Въстанието в Дунавските княжества. Владимиреску и Ипсиланти
В съгласие с намеренията на Ипсиланти в началото на 1821 г. избухва въстание във Влахия. Селските маси от Олтенския край, а след това цяла Мала Влахия се вдигат за премахване на социалния гнет, което придава антифеодален характер на въстанието. Същевременно румънският народ се бори срещу османското господство, за национална независимост. И понеже османското господство във Влахия и Молдова се олицетворява от фанариотите, които управляват княжествата като оръдия на Портата и султана, движението тук има ясно изразен антифанариотски характер. Настъпва раздвижване и сред болярството, което издига идеята за сваляне на фанариотите от власт и създаване на „национална династия“.
Начело на въстанието на румънския народ застава Тудор Владимиреску. По произход дребен болярин, участник в Руско-турската война от 1806–1812 г. като командир на отряд доброволци в руската армия (съставен от румъни, българи и албанци), свързан с демократичните идеи на Филики етерия и застъпник на исканията на селячеството за социални реформи, Владимиреску спечелва голяма популярност. На призивите му се отзовават селските маси, в това число и преселените във Влахия българи, с надежда да постигнат националното освобождение на България. Движението придобива масов характер, съставя се значителна въстаническа войска, с която Владимиреску потегля към Букурещ.
В същото време Ипсиланти минава в Молдова и застава начело на едно „етеристко“ въстание. Отвсякъде прииждат доброволци — гърци, българи, сърби, албанци, съставя се „етеристка“ въстаническа войска (около 7 хиляди души), която също се насочва към Букурещ. Ипсиланти и Владимиреску почти едновременно влизат в столицата на Влахия. Веднага обаче избухват разногласия, които прерастват в непримирим конфликт. Ипсиланти не подкрепя нито социалните, нито антифанариотските искания на движението на Владимиреску. Сам произлязъл от виден фанариотски род и свързан с князете фанариоти, водачът на Филики етерия защитава фанариотското господство във Влахия.
Междувременно Портата предприема мерки за ликвидиране на въстаническо-то движение в Дунавските княжества. В началото на май 1821 г. турски войски минават Дунав. Руският император от своя страна декларира, че осъжда въстанието на Ипсиланти, лишава го от генералския му чин и не възразява срещу нахлуването на османските войски във Влахия. За да избегне стълкновение с Османската империя, Владимиреску пък обявява, че движението му е насочено само срещу фанариотите гърци. Той не оказва съпротива на настъпващите към Букурещ султански войски, което става причина за широко недоволство в неговите части. Въстаниците, особено българските доброволци, приемат отказа на Владимиреску да воюва с Портата едва ли не като предателство спрямо освободителното движение. Авторитетът на Владимиреску мигновено пада, той е арестуван от етеристите пред очите на войниците му, а след това по нареждане на Ипсиланти е екзекутиран. Войската на Владимиреску се разпръсва, движението търпи неуспех.
Наскоро след това заглъхва и движението на Ипсиланти във Влахия. При новосъздадената обстановка етеристката въстаническа войска не може да продължи движенито си към Гърция и Ипсиланти се отказва от тази идея. Под натиска на турската армия той напуска Букурещ и се изтегля на северозапад. В генерално сражение между настъпващите турски сили и етеристите, състояло се на 19 юни 1821 г. войската, на Ипсиланти е напълно разбита. Разпаднала се на дребни отряди, тя лесно е ликвидирана от нашествениците. Самият Ипсиланти се прехвърля в Австрия, но е арестуван и умира в затвора (1828 г.).
