повече, в отговор на започналата през есента на 1876 г. насилствена мобилизация с оглед продължаване на войната с Черна гора в областта Мирдита в Северна Албания избухва въстание начело с Пренк Биб Дода. Въстаниците установяват връзка с черногорското правителство и повеждат борба за автономия на Северна Албания. Идеята за Мирдитска държава (автономна или независима) битува в политическото мислене на католическите планински албански племена още от 60-те години на XIX век. Тя се подкрепя от Сърбия и Черна гора, всяка с оглед своите намерения за завладяване на Северна Албания. През май 1877 г., при наличието на черногорско-турското примирие, Портата съсредоточава свои войски и след двуседмични сражения въстанието в Мирдита бива прекратено.

Избухването на Руско-турската война отново засилва въстаническото движение в Северна Албания начело с Пренк Биб Дода. В началото на 1878 г. някои турски гарнизони биват принудени да капитулират. На албанска територия навлизат също така и черногорски войски. Управляващите среди не само в Черна гора, но и в Сърбия и Гърция кроят планове за разделяне на Албания помежду си. Това, както и сключването на руско-турското примирие, води до ликвидиране на въстаническото движение в Албания, притъпява антиосманската насоченост на албанското национално движение и засилва неговата антиславянска и антируска насока.

Комбинацията „Мирдитска държава“ не е единственият политически проект, който се занимава с бъдещето на Албания. Племената от северната планинска част на Албания се бунтуват срещу реформите в Османската империя и защитават традиционното си самоуправление. Представители на албански колонии в Италия, България и други страни пък се изказват за независимост на Албания като обща държава на нейните племена. Най-голяма популярност получават т.нар. Янински меморандум, изпратен през пролетта на 1877 г. на султанското правителство. Меморандумът е дело е на албански възрожденски дейци начело с Абдул Фрашери, основали таен Албански комитет в гр. Янина. Исканията им са следните: обединяване на всички провинции, населени с албанци, в един вилает; назначаване на албанци за чиновници там; отваряне на албаноезични училища; военна служба на албанците само на територията на албанския вилает. Както се вижда, става дума за една автономистка национално-освободителна програма.

Султанското правителство, както може и да се очаква, съвсем не мисли да задоволява подобни искания. Още по-малък интерес от появата на нова държава на картата на Балканския полуостров имат албанските съседи — те мислят да делят Албания. А великите сили изобщо не признават албанците, те ги смятат за турци, а въстанията им преценяват като вълнения против едни или други правителствени мерки, но не и като национално движение.

Санстефански договор и Берлински конгрес

Победата на Русия в Руско-турската война намира своето отражение и реализация в Санстефанския договор (3 март 1878 п): Черна гора, Сърбия и Румъния получават независимост, а България става автономно трибутарно княжество; Към Черна гора се присъединяват Никшич, Подгорица, Жабляк и други територии, в това число и излаз на Адриатическо море; Територията на Сърбия се разширява в Новопазарския санджак, както и в областта на Ниш и Лесковац; Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която се връща на Русия; Българското княжество се конституира в границите на двете български области, предвидени в проекта на Цариградската конференция, т.е. Северна и Южна България, Пирот, Враня, цяла Македония (без Солун) и Тракия с Кавала, Лозенград и Люле Бургас (без Гюмюрджина и Одрин); Босна и Херцеговина остават турски провинции, при условие там да се осъществят реформите, предложени от европейската дипломация на Цариградската конференция; Портата се задължавала приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г.; Предвижда се изработването на подобен Органиченски регламент, осигуряващ известна вътрешна автономия също така за Албания, Епир и Тесалия.

Така Русия налага едно решение на Източния въпрос по свое усмотрение, което се оказва благоприятно за новоучредяваната българска държава. Придобивки имат и другите балкански национални държави и народи, но те са недоволни. Управляващите среди и общественото мнение в Сърбия са против териториалния обхват на Българското княжество — смята се, че то е неоправдано голяма държава, която включва в пределите си сръбски национални територии. В случая не става дума само за Пирот и Враня, а за много повече. Още преди подписването на Санстефанския договор Сърбия формулира исканията си така: независимост на страната и присъединяване на Ниш, Пирот, Враня, Трън, Видин и Лом, както и на Призренския, Скопския и Новопазарския санджак към нейната територия. На 1 февруари 1878 г. в Петербург пристига Милослав Протич като пратеник на сръбското правителство със задача да изложи и да отстоява пред руската дипломация сръбските претенции. В руската главна квартира пък се озовава Милойко Лешянин с писмо от княз Милан. Нищо обаче не може да се направи — Русия налага волята си: на Сърбия се оставят Ниш и Лесковац плюс разширение към Косовска Митровица и Нови пазар, но без двата града. Сърбия увеличава територията си със 150 кв км, а Черна гора — с 200 кв км, но без обща граница помежду им.

Не всичко обаче се оказва във властта на Русия. Англия и Австро-Унгария не приемат руското господство в източната половина на Балканския полуостров. От това бърза да се възползва Сърбия. Тя е много разочарована от Русия и приема, че като трябва да се прости с Босна (може би задълго, може би завинаги), то поне би могла да получи някакви компенсации на изток. Белград своевременно се ориентира в обстановката — става ясно, че Русия е притисната от европейските сили, че предстои разпокъсване на България, следователно Сърбия трябва да се възползва. За това обаче е необходима силна външна подкрепа, каквато само Австро-Унгария би могла да даде. И княз Милан решава да действа: сръбското правителство отказва да изтегли войските си от териториите, които следва по Санстефанския договор да влязат в Българското княжество, а Йован Ристич заминава за Виена с писмо от княза. Сърбия изразява своята готовност за сближение с Австро-Унгария и търси нейната подкрепа на предстоящия Берлински конгрес. От австро-унгарска страна още веднъж категорично се заявява, че Сърбия не може да се разширява нито на запад към Босна, нито на югоизток към Косовска Митровица и Нови Пазар. Австро-унгарският външен министър Андраши изразява готовност за подкрепа на сръбските искания за Враня, Пирот и Трън, но не безусловно — иска се засилване на австро-унгарското влияние в Сърбия (търговски договор, железопътна конвенция и пр). Сърбия приема. Оттук именно започва австрофилството, характерно за сръбската политика в края на XIX век, което означава отказ от борбата за освобождение на Босна и Херцеговина и разширяване на сръбската държава на югозапад, запад и север. С това княз Милан изменя на „Начертанието“ на Гарашанин, което определя Австрийската империя за исторически неприятел на сръбството, с който при никакви обстоятелства Сърбия не трябва да прави сближение и съюз.

Недоволна от руската политика е и Румъния. Проблемът тук е чия да бъде Бесарабия. Още преди края на Руско-турската война руският външен министър Горчаков уведомява румънската дипломация, че Русия възнамерява да си вземе Бесарабия. Предлага се на Румъния доброволно да се изтегли от там, срещу което може да получи Северна Добруджа като компенсация. Санстефанският договор утвърждава тази „трампа“ и Румъния волю-неволю трябва да я приеме. Тя получава независимост, което оправдава нейното участие във войната от 1877–1878 г., но губи Бесарабия, която смята за своя, срещу една „компенсация“ с територия, която й е чужда. Румънското обществено мнение протестира, а политиците търсят подкрепа от европейски сили, но руското решение става факт.

Недоволна, естествено, е и Гърция. Проблемът тук е, както и в сръбския случай, учредяването на българската държава в нейните Санстефански граници. Гърция вече няколко десетилетия живее със своята великогръцка национална доктрина, а пък сега се учредява нова балканска национална държава, която отломва огромно парче от погачата, наречена „Мегали идея“. Но какво да се прави, излиза невъзможно едновременно да се реализират сръбското „Начертание“, гръцката „Мегали идея“ и българският Санстефански идеал — Балканският полуостров е малък и за три и повече „велики“ място няма. Гърция ще е щастлива от предстоящото разпокъсване на България, но и след това достатъчно простор за „Мегали идеята“ няма да остане.

Не са очаровани от Санстефанския договор и албанците: Черна гора трябва да заеме Плав и Гусинье, области, населени с албанци; Сърбия влиза в Прокупле, Куршумлия, Лесковац и Вранье, територия с повече от 100 хиляди албанци. През декември 1877 г. тя започва брутално да ги прогонва от там; Санстефанска България също включва в границите си области с албанско население (напр. гр. Корча); Австро-Унгария пък туря ръка върху Новопазарския санджак, и той очасти населен с албанци. Само Гърция още нищо албанско не получава, но не защото не иска, а защото за момента не може.

Албанците, естествено, не могат да приемат подобно разпокъсване на територията им. В началото на 1878 г. група албански интелектуалци и авторитетни служители в султанската администрация в Цариград решават да образуват албански Централен комитет за защита на правата на албанската нация. Лидер на комитета става Абдул Фрашери, който работи за обединението на албанците като единна нация и за извоюване автономия на Албания. Поставя се началото на едно албанско автоно-мистко движение, което на 10 юни 1878 г. свиква общо събрание на своите активисти в Призрен. Присъстват представители от цялата страна, в това число и петима християни, а има и няколко души от Босна и Херцеговина и Новопазарския санджак. Решено е да се създаде Албанска лига (по подобие на някогашната лига на Скендербег) начело с Централен комитет. Веднага се пристъпва към основаването на местни комитети на Лигата и съставянето на апели и меморандуми до великите сили (а и до султана) в смисъл, че албанците са отделен народ и не желаят териториите им да се разпокъсват. Същевременно Призренската лига започва комплектуването на свои въоръжени сили, с които да се противопостави на съседните държави, когато се опитват да заграбват албански територии. Скоро тези сили ще влязат в действие в защита на Албания от домогванията на Черна гора, както и в защита на албанската автономия срещу стремежите на Портата и по-нататък да държи Албания под своя власт.

Обявеното със Санстефанския договор решение на Източната криза не отговаря и на интересите на Англия, Австро-Унгария и другите западноевропейски държави. И веднага започва кампания за ревизия на Санстефанския договор. Срещу Русия се формира едва ли не англо-австрийски съюз, една европейска коалиция, на която тя не може да се противопостави. Стига се до свикване на Берлински конгрес, който изработва нов договор: България се разделя на княжество със столица София и Румелия със столица Пловдив, а Македония, Източна и Западна Тракия се връщат на Турция; От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, дадени на Сърбия, и Мангалия, която отива в пределите на Румъния; потвърждава се независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, но се връща Новопазарският санджак на Турция. Австро-Унгария получава мандат да окупира Босна и Херцеговина; Англия пък окупира о. Кипър; Препоръчва се на Портата да отстъпи част от Епир и Тесалия на Гърция, по споразумение с гръцкото правителство. Оставя се на Портата да приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г. и да изработи подобни правилници и задругите европейски владения (Македония, Албания, гръцките области).

Така Берлинският конгрес създава едно държавно-териториално статукво на Балканите, което не държи сметка за националните стремежи на балканските народи. В резултат на това противоречията между балканските държави и народи, от една страна, и османска Турция, от друга, не се изчерпват. Националното движение на балканското население от Европейска Турция за освобождение и национално обединение продължава с нова сила. Нарастват, от друга страна, противоречията и между самите балкански държави. Въпросът за окончателната подялба на османското „наследство“ остава и се решава при условия на засилващи се националистически и мегаломански настроения. Не се преодоляват противоречията и между великите сили. Всъщност Източната криза не слиза от сцената, а Балканският полуостров се зарежда с нови противоречия и поводи за конфликти.