Кръстьо Манчев
История на балканските народи. Том 1 (16) (1352–1878)

Духовенство и съдебна организация

Идейна опора на султанския абсолютизъм в османската държава е т.нар. концепция за „управление на робите“: всички държавни служители се смятат за роби на султана. От неговата абсолютна воля зависи не само службата, но и животът на държавните сановници, на военните и чиновниците. Тази концепция подчинява цялата държавна организация, всички органи на държавния апарат на една воля, на султана, което намира реален израз в силната централна власт на империята.

Основа на правовия ред в османската държава е мюсюлманското религиозно право, шериатът. Неговите познавачи и тълкуватели заемат особено място в обществения живот на империята. Те се делят на законоведци и съдии. Законоведците се наричат с общо име мюфтии и се смятат за познавачи и тълкуватели на юридическите норми, съдържащи се в Корана, в преданието за дейността на Мохамед и съчиненията на ранните арабскомюсюлмански учени, основатели на мюсюлманските юридически школи. Мюфтиите разработват нормите на религиозното право и ги приспособяват към изменящите се условия в османската държава. Освен това те издават т.нар. фетви — писмени отговори по предварително поставяни им юридически казуси.

Формално мюфтийският институт е независим от държавата, но в действителност е част от държавния апарат: върховен мюсюлмански глава, халиф, е самият султан, който назначава цариградския мюфтия със званието шейх-юл-ислям, т.е. старейшина на исляма. Този именно „старейшина“ е шеф на всички учени законоведи и назначава всички мюфтии в империята.

Съдиите пък образуват втората група познавачи и тълкуватели на шериата и се наричат кадии. Те също са учени богослови (улеми), но не могат да издават фетви и се смятат за държавни служители. Начело на съдебната организация в империята се намират двамата кадъ-аскери — румелийският и анадолският. Кадиите в азиатските владения на империята и Египет се намират под ведомството на анадолския кадъ-аскер, а тези в европейските владения и Северна Африка — на румелийския. Всеки от двамата кадъ-аскери назначава и уволнява кадиите в своите провинции. През XIV–XV век кадиите се издържат от тимари и от събирането на съдебни такси, а през XVI век вече получават заплати от държавата. Те разглеждат и решават различни граждански и углавни дела, засягащи всички поданици, наблюдават за поддържането на джамиите и религиозните дарения, контролират изразходването на вакъфските доходи, грижат се за изпълнението на разпорежданията на централната власт, оформят документи по покупко-продажби на имоти и пр. Изобщо кадийският институт става инструмент в ръцете на централната власт за осъществяване на нейната политика.

Наред с религиозното (шериатско) право в Османската империя се развива и светско право, основаващо се на различните султански фермани, кануни и канун-намета. Съдопроизводството по това право се осъществява от същите кадийски съдилища, които правораздават и въз основа на шериата. Развива се и т.нар. капитулационно право, основаващо се на международни договори и прилагано за поданици на някои европейски държави. Допуска се също така правораздаване и от страна на християнската църква на Балканите за балканските християни, както и от страна на занаятчийските организации (еснафи) за техните членове.